Преди 22 години, когато трайно напуснах пределите на родината, известно време се разкъсвах на въпроса: Къде е у дома? Летим за София – прибираме се вкъщи, летим от София – ами пак се прибираме вкъщи.
Снимка: Pixabay
Пораснах малко и разбрах къде е моето „вкъщи“ – където ти е хубаво, където те обичат и ти се радват, дори непознати на улицата ти се усмихват; където в училище не унижават детето ти, където не го обиждат на „дебело“ или „цайс“, където истериите на малчугана ти на улицата, в магазина или в самолета не събират гневни погледи или обиди към родителя, а точно обратното – все ще се намери някой доброжелател, който да предложи помощ за овладяване на кризата; „вкъщи“ е там, където храната в магазина или в ресторанта е проверена и прясна, където – за толкова години – не съм чула за тежки хранителни натравяния по детски лагери или в ресторанти… И няколкото примера по-горе са само началото на отговора къде е моето „вкъщи“ и
защо това „вкъщи“ не е моята родина.
Не искам да обиждам или подценявам онези българи, избрали да останат да живеят в България, точно обратното – възхищавам им се! Възхищавам се на техния стоицизъм, на вярата им, че нещата ще се оправят – че правосъдието най-после ще заработи и ще въздаде справедливост, че корупцията – това „смазочно масло на демокрацията“ (пишело го във всеки учебник по криминология) ще спре да се излива така напоително или поне да ѝ се сложи кранче, а оялите се от престъпни схеми ще бъдат осветени и наказани; с възхищение гледам как пациентите стоически понасят неглижирането (най-меко казано) на техните здравни проблеми и търпят да ги третират като ходещи (а в някои случаи неходещи) портфейли, да ги навикват санитарките (няма как да я накажем –пенсионерка е, а не са много тези, които искат да хвърлят подлоги, разберете ни), или да ги оставят
да умират по стълбищата на болниците.
Възхищавам се и на онези българи, които са толкова доверчиви и поглъщат безкритично всяка глупост, която им снесе любимият партиен лидер или прочетат в безбройните сайтове, пълни с фалшиви новини, че са готови да умрат пред олтара на глупостта си (неслучайно България е в челните редици по брой починали от КОВИД в Европа, а май беше и в света) – аз на такава саможертва не съм готова, признавам си, затова им се възхищавам за тяхната отдаденост, то за някои и Гюро Михайлов е герой.
Не ме разбирайте погрешно – моето „възхищение“ е толкова искрено и голямо, че преминава отвъд и се среща със своята противоположност, и двете понятия се сливат, затова с еднаква сила казвам „възхищавам се“ – в повечето случаи означава точно обратното. И не искам да обиждам никого – в
държавата, където „всеки сам си прецéня“
дали да живее или да мре (защото ваксините са били пикня), дали да помага на едни хора, които бягат от войната или да ги обижда, където насилници и убийци се разхождат свободно, а над тях са разперени полицейски или политически чадъри, където упоритият до глупост гореспоменат Гюро Михайлов – жив изгорял на поста си, защото не бил получил заповед да напусне горящата сграда – е възпят като герой и си има паметник, това не е моето „вкъщи“.
Между другото, малко известен е фактът, че заедно с Гюро Михайлов изгарят и няколко войници, които – дочули, че 20-годишният младеж се е запънал като магаре пред стаята на 3-я етаж, се втурват да го изведат насила, но сградата се срутва и те също намират смъртта си. Затова тук ще завърша, както и започнах – гледам към България с (анти)възхищение и без капка възторг.
0 Коментара