Боцко, който (не) порасна

Аз съм Мая и изглеждам напълно стандартно. Е, нося очила, Е, добре, да, имам малформация на лявата ръка и разполагам с три пръста. Но не е първото, което казвам, или което свързвам със себе си като отличителен белег, защото никога семейството ми не е отбелязвало тази особеност като нещо, което ме прави повече или по-малко различна.

В училище беше друго. Някъде към 5-ти клас някой ми лепна прякора „Боцко“. Не мисля, че беше с лошо. Ако си спомням добре, това беше герой от детско филмче – козле. Аз вероятно щях да съм го забравила, ако в 8-и клас съученичка не започна целенасочено да ме обижда с актуалните тогава болести, които са се споменавали в учебника ни по биология. Очилатото срамежливо момиче – тоест аз, този път не преглътна своята различност. Една сутрин, аз, нерешителната зубърка, заявих на майка ми, че повече няма да стъпя в това училище. Чак тогава мама и учителката ми разплетоха кълбото от обиди и тормоз и успяха да ме върнат в клас. Със сигурност зад тази злонамерена атака е стояло и друго, но нападките за вида ми бяха

най-силният и болезнен удар.

С годините забих дълбоко в съзнанието си този спомен и бях изненадана, когото лекарят, който проследяваше бременността ми, ми каза с голяма радост, че бебето е с пет пръста. Защото мисълта дали това се наследява или не, не беше пресичала мамешкия ми тогава мозък.

Защо ви разказвам тази дълга предистория? Защото чак като родител обмислих много неща и осъзнах, че Боцко никога не порасна и компенсирам с действия и с начин на мислене своята малформация. Например осиновихме си трикрак котарак, или изпитвам смесица от гняв и ужас всеки път, когато детето ми си играе с бастуна на дядо си. Ако не беше семейството ми, което ми даде независим хоризонт на мислене, в който ръката ми е просто ръката ми, щях да имам наистина сериозни травми от невинния детски интерес към мен или от тормоза в гимназията.

Тормозът в училище не е от вчера

Най-близката ми приятелка от детството ми премести дъщеря си в друго училище през втория срок на 4-и клас. Причината: подигравки и унижения от страна на другите деца. Учителката беше игнорирала много ситуации, в които В. беше се оказвала под нечия подметка, а моята приятелка – силна жена с крехко сърце, беше забелязала признаците на страх, неувереност, самоунижение твърде късно. И така В. отиде в ново училище и е щастлива. Но ние с Х. си говорихме много една вечер и тя каза убедено: „Едно време нямаше такива работи!“. Аз замлъкнах, припомних моите училищни неволи, а тя отвърна: „Ама ние просто се биехме! Аз така се справях, когато ме обиждаха, никой не го наричаше тормоз.“ Е, аз си мълчах и един ден реших, че приключвам с училището.

Да, така е, никой не го обличаше в модерни и стряскащи думи, а родителите ни се намесваха само в краен случай. Били сме и добри, и жестоки, и някак си сме се справили по най-първичния начин, който не твърдя, че е най-адекватният, но сме търсили решения. Днес ние държим децата за ръка до университета, или изпускаме момента, защото не знаем къде е границата на невинната детска жестокост, която само драска,

и кога ръката натиска спусъка.

Тормоз – дали предотвратим като моя, или с по-сериозни последствия, винаги е имало. Голямата разлика е, че ние като свръхчувствителни, свръхнатоварени и травмирани родители, забравяме какво сме преживели, как сме се справяли и не знаем какво да правим с нашите деца.

Затова ми моля, възползвайте от научен подход, или отворете сами страшния дрешник с Торбалан от вашето детство, и си спомнете какво, как и защо се е случило. Целта не е възкресявате чудовища, а да видите себе си като жертви, агресори, или и двете. И после се огледайте в децата си – вероятно те имат същия дрешник, но го наричат диск с памет.

Ние сме и добри, и лоши

Виждам и доброто, и лошото в моя син. Надявам се, моля се, да не бъде агресор нито с мисли, нито на думи, или с действия, но е силно емоционален и понякога шумно изразява гнева си. Той е и добро дете, което стана жертва на тормоз от родител на друго хлапе в детската градина. Тогава събрах цялата си дипломатичност и възпитание, за да продължим напред в 4-а група. И отидохме за първи път на психолог, който каза, че проблемът и драмата е в нас, не в детето. Но момчето ми беше убедено, че доказан инцидент в игра го е направил престъпник и ще влезе в затвора.

Ние го учим да решава конфликтите с дипломация, да бъде внимателен, да отстъпва при видна агресия, от която може да излезе без да се намесва с действия. И да се контролира. Защото, ако не сме ние, вътре в семейството, които да му помогнем да поддържа равновесие между доброто и лошото в себе си, не очаквам това да стори обществото или учителите.

Учителите – с очи и на гърба си и сърце за важните неща

За да не се повтарям, границите в поведението, в очакванията на едно дете за света, собственото му огледало, всичко това е процес, затворен между четирите стени на дома. Да се върнем към моето семейство и близки. Ако аз вярвах, че съм чудовище с една трипръстна ръка, щях да формирам друго отношение към живота. Щях да търся винаги и само признание у другите, да се доказвам до изнемога, че мога, защото не мога повече, защото… Е, и това го е имало, но разбрах, че е било безполезна суета. По-добре късно, отколкото никога.

Но, докато децата ни са в училище, тези, които могат да ги убедят, че всяко едно е личност с мнение, което заслужава да бъде поне чуто, и уважението се заслужава не с тормоз, а с водачество, са учителите. Затова те имат тежката задача да виждат и чуват, разбират всичко, някак си, и да усещат, когато везните на доброто и злото не са нивелирани. Защото тогава се появява напрежение и тормозът избива.

Два са въпросите, които оставиха безмълвни родителите

след стрелбата в Сърбия

и самоубийството на ученик в Пловдив: „Защо учителите не са разпознали идващото зло? Как да сме спокойни за децата в училище, ако тези, на които ги поверяваме, също проявяват натиск и насилие спрямо тях?“. Моята приятелка беше бясна не толкова на съучениците, тормозили В. – всички знаем, че децата понякога са неосъзнато жестоки, а на учителите им. Те се бяха отказали да влияят на ситуацията и искаха ситуацията да остане същата, за да не се наруши бройката на класа.

Моето дете стана жертва на особено възпитателен метод за научаване на определен стандартен начин за решаване на задачи, вместо да ползва по-лек алтернативен. Учителката му го изправила на дъската да решава три задачи, през сълзи от унижение, докато не направи нещата както тя каже. Представете си победата над инатлив перфекционист на 9, който рони сълзи от унижение. Като добра практика, с която да се гордееш на родителската среща.

Дали направих нещо? Не. Нямаше смисъл точно тогава. Но твърдо реших, че няма да продължи в това училище, защото учителите могат да са жестоки, безволеви, или просто уморени и стандартни. И въпреки това успешни. Но те са длъжни да имат очи за всичко, което се случва с класа им, и сърце да разбират къде е границата на пречупване.

Ще завърша с Боцко. Аз не го забравих. Както се оказа скоро, чисто физически това е по-силната ми ръка. Но не съм благодарна за това на тормоза, а на хората, които ми показаха, че уважението не се