1001 лица на Истанбул

В късния делничен следобед улиците на Истанбул са почти непроходими – хиляди коли и пъстро множество – местни, търговци и туристи, се борят да се придвижат още малко напред в историческата част на града, онази,

която някога се е казвала Константинопол.

Слизаме от автобуса и голямата ни група се понася през улички и сокаци към мястото, където ще имаме удоволствието да присъстваме на молитвата на въртящите се дервиши. Шмугваме се през врата в поредния сокак и попадаме в реновирана стара турска баня, в чийто център е кръглата сцена за древния ритуал.

Барабаните неусетно учестяват ритъма си,

плавните движения на мъжете бавно преминават във въртеливи, а после белите им поли се завъртат шеметно. Дервишите са в транс, въртят се около собствената си ос с голяма скорост отдясно наляво. Очите им са затворени, лицата – умиротворени и блажени. Десните ръце са повдигнати нагоре – за да приемат божията благодат, а левите надолу – за да я предадат на нас. Конусовидните им шапки изобразяват надгробните камъни, връхните дрехи – самия гроб, дългите бели дрехи – погребалния саван, в който мюсюлманите погребват своите мъртви. Въртят се около себе си точно както и вселената се върти. Казват, че докато танцуват, съзнанието напуска телата им за единение с Бога. Тяхната форма на медитация. Предупредени сме да не ръкопляскаме – те не танцуват за наше удоволствие, а ни благославят.

В края дервишите кротко присядат и мълчаливо общуват с Бога, обърнали дланите си нагоре. Неусетно ставам част от молитвата и обръщам дланите си. По-късно един от турските преводачи ще ме дръпне дискретно и ще ме попита дали съм мюсюлманка Не, не съм, но вярвам в божественото, както и в силата на молитвата, медитацията и любовта.

И точно затова почувствах някакво привличане към сектата на дервишите, последователи на персийския поет, духовник и философ Джеллаледин Руми, въплътил в своите стихове

извечни истини за любовта и живота.

За Руми и дервишите може да се напише много, но май не му е тук мястото. Преди те са били монаси. След забраната на сектите станали обикновени граждани. В последните години „танцуват” пред туристи. И допринасят не малко за многомилионната туристическа индустрия на Турция, която нашите съседи интелигентно промотират, рекламират и управляват. За собствен срам трябва да си призная, че не съм присъствала на нестинарски танц в Странджа. Може би вината е моя, а може би на родната туристическа индустрия.

Истанбул бе обявен за европейска столица на културата през 2010 г. и именно по този повод се озовах край Босфора през октомври. Специално създадената за целта агенция е планирала над 120 културни прояви в града, а дервишите ще се молят за всички желаещи всяка неделя. В дългата програма окото ми веднага улови „6 септември – концерт на U2” и тутакси си дадох обещание да съм на стадиона в уречения ден. Всеки ще открие нещо за душата си сред множеството постановки, концерти, изложби, фестивали, панаири, конференции. Или примерно в регатата с антични кораби от Турция, България и Гърция.

Пълната програма е на www.istanbul2010.org/en/. Истанбул използва факта, че е културна столица, за да реновира важни обекти от историческото си наследство, които в този град, център на три процъфтявали империи, са безбройни. Сред тях са храмът „Света София”, султанският дворец Топкапъ, Археологическият музей, Националната опера, Културният център „Ататюрк”. Носителят на Нобелова награда за литература Орхан Памук пък е вдъхновителят за създаването на Музей на невинността. Догодина Истанбул ще има своя литературна карта. По един писател от всяка европейска културна столица ще бъде гост в града, а произведенията му ще бъдат издадени на турски. В културните проекти ще бъдат вложени 250 млн. евро. Статистиките казват, че през 2008 г. Истанбул е бил посетен от 7 милиона туристи, а през 2007 г. е трети в класацията в Европа след Лондон и Париж. През 2010 г. правителството се надява поне 10 милиона туристи да дойдат край Босфора.

Именно на европейския бряг на Босфора е следващата ни стъпка от флирта с града. Този път изкушението е под формата на изискан ресторант в бутиковия хотел Les Ottomans (www.lesottomans.com), чийто изключителен интериор представя

най-пищния ориенталски лукс, без да се доближи до ръба на кича.

