.jpg)
„Отсъствието на всякакъв недостатък у човека е недостатък, непременно придружен от отсъствието на качества. Кой, живеещ като нула, може да съществува истински?”
Ерве Базен
Да си признаем, господа, носим бремето на една типично мъжка карма. От първобитното ни битие на ловци и вождове, до днешните лутания в тунелите на уж модерната ни психика, ние все се надпреварваме в демонстрирането на достойнствата си. Под акомпанимента на обществената нетърпимост към слабостите ни изпадаме в паника, ако някой дори намекне за някакъв наш недостатък. Защото вярваме, че винаги успява само този, който е отрупан единствено с положителни качества.
А истината е, че е далеч по-здравословно за психиката ни не да крием, а да вплетем даден свой кусур в канавата на достойнствата си така, че да се
превърне в непротиворечив щрих от сложния образ на личността ни.
Докато в късна доба търкалям невеселите си мисли, опитвам се да си представя как изглеждам в очите на партньорката си след поредната бурна размяна на упреци в съпружеска и в чисто човешка некадърност.
Сигурно образът ми няма нищо общо с този, заради който някога тази жена се е съгласила да създадем семейство. Под патината на годините привлекателните ми черти вероятно все повече избледняват. Черните бразди от слабостите ми стават все по-дълбоки и отблъскващи.
Достойнствата ми все по-трудно овъзмездяват щетите, които нанасям и на двама ни.
Често, вторачени един в друг, с лекота яхваме дяволската въртележка, върху която всеки обвинява другия и упорито не желае да признае, че има достатъчно основания да кори преди всичко себе си.
Зная колко трудно и болезнено занимание е да се самоизследваме. Собственоръчно и без упойка да правим дисекция на това, което смятаме за окончателно завършено в себе си. Струва ни се, че така се самопредаваме.
Но май по-страшното се случва на другия полюс, когато
искаме на всяка цена да открием недостатъците у човека
до нас, обявявайки ги като визитна картичка на личността му.
Познавам не един и двама такива „търсещи” мъже, които с неизтощима стръв ровят в душата на партньорката си, постоянно разглеждат поведението й под лупата на пристрастието и искрено ликуват, щом забележат нещо, което поне малко прилича на недостатък. После мигом го обявяват като неопровержимо поредно доказателство за човешката й несъстоятелност.
Винаги съм се питал: откъде е това войнстващо ожесточение към човека, който по презумпция би трябвало да ни бъде най-близък?
Защо сме най-безкомпромисни тъкмо към неговите слабости и грешки?
Защо е толкова разтеглив аршинът ни на сравненията? Защо нашата снизходителност, която неведнъж проявяваме към абсолютно непознати хора, под домашния покрив блокира и се превръщаме в безпощадни съдии?
Нима наистина интимното партниране е задължително кървава арена на битки, в които главното е не да постигнем единството си като личности, а да докажем превъзходството си като индивидуалности? Щом като делим леглото, защо да не делим проблемите и отговорностите си?
Този марш на отчуждаването винаги се дирижира от вътрешната ни неудовлетвореност от себе си.
От натрупващото се убеждение в „професионалната ни непригодност” за живота по двама. Сякаш ни е по-лесно да прехвърлим проблемите с приспособяването си върху своя партньор. Да ги обясним с неговите личностни недостатъци или с недостатъците, присъщи въобще на брака.
Прикрити зад щита на чуждата вина, не ни се налага да си признаем, че така по непочтен за човека до себе си начин обслужваме самочувствието си и с непозволени за общуването средства градим илюзорен престиж.
Ако не искам да се загубя в лабиринтите, които сам дозаплитам, и ако действително държа да те запазя, ми се налага да си отговоря на куп въпроси.
Винаги ли е недостатък онова, което не ми харесва в теб?
Кога най-често откривам несъвършенства в характера ти – ситуативно или постоянно? Толкова ли те са съществени за нашето съжителство?
Какъв съм аз – само констатиращ слабостите ти или приемащ и променящ ги?
А дали стремежът ми постоянно да подчертавам лошото в теб, не е моя най-фрапантен недостатък?
Не се ли настървявам още повече, когато прозра, че самият аз не преливам от достойнства?
Не задълбочавам ли преднамерено слабостите ти?
Не ги ли превръщам в тояга, с която ежеминутно те заплашвам? Като бездънен кладенец ли са минусите ти и дали умишлено не ги култивирам, за да имам винаги подръка куп уличаващи те доказателства?
А може би именно така, без особени заслуги, изземвам семейната власт и си присвоявам правото да се разпореждам с теб и съдружието ни както ми е по-изгодно?
Знам ли своите сенчести страни и как те изглеждат в твоите очи? Дали не се самозаблуждавам, че колкото повече трески за дялане открия в теб, толкова по-дребни и незначителни ще изглеждат собствените ми кривини?
Ако ти си цяла енциклопедия от недостатъци, а аз съм потърпевшата достойна личност, защо живеем заедно?
Не се ли опивам от мисълта за саможертвата, която правя, и дали това не е единственото, на което съм способен?
На въображаемия трон, от който понякога се опитвам величествено да съдя, няма да забележа как дори най-способният ще се превърне в неспасяем некадърник.
Няма да ми бъде уютно, ако постоянно се боя от това, което не разбирам в човека до себе си. Едва ли е възможно достойнствата ти да са толкова двулики – вън от семейството да блестят като качества, а зад домашния праг да се превръщат в непростими недостатъци.
Може би продължавам да страдам от душевно късогледство. Няма да стана всевиждащ като скален орел, използвайки семейната лупа само за да открия какво куца в теб.
Не бива постоянно да те анализирам от позицията на несемеен,
дори в даден момент личните ми добродетели да са ми спечелили известно превъзходство.
Затова продължавам да се уча да се отнасям с доброжелателност към твоите недостатъци. Да не ги критикувам „безпристрастно”. Убедил съм се, че това действа много по-разрушително от пристрастието, защото доказва отсъствието на емоционална позиция. Означава незаинтересованост и равнодушие. Масираният щурм срещу несъвършенствата ти лесно може да се изроди в необратими за съжителството ни метастази.
Предпочитам да те обичам с всичките ти недостатъци.
Не заради тях, а въпреки тях. Защото те те правят по-земна и реална.
Докато се опитвам да ги опитомя, още по-ясно разбирам онова, което мога да направя за теб. За двама ни.
Не е нужно да се спускаме в ада на моите, на твоите, на нашите слабости. Защото в неговите кръгове ще изтлеят и достойнствата ни, и смисълът да сме заедно.
0 Коментара