„Нека ти РАзКажа“ – София и смелостта да обичаш себе си  

Говорим за „борба“, за „кръстоносен поход“ срещу рака; ракът е „убиец“; раковоболните са „жертви на рака“. На пръв поглед обвиняемият е самата болест. Но болният също се изкарва виновен… Бих предрекла, че метафорите на рака ще бъдат вече отживелица много преди да се разрешат проблемите, на които са тъй убедително отражение.

Сюзън Зонтаг, „Болестта като метафора“

Тя е цветна, много красива и необятно талантлива. Тя е София Иванова, на 28 години, и не просто се бори с онкологично заболяване, но се бори за всички, които са се сблъскали с него. Прави го тихо и ненатрапчиво, без крясък и показност – с малко думи и много цветове. Невъзможно е да не обичаш София, невъзможно е и да не ѝ се възхищаваш. В крехкото ѝ тяло се е събрала мощта на цяла армия, а хуморът и самоиронията ѝ помитат и най-мрачната мисъл. София е мечта. Такава е и книгата ѝ с кратки истории, мисли и диалози на хора по пътя с диагнозата рак, която се разпространява напълно безплатно – мечта за един свят, в който болестта не е край, а болните от нея – не са подсъдими.

В „Нека ти РАзКажа“ няма съжаление, отчаяние и обвинение. Има осъзнаване, смирение, мъдрост, респект към болестта и всички около нея. Разказите на София превръщат мрака в смешен и жалък, а болестта – в шанс. Те са живописни, многопластови, и напълно следват мечтата на Сюзън Зонтаг – метафората на болестта да бъде изкоренена завинаги.

Как се роди книгата и защо реши да я разпространяваш безплатно, вместо да подпомогнеш лечението си чрез нея?

Книгата се роди спонтанно, след като вече около година бях на химиотерапия. По време на лечението си срещнах изключителни хора, които ми разказваха всякакви истории. Реших, че тези истории трябва да бъдат разказани, макар и съвсем накратко. Писаха ми хора с онкологични заболявания, които много искаха да имат тази книга. Аз съм художник и знам, че трудът и изкуството не са безплатни, но ми се искаше тази книга да достигне до хората като подарък за Коледа. Имах нужда да направя този жест, а и исках да оставя нещо след себе си и да ме запомнят с добро. Когато губиш шанса да бъдеш биологичен родител и да имаш дете, изпитваш нуждата да оставиш нещо след себе си. Какво по-хубаво от това да напишеш книга и да я подариш! Това е повече от каквато и да било финансова печалба. С помощта на приятели реализирахме благотворителен базар, като с една част от събраната сума ще се финансира втория тираж, който предстои да бъде издаден, а друга част ще даря на отделението по онкология във Велико Търново.

„Да се закарам на химиотерапия, да се върна от химиотерапия…

Да се закарам на операция, да се върна от операция…

Да измина разстоянието от мен до теб…

Стана ли време да тръгвам?“

От какво имаш нужда сега?

Аз съм късметлийка да имам хора до себе си, които ми помагат и подкрепят. Които ме разбират и във всеки момент са готови да откликнат. Нямам нужда от нищо, освен от здраве. Искам да живея живота си пълноценно, защото виждам, че много хора с това заболяване нямат възможност да бъдат пълноценни.

Но точно сега имам нужда в колата ми да е топло (смее се). Много обичам да пътувам. Падна ми се пътуване от новогодишните късмети. Преди като ми се падаше здраве си казвах – пак ли този смотания късмет, а сега само него търся. Ходи ми се на планина, на хижа, на язовир.

„Нямам вежди, нямам коса, нямам мигли… Превърнах се в едно голямо „НЯМА“. Няма ме… няма мен. И това „НЯМА“ никога няма да бъде биологично „МАМА“.

 

Как се справяш с мрачните мисли и как успяваш да побеждаваш страха?