Хотелът е реализираната мечта на собственичката му Аху Айсал, която дълги години е живяла в Белгия. Тя разказва, че на това място край Босфора през 1790 г. била лятната резиденция на известния паша Мухсинзада. Вилата е изгорена през 1933 г., но Аху Айсал я възстановява в оригиналния й външен вид и я декорира така, както пашата би направил. Хотелът има едва 10 апартамента, а цените вероятно са по джоба само на хора като Парис Хилтън, Кейт Мос, Кайли Миноуг, Глория Естефан, Кевин Костнър, Тузаря Крис Нот, Майкъл Болтън, Хулио Иглесиас и други световни звезди.

Аху Айсал е украсила една от стените в ресторанта със снимки, на които позира с част от известните си гости.

Гледката от терасата на Les Ottomans е завладяваща.

Отсреща, на азиатския бряг, светят прозорците на старите дворци и по-новите вили на богатите жители на Истанбул. Твърдят, че една от къщите там – паметник на културата, била продадена за рекордните 160 млн. евро. Вдясно е един от мостовете, свързващи двата континента – обрамчен от светлини, които сменят цвета си.

Късно вечерта е, но трафикът по Босфора не спира – лодки, лъскави яхти и търговски кораби порят водите на протока, свързващ Черно с Мраморно, а оттам – и със Средиземно море. Les Ottomans, както и повечето луксозни ресторанти имат собствени пристани.

След вечерята и разходката по меките килими из единствения свободен апартамент в хотела, пушим с наслада на терасата и пием турско червено вино. Цигарите и виното са две от новините от Турция Това лято турското правителство реши да бъде „по-католик и от папата”, т. е. повече европейско от правителствата на някои членки на ЕС и забрани всякакво пушене в затворени помещения. И навсякъде дебнат заплахи за солени глоби. Това, разбира се, прави откритите ресторанти и кафенета предпочитано място, дори и в по-хладно време – високите газови печки вършат работа.

В Турция няма култура да се пие вино, обяснява ми нашият гид. Традиционната напитка е местната ракия – подобна на мастиката и узото. За сметка на това слънце да зреят лозя – колкото щеш. От няколко години турските производители на вино се опитват да налагат продукцията си, а тя никак не е лоша.

Докато се наслаждаваме на гледката, край пристана на Les Ottomans спира корабче за разходки и изненадващо, извън програмата, домакините любезно ни канят на него.

По вода се озоваваме в Reina –

един от най-популярните нощни клубове не само в Истанбул, но и в Европа. Както ще разберем по-късно. Доста от хората пристигат по вода – може би защото на входа откъм улицата дебне тълпа папараци, спирана от солидна охрана. Вътре се разминаваш с девойки, „изглеждащи като един милион долара” и мъже с поглед на завоеватели. Със сигурност наоколо са били поне няколко звезди от актуалните в момента у нас турски сериали, но май по тази част се оказах неподготвена.

Reina е не просто клуб, а обширно място, обхващащо няколко бара, ресторант и дансинг, на които могат да се поберат над 2000 човека. Предлага се всевъзможна храна – от турските специалитети през италианска и френска кухня до японско суши. Разположен е точно до моста, свързващ двата континента. Създателят му, Мехмет Кочарслан, го нарича „Паспорт за Европейския съюз”.

Може би. А, да, Парис Хилтън и тук е била.

И сега малко клишета, но неизбежни. Истанбул наистина е огромен. Официално в града живеят 12,5 милиона души, но с покрайнините, казват, са още милиони отгоре. Домакините подчертават факта, че тук има повече хора, отколкото в много от страните-членки на Европейския съюз. Което, честно казано, не знам дали е плюс или минус за евентуалното членство на Турция в съюза. В града има 22 университета, 42 музея, 142 библиотеки, 35 театъра. И ако напоследък у нас всички знаят, че в Турция процъфтява индустрията на телевизионните сериали, то колцина са чували, че край Босфора се готвят за 28-и международен кинофестивал, 17-и театрален, 37-и музикален, 12-о биенале на модерното изкуство, 20-и джаз фестивал…

