Всички мои раздели

Първата ми раздяла е била с моя баща. 40 дни след като съм се родила, мама е отишла заедно с мен при баба ми и дядо ми в друг град, до първата ми годинка. Малко след като съм навършила годинка са ме оставили за лятото при баба и дядо в Добрич (тогава Толбухин). Тогава се е родил брат ми.

Гледам на снимка тантуресто момиченце с руса къдрава коса, едвам проходило, на лозето на баба и дядо. Друга снимка на две години и половина на същото лозе с баба ми. Аз съм с кърпа на главата и престилка, усмихвам се, хванала баба за ръка, а с другата си ръка докосвам едно цвете. И до ден днешен обичам да докосвам и мириша цветя, свързват ме с тук и сега.

На повечето ми снимки от детството съм сама, особено на рождените ми дни. Такива са и спомените ми от детството – била съм самотна, изплашена, често тъжна, но съм се прикривала с усмивка, особено към 5-6 г. За някои неща имам вербален спомен, други са запечатани в паметта на тялото ми. Имам снимка на пясъчника на 3 г., на която плача. Сама съм. Тъжно ми е за това дете, че са го снимали, вместо да го прегърнат и утешат. Разбирам ги – възрастните, от позицията на 43-годишното ми аз. Самите тях някой не ги е успокоил, когато са били изплашени и тъжни.

Което не отменя болката на детето.

Окончателно съм заживяла с баба ми и дядо ми на три години и половина, след като съм дала ясни сигнали, че не искам да ходя на детска градина (“Скъса се да ревеш 10 дни”, по думите на майка ми). Педиатърът ме е обявил за “негодна за детска градина” и родителите ми са ме изпратили в Толбухин, а те са останали да живеят с брат ми в Пловдив. Виждах ги няколко пъти в годината, основно през лятото, когато ходехме на море. И до ден днешен септември ми е труден месец, а на 15-и септември, изпращайки моите деца на училище, в мен се надига тъга от спомена за раздялата с родителите ми и липсата им на първия учебен ден. И не само тогава.

Дори когато се събрах да живея с рожденото си семейство на 9 години,

родителите ми отново отсъстваха емоционално.

(Тук отварям скоба, за да кажа, че посланието, което едно дете получава в такава ситуация, е че нещо не му е наред, щом бива отлъчено от хората, които трябва да се грижат за него. То вярва дълбоко, че щом не го искат, то не струва; че не е безопасно да изразява емоциите си (има последствия – изоставят те) и изпитва срам от самия факт, че съществува. Оттам насетне се затваря и губи връзка със себе си. Това е първичната травма – откъсването от истинското ни аз в отговор на болезнена ситуация. Затварянето при мен се е проявило дори чисто физически в стойката на тялото ми – имам гръбначно изкривяване и ходя с приведени рамене).

Дълбокото усещане, че не ме искат, защото нещо не ми е наред,

и свързаното с него безсилие и срам са ми познати, откакто се помня. Преживявала съм травмата от изоставяне във всичките си връзки, макар и в част от тях аз да съм си тръгвала. За да не чувствам болката от безсилието, съм развила определен тип поведения – да прикривам емоциите си, да се грижа за емоционалните нужди на другите, да ги забавлявам, да впечатлявам с постижения. Така се чувствах значима и ценна и вярвах, че щом се усмихвам и предугаждам от какво имат нужда хората около мен, няма да ме изоставят.

Отдолу често бях тъжна, фрустрирана и наранена от това, че се грижа емоционално за другите, а нуждата ми от свързване и близост оставаше непосрещната. Преживявах като отхвърляне на личността ми всяко неглижиране, критика или мълчание на другия. Тъй като не вярвах, че съм достойна за обичане, изисквах това обичане от всички около мен – исках да ме видят, да ме валидират, да ми докажат, че струвам. В мен живееше едно дете, което имаше крещяща нужда от това някой

да го чуе, види и обича, за да повярва, че е достойно за любов.

Първата ми връзка беше в 10-и клас. Не го харесвах особено, всъщност бях влюбена в друго момче, но ме беше срам да му призная. Всички около мен имаха гаджета и за да избягам от неприятното усещане, че нещо не ми е наред, вярвах, че и аз трябва да имам. Излизахме няколко пъти. На третата или четвъртата среща му споделих, че се чувствам самотна, когато сме в по-голяма компания и не ми обръща внимание.

Не ми се обади на следващия ден, нито на по-следващия.

Не исках да преживея отново болката от изоставянето и изведнъж, както нямах чувства към него, той стана много важен. Написах му бележка да се видим. Чаках го с една роза, защото беше абитуриент. Той не дойде на срещата, а в мен се затвърди болезненото вярване, което носех от дете, че ако изразя емоциите си, хората си тръгват от мен така, както родителите ми са ме изоставили, защото съм плачела в детската градина.

Първата ми сериозна връзка беше във втори курс в университета. Запознахме се на един купон. Танцувахме. Дадох му номера на стаята си в общежитието, като няколко пъти му повторих, че няма да дойде. Бях убедена, че има нещо толкова сбъркано в мен, че няма как някой да ме хареса просто ей така. Той дойде. Виждахме се около месец. Беше хубаво. На един купон се напих и той скъса с мен. Бях опустошена. Раната ми от изоставяне зейна и за да се предпазя от болката, че не ме искат отново, започнах да го преследвам. Изведнъж той стана много важен. Бях решила, че трябва да сме заедно на всяка цена,

той трябва да ме види на всяка цена.