От голямо значение е, че екипът в болницата подходи много човешки и тактично към мен и проблема ми. Лекарите не очакваха, че мога на 26 години да имам рак, и то с разсейки. Но не ме наплашиха, а напротив – направиха така, че да искам да живея живота си и ме изпратиха усмихната. Прибрах се вкъщи, казах: „Имам рак“. Но бях усмихната. Сестра ми се разплака, а аз я успокоявах. Често се случва онкологично болният да успокоява близките си, че всичко ще бъде наред. Хирургът, който ме оперира е изключителен човек, който проявява специално внимание и не те кара да се чувстваш парче месо. Това е една от причините, която ме държи да се чувствам стабилна и добре, защото имам това внимание и спокойствие. Аз разбирам, че не съм единственият пациент, че лекарите имат нужда да се съхранят, но за мен емпатията е изключително важна. Много сила се изисква да бъдеш едновременно добър професионалист и човечен с пациентите си, да вдъхваш кураж и да проявяваш съчувствие. Много съм признателна, че попаднах на такъв екип!

Изпитах истински страх едва преди месец, когато за седмица обиколих три болници и бях напълно сама. Тогава за първи път се срутих сериозно и заплаках. Защото да не можеш да се храниш, сега ми е смешно, но тогава не беше, се оказа много страшно. Изпитах силен страх какво става и какво следва. Но когато отново започнах да се храня, вече не ме е страх и отново мога да се преборя с всичко. Без храна не може да се издържа. Това ми беше единствената мисъл – да ям (смее се).

Естествено, че и мен ме е страх, но се опитвам да не показвам страха и да не му позволявам да надделее над живота ми.  Трудно е, но не искам хората да ме съжаляват, да печеля по този начин приятели и симпатии.

„Напомняне към теб самия:

Ракът не трябва да е отражение на тези, които не са успели да те приемат или да те обичат.“

Всички цветове ли отнема болестта?

Болестта изключително много обезцветява хората. Но огромна част от онкологично болните, които срещнах, бяха обезцветени дълго преди да чуят диагнозата.  Не знам дали въобще искам да се изявявам като човек, който може да помогне на някого и дали въобще това ще се случи, но ми се иска хората да не се затварят в себе си, да не отблъскват близките си, да не отблъскват останалите. Ще има такива, които няма да искат вече да общуват с тях, но това не бива да е пречка за нови приятелства.

Всеки приема по различен начин диагнозата. Някои се затварят много в себе си. Имам позната, която не излезе една година от вкъщи. Аз мислих, че суетата и при мен ще надделее, но  не издържах да се гримирам по три часа – да залепя миглите, да наглася перуката… И накрая излизах без нищо, хората свикнаха и само за децата се притеснявах да не ги стресирам, защото те го приемат по-трудно. Надявам се и на тях да се обяснява по подходящ начин, че такива проблеми съществуват.

„Тя – една борбена майка. Детето ѝ има рак. Към днешна дата успешно се е преборило със заболяването и целият ужас е само един далечен спомен.

Докато още се лекуваше, майка ѝ ми написа:

„Показах Вашата снимка (снимка, на която не се срамувам да позирам без коса), защото скоро говорих на дъщеря си, че има истински принцеси без коси. Сега тя знае, че е вярно. Благодаря Ви!”

От какво боли най-много?

Разказват ми, че приятелите им отказват да общуват с тях повече, хората не смеят да седнат до тях в автобуса, когато видят, че са с тюрбан. И към мен са се обръщали с думите: Ти умираш, как искаш да бъда близък с теб, като ще ми създадеш травма?

Дългогодишни приятели са ме изоставяли, защото „енергията ми вече не била добра“. Това много натъжава и е много болезнено.

