Всички спят. Сядам да пиша. Ще съм готова за час.
Слагам телефона да се зарежда далеч от мен, за да не ми е пред очите. Спирам звука му.
Обещавам си, че дори и да чуя как свършва пералнята, няма да стана да простра веднага.
Сещам се за един скеч, в който мъж се приближава до половинката си, целува я нежно и й казва „Чакам те…“.
Тя, без да спира да подрежда чаши и чинии, отговаря ентусиазирано: „Ей сега идвам, мило, само да наредя миялната, да пусна една пералня, да приготвя на децата сандвичите, да ти изгладя ризата, минавам през банята, настройвам алармата за утре и идвам…“.
Аз ще бъда като кон с капаци. Ще гледам само в екрана, сякаш нищо друго няма значение. Единствено ще пиша.
Все пак ставам…
Казала съм си, че имам само един час на разположение, но искам да ми е добре. Само аз и мислите ми.
Паля си пало санто. После свещ, над която в специална арома лампа слагам кубче от билки с аромат на тамян. Опитвам се да изчистя мислите си от всички ежедневни задачи и предстоящи планове. И най-вече от клишетата, които мога да изръся на белия екранен лист.
Най-накрая сядам…
Пукам си релаксираща музика на компютъра от ютюб. Изчаквам рекламите. След 30 секунди слухът ми установява, че някой е презаписал една тема стотици пъти. Звучи монотонно и приспивно. Сменям я. Избирам друга. Усещам, че и от нея ще ми се доспи и спирам музиката.
Нещо ми липсва…
Пак ставам и отивам до кухнята…
Кучетата също. Галя едното. После и другото.
Чудя се дали да не си налея чаша вино. Правя си безкофеиново кафе с бадемово мляко. Взимам си одеялце и възглавничка. Кръстосвам си краката върху стола и почвам.
Минали са поне 15 минути от обещания час. За настройка. Уж не завися от външните фактори, но обичам да ми е уютно. Изобщо – харесва ми да усещам и създавам уют, въпреки привидния хаос. Да се наслаждавам на минутите спокойствие и тишина, в които мога да чуя мислите си. Независимо дали ги записвам като сега или просто ги проследявам. Толкова са редки тези моменти, че чак ги отлагам.
Понякога просто така – обичам да оставям разни неща за по-късно.
Не отварям всичките си подаръците веднага. Оставям си от десерта „за после“. Не си обличам веднага новата дреха. Не започвам да чета току-що купената книга.
Нещо като застраховка хубавото да не свърши. Да запазя очакването.
Понякога сезонът за новата дреха минава. И тя вече не е нова или забравям за нея. Същото става и с книгата. Купувам следваща, а предишната остава пак непрочетена. Неразпечатаният подарък се оказва ненужна вещ, а десертът се разваля в хладилника без да съм го докоснала.
Ех, тези отлагания…
Живеем във времена, в които можем да направим живота си приятен по много начини. Отвсякъде ни предлагат ключове за щастие. Книги, курсове, женски кръгове, рецепти, които да събудят хормоните на щастието ни, медитации за обръщане към себе си, и какви ли не ритуали за подобряване на благосъстоянието ни.
Сигурно някои вършат работа. Стига да не ги отлагаме. Защото, ако често се упражняваме да правим нещо, все някога ще станем добри в него.
Щастието иска постоянно да работиш.
Като любовта. Цял живот – къртовски труд.
Да, може понякога да си мислим, че ни се спуска отгоре. Обикновено наричаме това късмет. Но късметът, щастието и любовта могат да си отидат също толкова бързо, както са се появили, ако не покажеш, че ги заслужаваш. И ето тук идва постоянството. Ежедневната работа и желанието да осъзнаеш, че само ти можеш да променяш нещата към по-добро. Никой не се променя, защото някой друг иска. Трябва лична мотивация. А откъде идва тя?