Тъй като част от мен не вярваше, че заслужава любов, се бях вкопчила в това да ме види, за да опровергая това си вярване. Промених се, спрях да пия, изрусих си косата (той харесваше руси жени), започнах се гримирам и да нося впити в тялото дрехи и обувки на високи платформи. Една вечер той ми каза: “Много си борбена”, и се събрахме отново. Вярвах, че само така е възможна любовта – на мускули, борейки се за другия, чрез това да заслужиш. Защото в детството си бях правила всичко, което са очаквали от мен, с надеждата да ме видят и да ме вземат обратно. Бях отличничка, бях послушно, кротко, възпитано дете – с цената на това да изгубя връзка със собствените си потребности, да боледувам постоянно от гърло и да не мога да изразя себе си.

Когато не сме обичани

за това, което сме, изграждаме фалшив аз, който иска да се хареса, да се докаже, на всяка цена. Тъжно е. Защото няма връзка с истинската ни същност, която сама по себе си е любов и не е нужно да прави нищо, за да заслужи. Не е избор, който правим съзнателно. То е адаптация, която ни помага да оцелеем в средата, в която растем, и която се превръща в нашата личност. Тази личност ни е предпазвала от това да бъдем наранени, но в зрелия ни живот се превръща в патерица, която вече не ни служи добре. Трудно ни е да се разделим с нея именно защото е обслужвала оцеляването ни.

Краят на тази връзка 3 години по-късно беше мъчителен, защото ме плашеше болката от самотата и не можех да си тръгна окончателно.

Няколко месеца след това баща ми се самоуби.

Чувствах срам, чувствах отговорност за това, че не съм го спасила, и раната ми от изоставяне отново зейна. Чувствах се изгубена и нямаше как да преработя загубата, защото се грижех емоционално за майка ми. Истината е, че бях изгубила баща си още като дете. Никога не го бях имала – емоционално.

Смъртта на баща ми отключи в мен силна болка, която се активираше в моментите, в които преживявах изоставяне и усещах отчаяние и безнадеждност, дотолкова, че не можех да се регулирам сама. Спомням си няколко такива ситуации в следващите ми връзки. Чувствах се толкова наранена от нещо, което партньорът ми е казал, или ако не ми е писал цял ден, че влизах в това състояние и дълго не можех да изляза оттам.

Раните ми от ранното привързване

се отваряха наново и в мен се надигаше познатата ми тревожност от раздяла, от това, че ще изгубя човека до мен и няма да оцелея. Чувствах тотална безпомощност. Мисля, че това са били реалните ми състояния от детството, на онова безпомощно дете в детската градина, което “се е скъсало да реве” и не е имало кой да го утеши, а може би още преди това, като бебе. В тези моменти се активираше споменът за преживяното – нямах вербален спомен, но тялото ми го беше запаметило.

“Детето е много отворено и усеща болката и страданието в непосредственото си обкръжение. Детето осъзнава собственото си тяло и чувства напрежението, ригидността и болката в тялото на майката или човека, с когото е. Ако майката страда, бебето също страда. Болката никога не се освобождава. Детето поема отговорността да облекчи страданието на майка си.” – „Диамантеното сърце“, А.Х. Алмаас

В подобно състояние изпаднах преди няколко дни, когато получих обратна връзка в работата си, че не се справям добре.

Надигна се познатата болка и страх,

че ще изгубя работата си, децата си, къщата си – така, както съм изгубила родителите си като дете. Плачех от безсилие, от самота, от безпомощност. Плачех с усещането за несправедливост, за пореден път не ме искат, не ме виждат, а аз не съм направила нищо лошо. В този момент изцяло бях в преживяванията на

3-годишното дете, което са изоставили.

Този път обаче направих нещо по-различно – помолих за помощ. Помолих терапевт да държи пространство за мен и цялата тъга, която се изля, след което почувствах облекчение и имах яснота.

Когато майката е в състояние на тревожност, тя не е в състояние да регулира и успокои бебето. В резултат на това то се затваря и обезчувствява. Започва да вярва, че е твърде много, че е товар за майка си. За да се защитим от болка, която нямаме ресурс да преработим, спираме да се протягаме за помощ. Защото когато сме били най-малки и уязвими, някой не е откликнал на нуждите ни и сме повярвали, че не е безопасно да молим за помощ. Когато съм плачела в детската градина, това е бил сигнал за помощ. И тъй като родителите ми не са откликнали по начина, по който съм имала нужда, за мен е било по-безопасно да повярвам, че съм твърде много, отколкото че не могат да се погрижат адекватно за мен.

А в същността си ние се протягаме, свързваме и откликваме.

В същността си сме уязвими, красиви, живи, ценни и цялостни.

Там няма разделение.

И начинът да си върнем усещането за цялостност е да бъдем състрадателни към всички свои части, които потискаме, отхвърляме, отричаме, защото, ако ги преживеем, ще изпитаме отново болка.

Безпомощното дете. Гневното дете. Изплашеното дете. Тъжното дете. Силното дете, което не моли за помощ, защото се страхува от отхвърляне.

Ако прегърнем тези си части, ще разберем, че каквото и да ни се е случило в детството, можем да се излекуваме. Коренът на думата лечение (healing) идва от цял, цялостен (whole).

Всеки от нас носи в себе си потенциала за лечение, за свързване с истинското си аз. Това свързване минава през болката от детството, която се разкрива в процес на терапия. Да преживеем – и пуснем. Осъзнатостта, допускането на емоциите носи освобождение. И донякъде самота, защото някои хора ще си тръгнат от живота ни.

Можем да изберем и да не преживеем отново тази болка и да живеем, водени от адаптациите си, но оставаме в другата болка – от  това да не сме цели, да се осъждаме и да не обичаме себе си.

Въпросът е коя болка предпочитаме. Имаме избор.