Идете в Париж – имат си Лидл!

„Където и да стъпите, после нищо не пониква след вас!“. С тези думи туристическият ни гид завършва дългата си лекция за създаването на държавата Израел и сърдито се вторачва в съпруга ми. Дъщерите ни гледат стреснато, през ум не им беше минавало досега, че техният татко носи персонална вина за конфликта между палестинците и евреите.

Останалата част от групата, съставена предимно от английски пенсионери, разсеяно гледат нагоре, допускам, че изпитват малко срам от историческата си роля на окупатори в региона и не само там, но това си го мисля само аз, очевидно защото след миг те започват да бърборят за предстоящото довечера шоу в киносалона на големия ни круизен кораб, пуснал котва за два дни в израелския пристанищен град Ашдод.

Вярно, че човекът до мен е бил набеждаван за всякакъв –за датчанин, швед или германец, обикновено му говорят на английски, но досега не се беше случвало да го натоварят, пък и нас покрай него, с историческата вина за

нестихващата война между евреите и арабите.

В скоби ще обясня повода за гневния изблик на нашия гид –прословутата декларация от 1912 г., подписана от британския лорд Артър Балфур, в която се обещава на евреите да им се позволи да създадат свой „дом“ в териториите, които Великобритания току-що е отвоювала от Османската империя. Този документ дава преимущество на евреите да изградят основите на бъдеща държава. Арабите въобще не се споменават в него.

Нашият водач е преподавал история в Еврейския университет в Йерусалим и яростно заклеймява намесата на Великобритания в региона отпреди над 110 г., оттам и гневът му върху съпруга ми, чиято единствена вина е, че по външен вид напомня на англо-саксонец. Когато категорично се разграничихме от поданиците на короната, бившият професор ни обяви за любимите му ученици и при всяка нова лекция или въпрос, упорито се вторачваше в нас, следейки за реакциите ни.

А иначе беше колоритен гид!

Без да прехвърля границите на добрия тон, той непрекъснато се закачаше с легендите за божия син. „Исус беше едно добро еврейско момче и когато навърши 33 години, не знам какво му стана!“ – така започна лекцията си за житието на сина на Йосиф и Мария, а усмивката му ми напомни тази на Чеширския котарак. Или пък след цитата: „И дълго, дълго пътували Исус и учениците му от Витания (където възкресява Лазар) до Йерусалим“, питаше групата: „Колко е разстоянието между двете точки?“ – и сам си отговаряше – Три километра! После весело размахва три пръста във въздуха.

Английските пенсионери пък непрекъснато му кимаха:

„Оу, уе! Риъли?! Майн год!“ и доверчиво следваха съветите му да не пазаруват в арабските магазини, а да влизат само в еврейските, защото в противен случай ще бъдат измамени. Когато автобусът ни спря пред голям търговски център с „проверени“ продавачи, всички жално заоглеждаха витрините, отрупани със златни бижута, дискретни диаманти и прочие ненужни за целите на подобна екскурзия дрънкулки; цените на сувенирите пък караха съгрупниците ни да окръглят очи, възклицавайки: „Оу, ноу, майн гот!“ и тъжно да се връщат в автобуса с празни ръце.

„Англичанинът“ до мен ни подбра с щерките

и бързо хлътнахме в съседния магазин, за който изрично бяхме предупредени, да не припарваме. Собственикът ни посреща с отворени обятия, предложи ни чай и не спря да говори с главата на фамилията ни на родния си език, забравих ли да спомена, че съпругът ми говори литературен арабски и още два-три негови диалекта, май съм пропуснала да го споделя… Благодарение на този факт, ние се качваме последни в автобуса, а в ръцете ни –дузина торбички със сувенири, половината от които са подарък. „За първи път виждам някого, който да изкара пари от това, че знае арабски“, нашият професор-гид клати невярващо глава, когато ни вижда с пакетите. Истинските англичани ни завиждат. Екскурзията в Йерусалим приключва за всички.

Качваме се на кораба.

За да се върнем в свещения град след две години, точно когато православните празнуваме Великден. Този път сме неорганизирани – няма английски пенсионери и гидове, само четиримата сме си. Разхождаме се из стария град, из гробището –паметник на културата, спираме пред стената на плача, пред Божия гроб, вървим по Виа Долороса –Пътя на болката, който преминава Исус, за да стигне до Голгота, после от пощенската станция си вземаме (безплатно!!!) удостоверения, в които сами вписваме имената си.

И, ето, официално сме хаджии.

