I’m giving it all in a moment or two.
I’m giving it all in a moment, for you.
The Kick Inside (Kate Bush)
Мислех си, че само Борис Бекер и Флавио Бриаторе не могат (но и като че ли не искат) да мръднат и на милимунда от матрицата, в която усърдно са се забили от години. Докато единият обяздва периодично и консеквентно само расови мулатки, другият е концентрирал свободното си от Формула 1 време върху задълбочени анализи и търсене на формула за влиянието на дългия манекенски крак върху забавянето на естествения преход от кръшен жребец към уморен кон у мъжа над 50.
Моя милост, за да не падне по-долу, от най-ранна предменструална възраст също се подвизава между уютните тапети на собствената си матрица. След първите си пориви да се омъжа за Страхил от втора група на детската градина и колебанията си дали е морално неангажиращо да го разделя с Маугли, ми потръгна на стереолюбов. Да, оказа се, че не съм по-различна от онези две споменати по-горе светила от жълтите хроники и си следвам линията на живота, влюбвайки се или поне поддържайки
някаква форма на любов или връзка едновременно с двама.
Беше в реда на нещата да оставям Иван и Тошко да се състезават кой ще намери пръв чорапите ми, за да си ги обуя с финес след обедния сън в детската градина. Като казах финес, сами се сещате, че го притежавах като следствие от щедрия си награден фонд за успелия пръв да намери чорапите ми. То не бяха подялби на филии с халва или лютеница, то не беше жертване на сутляш, малеби или грис. Така хем аз фина и с чорапи, хем двамата ухажори от малки да привикват на конкуренция за сърцето (и десерта) на дамата в живота им.
Дотук добре, но това безгрижно време свърши един ден и за всички почна ерата на ченгелите, чертичките, рециталите за 2 юни и 24 май, голямото междучасие и лятната ваканция. Ако по онова време държавата ни се бе зазидала зад високите дувари на хеписоца, за едно ококорено към света дете като мен не съществуваха никакви комуникационни граници. Лятото припках из плажовете на Златните пясъци и общувах на незнайни езици с деца от незнайни извънсофийски и извънбългарски кътчета. Сутрин строяхме пясъчни замъци с
Нилс от Швеция, а следобедите порехме вълните с Микеле от Италия.
Единият момък – бяло-рус, другият, разбира се, по столипиновски загорял от слънцето. Много ги обичах. Дали защото нищо не им разбирах… Сещам се за жената на Милош Форман, дето, като се развела с него, се залюбила и взела с германец. Питали я хората как така са се харесали, като не му знае езика. Тя си признала, че било точно заради това. После обаче, като почнали да комуникират и на вербално ниво, назряла естествената и логична нужда от незабавен развод.
Ако златните морски пясъци довяваха тогава моите западни ваканционни влюбвания и разлюбвания ала Синьо лято, то през учебната година непонятно, но пък твърдо бях вярна на Альоша от Челябинск и на Федя от Донецк.
Живеехме в пълен със съветски граждани блок и свободното си време прекарвах с децата им в игри на стражари и апаши, в размяна на стереокартички, Мурзилка и Веселые картинки, в ядене на сладкиши със „сгушенное молоко” и пускане на боя по бузите от
синеоките погледи на споменатите по-горе темпераментни юнаци.
Ставаше ми едно меко и топло, като им показвах онзи недвусмислен знак с допрян показалец на слепоочието, за да им кажа, че са луди, а те да ми се усмихват: „Не полюбишь, застрелюсь.“ Хем ги обичах, хем ги мразех. Защото тръгваха на училище на 1 септември, а аз трябваше две седмици да скучая, да не говорим, че момичетата от училището им имаха униформи с къдрави яки и панделки, по-големи от главите им, и каквито у нас, дори и да е имало, не ми е било писано да нося заради шик сасона на Туиги или паницата на Мирей Матийо, на които майка твърдо държеше да оформят главата ми.