Ако дойде отвън ще я свържем с преходните неща. Топло ни е. Студено ни е. Търсим комфорт на всяка цена. Някой ни е подрил цвете или ни е направил комплимент. Доволни сме. Излезли сме с приятелки. Прекарали сме си добре в компания. Отишли сме на масаж или сме се почувствали красиви в новата си дреха. Погрижили сме се за себе си. Можем да го правим по безброй начини. Щастието има много лица.
…
Ето тук липсва текста, който изтрих на следващия ден. В него щяхте да откриете 7 ключа към начините да повикаме и почувстваме щастието…
Но защо точно 7? Не е ли важно всичко, което правим да е един постоянен стремеж да бъдем щастливи? И защо на всяка цена винаги трябва да бъдем щастливи, без да приемаме, че има и други състояния?
…
На другия ден.
Звъни алармата. 7 часът е. Спи ми се. Правя си силно кафе без мляко.
Прочитам какво съм написала снощи в 1 часа.
7 часът е.
7-те ключа, каквото е заглавието ми от снощи, ми се струват безумно глупави. И аз, и вие знаете, че като има цифра в заглавието – звучи привлекателно и примамва. Сякаш ви пускам въдичка, на която да се ловите. И какво като ги прочетете тези 7 синтезирани правила? Сигурно ще се припознаете в стремежа си към тях, но едва ли с един прочит те ще ви променят. Никой не може да ви промени.
Правилата звучат като копи-пейст от книга на Дийпак Чопра. Сигурно и ще открия подобни в някоя неотворена книга, спяща на нощното ми шкафче. Някой щеше да ме обвини в плагиатство.
Решавам да оставя само един ключ, който смятам за най-важния. От личен опит.
Не отлагайте щастието!
Ключовете за него за жената в XXI век са много. Отвсякъде ни учат да се грижим за себе си. Имаме всички избори и възможности.
Ще се зарадваме ли еднакво, ако някой ни подари цвете или ние си го подарим? Ще останем ли цели, въпреки всичко, което ни разсейва? Кой е пътят ни? Какви са целите ни? Какво ни прави щастливи? Кои са истински важните неща?
Темата на броя е „Яж, моли се и обичай“. Това са и въпросите, на които Елизабет Гилбърт търси отговор в своята книга. Още не съм я чела. Сигурно няма и да я прочета. Подарявала съм я на десетки момичета, които са пътували с мен до остров Бали и приятелки.
Защото знам, че всеки търси тези отговори. Цял живот.
Виждала съм момичета, които отиват при внука на лечителят Кетут от едноименния филм и се връщат със сертифкат за посещението си и насоки да медитират повече, или да обърнат внимание на сърдечната си чакра. Написах името на шамана в интернет. Наша популярна сексоложка преди 4 години е споделила в интернет пространството: „Днес бяхме при Кетуд от „Яж, моли се и обичай“. Каза, че имаме брак от Бог и много хубави неща ни очакват. Беше приказно.“
3 години по-късно дамата се развежда.
Та, искам да ви кажа мили читатели, че
никой не знае отговора по-добре от вас.
Ключът е във вашите ръце.
Върнете се към началото на моя текст, към скеча, който ви дадох за пример. Въпреки, че се разсейвах, докато пиша, наистина ми беше хубаво. И изпълних задачата си. Пътят към целите ни не е по-малко важен. Важното е да останем концентрирани в резултата, който искаме да постигнем.
Отварям прозореца, за да вдишам глътка въздух преди да напиша финалните изречения. Пара излиза устата ми. Тук е все още зима. Замислям се как докато четете това аз вече ще съм на 30 градуса и ще пия балийско кафе с лед на същата маса и пейка, където е писана книгата „Яж, моли се и обичай“. И съм сигурна, че една нейна мисъл ще ми е в главата дори да не си давам сметка.
„Човек трябва да участва неуморно в проявлението на собствения си благослов.“ – Елизабет Гилбърт
„…И да не отлага щастието!“. – Светла Иванова
0 Коментара