Накрая, естествено, се загубваме из малките улички, навигаторът вътре в мен е безмилостен и никога няма да пропусне да ме отведе в грешната посока (така миналото лято от Видин на път за Велико Търново, след 10-часово шофиране, стигнахме Мездра, но това е друга история). И докато се чудя на акъла на моята половинка, че след толкова години продължава да ми се доверява, когато задам посока, в която уж трябва да се движим и задължително излиза погрешна, се

изправяме пред една от осемте порти на Йерусалим

и със сигурност не е онази, през която сме влезли преди няколко часа. Вън се озоваваме на абсолютно непознато място, около нас се чува само арабска реч, тичат деца, хвърчат мотопеди, докъдето ни поглед стига – малки къщички и криви улички. Пред нас се плъзва такси, шофьорът ни заговаря на английски, но се разтапя от кеф, когато англичанинът до мен му отговаря на арабски. След малко пътуваме към центъра на новия град, двамата отпред оживено си грачат нещо. Впоследствие разбирам, че сме се сдобили с персонален шофьор и гид, който на другия ден ще ни отведе до Йерихон, Назарет и Витлеем, а после ще ни качи до древните укрепления на Масада.

Двамата мъже си стискат ръцете,

шофьорът няма дребни за рестото и великодушно махва с ръка: „Утре ще си оправим сметките!“. „Ама нали не знае в кой хотел сме, повече може и да не ни види?“ – чудя се аз, впечатлена от проявеното доверие към нас, непознатите.

На сутринта се срещаме на уреченото място и потегляме към Витлеем. Разбираме и какъв късмет сме извадили с водача ни – като арабин, той може свободно да пресича границата между Израел и Палестинските територии (където е и родното място на Исус – Витлеем), докато за евреите това е невъзможно. Пътуваме по широка магистрала, а от двете ѝ страни се издигат гигантски стени – както ни беше обяснено –движим се на израелска територия, а отляво и отдясно ни са палестинските земи, и в този миг ми стана малко шизофренно…

Пред Храма на рождеството се вие гигантска опашка –стотици и стотици православни чакат

да се поклонят пред мястото, където е роден Спасителя,

чува се предимно гръцка реч, хората, чакат реда си от предната нощ и са настръхнали – не дават дори пиле да ги пререди. И тук отново удряме джакпота – братовчед на нашия шофьор работи за поддръжката на комплекса и набързо ни вкарва през служебния вход, през който иначе минавали само мюсюлмани. Както си му е редът – поклонихме се пред Витлеемската звезда, видяхме яслите, в които се е родил Божият син и олтара на влъхвите.

После тръгваме към Тел ес-Султан или познатият у нас под името Йерихон – най-ниско разположеният (258 м. под морското равнище) и най-старият град на Земята. Той също е в палестинските територии и оказа се, родното място на нашия гид. Там ни заведе в малка кръчма („не е за туристи, само местните си я знаем, правят най-хубавата скара по тези места“. Вярно беше, потвърждавам ).

С историята на Масада няма да ви занимавам, тя е широко известна, пък и за кървавите битки между римляните и евреите там, може да се прочете навсякъде из мрежата.

Нашият гид ни показва крепостта високо на хълма,

дотам се стига с помощта на въжен лифт, „но има и стълби, ако предпочитате“, завършва с намигване. За което после съжали, защото му отне доста време да ни убеди все пак да ползваме лифта, в противен случай трябвало да катерим с часове, а той нямал намерение да ни съпровожда по пътя до върха. В крайна сметка склонихме, заради него, иначе нашият семеен спортен дух е пословичен…

Гидът ни се оказа пълен с изненади! Докато пътувахме обратно към Йерусалим, той измъкна диск от жабката, бил му много ценен, пазел си го, но заради нас го пусна, албума „Майчице“ на Георги Христов – с личен автограф от певеца, дали сме го чували? И още как,

след малко всички припявахме,

като домакинът ни се стараеше най-много. Накрая си обещахме да се срещнем отново – лепкави от умората, жегата и влагата – си стисваме ръце. Живеел със семейството си в Газа, следващия път щял да ни покани на гости, а ние обещахме да му донесем последния диск на Георги Христов. Едва ли вече ще се случи.

Но пък все още без проблем можем да отидем в Париж, например. „И те си имат Лидл!“, възкликна преди много години голямата ни дъщеря, докато преминавахме с буса покрай емблематичното кабаре Lido, а детето старателно ни превеждаше думите на гръцкия ни гид. Лидл и Lido –почти едно и също е, не е ли така!