снощи ядох дюли помежду краката ти
юли месец е
ръката ми
потули устните
за да не кажат нещо нежно в повече
Сексът понякога прилича на оня разказ на Маркес, в който един слепец не прогледна, но му поникнаха три нови зъба, а в раните на прокажен избуяха слънчогледи. И като по Маркес, преди 100 години сякаш, в една февруарска нощ (още я помня, даже се правя, че я усещам) един красив мъж доближаваше устата си до срамежливата ми вагина и от нея поникваха дюли. Яде оттам цяла нощ. Ненаситно, като за първи път. Не, последен.
Можех да го разкажа и по-поетично (както той го направи после). Да поизлъжа, че откакто този мъж изтрезня, аз като една Лаура Фарина съм се заключила с катинар и не допускам повече езици до входа – защото ключът към моето удоволствие е останал под неговия матрак. Не, ключът е в младостта на февруарската нощ, която роди най-юлската утрин в света. И аз, упоена от слънчевите лъчи и внезапната нужда да го изпия, да се отровя от него,
го попитах „Може ли аз?”
Защото свърших чак тогава, вдъхновена от бликналата си спонтанност – докато ближех спонтанната му възбуда. Имаше фин вкус на ванилова захар, а това, което потече в устата ми, напомняше сок касис в скъпа мастика. Пурпурните кристалчета се търсиха дълго под кожата ми, впиха се в сгъвката на едното коляно и затанцуваха по пътя нагоре, навън… Аз ли бях цветето по тия буйни морски вълни, питах се, додето се намествах пак в тялото си, а той откриваше, че съм най-красивата жена (напоследък). Чак тогава и аз го разбрах.
Оралната любов (особено когато сърцето ти е сглупило) отключва не само пазара на чувствата, но и удоволствието от секса извън лирическия контекст. Когато бях по-малка и мислех, че сексът се прави, за да се хареса(ш) на мъжа, те ми бяха най-сложната част от програмата. Беше ми гнусно, гневно и гнетно. Не знаех, че можеш
да умножиш удоволствието му в своя полза,
да прекрачиш свенливите си граници и да се потопиш в автоеротизма. А там узрява най-искреният оргазъм.
Нещата в секса са като останалите в живота – колкото по-хедонистично третираш ежедневието си (работа, готвене, обезкосмяване), толкова по-качествен е резултатът. В една свирка трябва да има елемент, спояващ егоизма и алтруизма.
Концертът може да мине и без цветя, вълни, пурпурни кристали. Нарисувах си сюррелизъм, за да подхраня заблудата си, че в някакъв миг на някакъв бял матрак може да има споделена любов и тя да се случи после. Оня мистичен мастиков вкус в устата ми беше по-скоро подправка, надежда за продължение. Което може да се забави, може и да не дойде. Или просто да се превърне в красиви думи. Или в нещо солено.
0 Коментара