За никого не е тайна, че любовта към чуждоземците е главно любов към различното. Към новото и недокоснатото. То е хем интересно, мамещо и гъделичкащо главата и душата, хем крие рискове и
държи адреналина в прединфарктна готовност да изригне.
Да не говорим и че е обмен не само на културни и емоционални ценности, но и на материални блага и информация. В тази връзка откъм епистоларни залитания поддържах в късния си пубертет сърдечен пламък с Олег от Москва и Харалд от Шведт на Одер. Първият се вълнуваше от брейкденс, но и някак постоянно и биещо на очи искаше да му пращам плочи и плакати на Ню идс он Дъ Блок, на Сандра и Саманта Фокс, пък аз упражнявах с него падежите, ходех на олимпиади по руски език и попивах руска литература в оригинал. Харалд пък си мислеше, че точно с мен ще си усъвършенства руския, в замяна на което ме снабдяваше с още по-лъскави от моите плакати, но и с разни софт клонинги на ултимативната гедерейска библия Мъжът и жената интимно под формата на списания. Тоест полезното в никакъв случай не беше за сметка на приятното – и обратното.
Неизбежен плюс на връзката с чужденец е удобството винаги да можеш да се
скриеш зад паравана на уж националната ти самобитност
и да оправдаеш някои свои действия или поведенчески отклонения с факта, че си жигосан с уникалността на родната народопсихология. Така например иначе романтичният и всеотдаен мой лавър Суванди от Индонезия оправда след една година бесни креватни калабалъци бягството си в родината, за да се ожени за уговорената по традиция от родителите му булка, а пък мароканецът Кадир така и не се поддаде на мъжката си слабост по време на гладните празници, белязали религията му, и отхвърляше нежните ми намеци, като че го карам да си реже месата, а не да се наслаждаваме един друг. Не че когато аз съм гладна, мисля стръвно за секс и мокря поглед и бикини, но все се надявах при мъжете диетстването да е белег предимно и само на стомашен дискомфорт, а не да се отразява и върху останалите органи на човешкото доволство.
Както и да е, тези двамцата ме научиха на заветната поанта при нежелана връзка с другостранец: „Сори, бейби, ама така е у нас, а аз съм хеви традиционалистка, не мога да си позволя компромиси, бъди човек и ми влез в положението“, което хващаше дикиш предимно
сред представители на северните народи.
Колкото и да съм закъсала, не мога и да си помисля как би ме спечелил за любовната си кауза германецът Щефан, който веднъж, докато пътувахме в претъпкан автобус, с откровеността на чавдарче възкликна: „Ау, ама ти си имала мустаци!“ Добре, че облизвах някакъв сладолед, че да извъртя играта уж в моя полза, казвайки как може би съм се нацапала, но другия път ще внимавам и дори ще си купувам само сладолед в чашка, за да не се излагам. Дотук прекрасно, ама човекът си държеше някак на истината и че ако ще да сме ставали семейство, то не трябвало да се лъжем като таксиметраджии, след което натърти възторжено: „Ама не, не от сладоледа,
истински мустаци, ис-тин-ски!“
И това, пак повтарям, пред многобройна публика в градския транспорт! Е, как да не вкарам традиционните устои на народа си в обращение и да не разкарам това нетактично влечуго веднъж завинаги от живота си. То бива гласност, честност и праволинейност, ама кой истински играч хвърля моменталически всичките си карти на масата, без да ги поразвърти поне малко. Можеше поне елегантно да пофлиртува с мустаците ми, като нежно ги нарече мъхче, но не би, той да си каже истината, та истината.
По същото време се разконцентрирвах с покварени мисли и по датчанина Ларс, който пък си падаше леко депри тип и единственият лек за душата, но и за тялото му бяха голите групови ексцесии под звуците на печалния Ник Кейв. Ако прочете човек сивито ми, ще разбере, че уважавам тиймуорка с всичките му плюсове и минуси, но когато се отнася за любов и секс, ми е някак прекалено тясно в едно легло с Ларс и едновременно с още четири хищни хиени. За такива случаи на добрия играч му трябва асо, да има подръка бързоходки или поне някоя и друга дълбока традиция от вида:
„Сори, бейби, дай, да си влезем в положението…“
За предимството евентуалната свекърва да е на хиляди километри и да не дава поводи за кризисен семеен мениджмънт изобщо няма да отварям дума, защото тази опция, както и тази двете да не си разбирате лафа са повече от прозрачни и не заслужават специално внимание.