„След радикалната хистеректомия думите „Хей, да ти пратя снимка на детето си”, се чувстваха така, все едно показваш ръкавица на човек с ампутирана ръка…“

Не искам това нито един онкологичен болен да усеща това и да се чувства по подобен начин. Никой няма гаранция колко дълго ще живее. Искам хората да спрат да гледат на онкологично болния като заразен и опасен. Ние имаме нужда от правилна комуникация, от любов, от подкрепа, от близост. Колкото е важно лечението, толкова е важна близостта и подкрепата.

 

„Фантомна болка

Премахнаха ми органи. Отивам на лекар. Обяснявам, че точно тези органи, които ми липсват, болят. Било фантомна болка. Трябвало да си обясня, че ги няма.

Прибрах се вкъщи.

Обяснявам си – няма ги.

Обяснявам си – няма те…

Все още боли…“

Как се гледате с живота сега?

Преди не ценях особено живота си. Той не се стичаше толкова хубаво, че да ми е жал, не бях толкова влюбена в него, че да се страхувам да не го загубя. Имах трудно детство и юношество. Но оцелях. Имаше момент, в който си помислих: Затова ли оцелях тогава, за да разбера десет години по-късно, че имам рак?

Но когато гладувах и мислех, че съм на финалната права, започнах съвсем друго да говоря. Осъзнах, че е неизбежно да се влюбя в живота.

Днес мога да кажа, че животът е интересен. Струва си да се живее. Но е важно да се живее пълноценно и не само за приятните моменти, но и в цялата му пъстрота. Животът е цветен, с доброто и лошото, и си заслужава да се живее винаги, а не само когато ни е хубаво. Трябва да се научим да живеем и когато не ни е чак толкова удобно. Важно е хората да бъдат търпеливи, да уважават себе си, другия и собствените избори. В стремежа си да търсим изцеления и лечения, забравяме да живеем този живот. Аз не искам да се фокусирам само върху това, което ще ме излекува, а да живея пълноценно.

„Да чуеш диагноза рак – се изисква смелост.

Да приемеш, че имаш рак – се изисква смелост.

Да се пребориш с рака – се изисква смелост.

Понякога първото най-смело нещо, което можеш да направиш обаче, е да започнеш да обичаш себе си.“

След мрака от миналото, колко цветно живее София днес?

Научих се да се ценя като жена повече. Въпреки че ми взеха органите и имаше период, в който не се чувствах женствена, сега се чувствам повече жена от преди. Научих се да се ценя, да си обръщам внимание, да си подарявам цвете, да се водя навън, да се почерпя, да си купя червило. Радвам се на новата коса, която ми пониква, на миглите си. Неща, които преди съм приемала за даденост и не съм ценяла, а сега им се радвам.

„С рак на матката. Оперативно е отстранен органът. За осми март не получила цвете от човека до себе си. Попитала го:

– Защо?

Той ѝ отговорил:

– Е, то ти не си жена вече…

Зароди се следната кауза – всяка една жена в Онкологията да получи роза за осми март.

Осъществена е успешно каузата!

Благодаря на всички, които се включиха!“

Научих се да живея живота такъв, какъвто е. Осъзнах, че ако ще се боря, този път ще е за себе си – за моята глътка въздух, за да мога да се усмихна. Намерих много стойностни и ценни хора. Ако се бях затворила в себе си, нямаше да ги срещна. Парадоксално, но след болестта видях повече цветове. Сега имам слънчево жълто, бяло, розово. Розово! Розовото не го познавах като цвят преди. Не мога да лъжа, че всичко е хубаво, че не плача или не се страхувам. Но повече ме е страх от това, че ще пропусна живота, докато съм прекалено вглъбена да се вкопчвам в него.

„Настъпи един период, в който исках цялото внимание за себе си и цялата обич… Исках да кажа: „Обичай ме, докато все още съм тук!”, „Говори с мен.”, „Излез навън с мен.”… докато все още ме има…

Другите могат някак да почакат… Аз не знам колко мога да чакам… Не искам да си тръгвам необичана… Последва въпросът:

„Колко от нас си тръгват обичани?”