Шефката на течащия през октомври джаз фестивал беше искрено изненадана, че градът й е станал суперизвестен в България благодарение на „1001 нощ”, „Перла” и още поне 10 теленовели. Но знаеше, че Шехерезада и Онур са се оженили и чакат дете :-)

И още – в града има 280 хотела с над 100 000 легла, тук са седалищата на над 9000 международни компании, а фондовата борса е петата в света по оборот. Не съм сигурна дали някой е броил ресторантите и бистрата, но във всички тях е вкусно – от най-семплата дюнерджийница до фешън ресторантите в лъскавите райони, които предлагат малки гурме порции за ценители. Кой какво кому е дал и крал в кухните на Балканите не смея да твърдя, но турците със сигурност са превърнали успешно своята в туристическа атракция.

Да, Истанбул е огромен, пъстър, разнолик, ориенталски, модерен, нов, стар, залят от тълпи народ и различни култури. И в книга е трудно да го разкажеш. И всъщност не трябва да го четеш, а да го преживееш. В столицата на трите дълго съществували европейски империи – Римската, Византийската и Отоманската, до днес са се запазили 122 църкви, 22 синагоги и, разбира се, 3000 джамии. За йога-центровете нямам данни.

В „Света София”, бившата църква, превърната после в джамия, а в момента – музей, се почувствах странно. Заради усещането, че

нищо на този свят не бива да бъде насилствено променяно.

 

Не, не съм религиозна. И нямам нищо против исляма. Не ми дойде отвътре да заплача, както това правят стотици гърци, идващи в Истанбул само заради „Хагия София” – според разказите на един от гръцките журналисти, с когото траекториите ни някак се пресякоха във величественото пространство под куполите. Колега от Полша пък си спомни как странно се е почувствал, когато в Каталуня е видял джамия, трансформирана в католическа църква. Да, светът често е шантаво място. Но все пак „Света София” трябва да се види. И много други неща в Истанбул трябва да се видят. Потърсете например в някоя туристическа програма кои са дните и часовете на изпълнението на маршируващия военен оркестър на турския генерален щаб в градината на двореца Топкапъ.

Изпълнението е зрелищно и си заслужава. В самия дворец няма как да не попаднете в харема – той е основна атракция – жилището на султана и неговите няколкостотин жени. Ще чуете и за сложната система на взаимоотношения вътре, и как се е разпределяла и предавала властта в империята. И докато се възхищавате на интериорите, няма начин да не се почувствате щастлива, че съдбата ви е отредила в този живот да сте само турист в този харем. Не знам дали има друга култура, в която спермата на един мъж да е поставяна на толкова висок пиедестал, докато произходът на жената не е имал никакво значение. Нито един мъжки поглед освен султанския и на обслужващите го евнуси не е зървал дори частица от дрехата на жените в харема. Може би е имало някаква държавническа логика, която засега ми убягва. Факт е обаче, че една-единствена династия – на отоманците – е управлявала империята от 1299 г. до 1922 г., когато Мустафа Кемал Ататюрк създава турската република. Владяла е земите от Унгария на север, до Сомалия на юг, от Алжир на запад до Ирак на изток.

Стига история. Нея можете да откриете във всеки туристически справочник. Днес Истанбул изкушава и с много съвременна култура. Оказа се, че музеят на модерното изкуство не е някаква държавна структура, а частна колекция. Изложена в големи и модерни зали край Босфора. А в България още спорят кой и как да направи такъв музей. Истанбулският приема над 1000 посетители дневно, а през уикенда те се утрояват. Тук може да се види инсталацията Ex it на Йоко Оно, получила “Златен лъв” на Венецианското биенале. Или “Фалшив таван”- висящи на жици книги – на Ричард Уентуорт, от IV биенале в Истанбул. А поредното ХI международно биенале е в съседство – на стотина метра от музея. В него участват артисти от почти целия свят, но българско име не се мярка.

Ако изкуството не е вашата страст, предлагаме яхтата Binbir Gece или „1001 нощ”, за да ви разведе по красивите места край Босфора, където е сниман популярният сериал. Или отидете на турска баня, за да разберете защо по тези краища казват: „Честита баня!”. Чърчил, който се е подигравал на това, нищо не е разбирал!