Няма да осветлявам и няколкото мимолетни опита с други иностранци поради това, че имената и постиженията им отдавна са изтрити услужливо от паметта ми и еднократните допири на устните им се размиват в морето от любов, в което заплувах, когато срещнах Него.
Някога прежалих френската гимназия, защото протестирах срещу напъните на майка ми на всяка цена да ме направи франкофонка, мразех езика, не исках да се докосвам до нищо френско, камо ли да се обвързвам с представител на въпросната нация или култура.
Съдбата обаче ми погоди един от лукавите си номерца.
Така се случи, че на празнуването на един 24 май беше поканен и Той, похитителят на сърцето ми. Луи! От дума на дума, от сравнение на сравнение между полския и българския език (да ме пита човек какво изобщо разбирах от полски) реших, че това чувство за хумор, тази лекота в общуването, тази музикалност в гласа и този поглед си заслужават биса, като при втората ни среща дадох вече шанс на стройната фигура да доизрисува картината на моите представи за баща на децата ми.
Във всяка една любовна лудост един от най-ярките моменти е мигът преди първата целувка, но по сила и важност обаче убедително си съперничи с процеса на флирт, който при представителите на разните народи често е коренно различен. Ако един мароканец ухажва с пищна и засукана трапеза, но и с красноречива настоятелност, германецът трябва, един вид, да те бутне по стълбите в знак, че засвидетелства тръпка към тебе, която тръпка обаче едва ли ще го тласне към безумието да плати не само своята сметка в заведение, но и твоята. Скандинавецът пък хладнокръвно премята крак върху крак, пуши нещо-си и хладно опипва почвата, пускайки ти парчета на Emmylou Harris, Tindersticks и виещата Kate Bush, а като се стигне до „Алелуя“ на John Cale, вече един от двама ви е патологично зомбиран и това със сигурност не е ухажорът.
Уж неглиже, лежерно и ефирно пък е формулата, по която французинът си пуска въдицата,
готов е да пее, да танцува, ако трябва, и български ще научи
барабар с граматиката и употребата на пълния и непълния член, няма да му е пречка да ти подесетва и постотва, че те обича, и да обожествява всяко твое дихание. Нищо не го възпира да те приспива с песен и да те събужда с песен, целувайки те от главата до петите, при това и в лице, и в гръб, да ти обещава споделяне на цялата вечност, да ти говори за секс и да правите секс, да ти говори за хубава храна и да консумирате хубава храна, да ти говори с часове за хубаво вино и да те къпе във вино, да ти говори за красота и любов, но да споменава само твоето име. За него съществуваш ти и само ти, няма я майка му, няма я сестра му, няма колежки, няма приятелки, няма познати, няма съседки, няма минало, няма бъдеще.
Стоп. Бъдеще има и това бъдеще си точно ти. И децата ви, разбира се. На сватбата ви, когато го питат дали ще е с теб в добро и лошо, вместо да се задоволи с постното „Да“, той ще изригне:
„На драго сърце“,
а после ще те изненада с „Една българска роза“, свирейки я примерно на флейта. Да, точно това е и моят Луи. Този, който ми доказа, че да обичам само един човек не е никак невъзможно и че стените на контекста, в който живеех до срещата ни, са се пропукали, за да дадат шанс на нещо по-различно, по-концентрирано и неограбващо от паралелната ми любов към двама, която ме бе рутинирала дотогава. Нямаше как да не поканя най-добрата си приятелка за кума и да не й се похваля с гордост, но и с облекчение, че вече съм вън от матрицата на стереовръзките, когато типично по женски тя подхвърли: „Зодия?“ Близнаци, отвърнах, без да търся тогава особен подтекст в това.
0 Коментара