„Камъкът на времето“ от младата и талантлива писателка Петя Георгиева, е роман за приятелствата и любовта, пазени в крехкия пашкул на детството. Той е подарък за онова дете в нас, което ни спасява от болките на порастването.
През 80-те години на ХХ век, някъде в полите на Стара планина, десетгодишната Кремена среща своите бъдещи най-добри приятели. Детски игри, приятелство и любов се превръщат във връзка, която бележи живота и на четиримата, независимо от хода на времето и разстоянието между тях. А камъкът, който случайно откриват в една планинска пещера, ги пренася в годините на турското робство и ги среща с техните двойници от миналото, за да изпитат емоции и да получат вечни уроци отвъд времето и пространството. И за да се спасяват едни други. Миналото се оказва бягство от проблемите, но и пристан, където те ще се сблъскат със загубата и ще намерят помирение. Защото човек е създаден да расте, да преодолява и да
побеждава в името на любовта – към нас самите
и към останалите. Така „Камъкът на времето“ се превръща в роман-поема за онова приятелство, което ни спохожда веднъж в живота и което остава с нас завинаги.
Камелия Кондова споделя: Привилегия е да съм редактор на талантлив (и грамотен!) разказвач. Ръкописът не успя „да ме пусне“ и пропуснах нощния сън, за да стигна до последното изречение. Трескаво, като заклет читател. Скъпи читателю, занимавам те с първоначалния си възторг, защото съм сигурна, че и на теб ти предстои да го изпиташ. Романът ухае на детство, но и пронизва с болката от порастването. Фентъзи завръзката не е самоцелна, а задължителна – като лакмус за приятелството и любовта.
Езикът е разкошество – без оригиналничене, оттам и без комплекса как да се направиш на маймуна, за да впечатлиш читател. Повече няма „да издавам“, защото виждам как разлистваш втората страница, после следващата и вече си в света на Петя. На излизане ще усетиш великолепния вкус от смислено прекарано време.
Откъс
– Митко?
Бърз поглед. Зачервени очи. Дълбока въздишка. Вина. Сякаш виждах отразени в него собствените си чувства и мисли. От моите зачервени очи се излъчваше същата вина, същата мъка. Смазващо чувство за край.
– Да тръгваме!
Гласът на Васил беше студен, дистанциран. Не изразяваше нищо. Както обикновено, се беше отдръпнал от случващото се. От хората. Дори и от нас. Не му пукаше? Вероятно му пукаше повече отколкото на мен и Митко взети заедно. Днес загуби и четирима ни – и нас, и себе си.
Станах и подхванах Митко. Нещо ни дърпаше обратно към купчината пръст, към нахвърляните цветя. Но трябваше да си тръгнем. Нямаше място за нас тук и сега. Нашето време не беше дошло.
Качих се в колата и докато Васил маневрираше на паркинга, затворих очи и се опитах да избягам от мъката. И най-вече от вината. И се върнах там, където бях щастлива. Всъщност в началото на моето щастие. На нашето щастие.
0 Коментара