Енигмата Япония

Япония е безподобна смесица от високотехнологичен напредък и феодален консерватизъм, анимистично преклонение към природата и минималистична дзен естетика, удивителна за балканеца чистота и свръх порядъчност. Понякога тук се усещаш в XXIII век, друг път – в XIII век. Минало и бъдеще крачат ръка за ръка. Но настоящето е онова, което наистина има значение – заради летливата красота на мига. И защото за японците керамичната купа с неправилна форма и грубовата текстура, с пукнатина по средата (стилът кинцуги) е по-ценна от финия до прозрачност порцелан на една идеална чаша.

Според тях само несъвършеното, ефимерното и непълното притежават автентична прелест, наподобявайки природата и живия живот. Наричат го „ичи-го, ичи-е“, което в превод на български би било „този момент съществува само сега и никога няма да се повтори“ – израз, използван по време на чаени церемонии, при дзен медитации и в японските бойни изкуства.

Традиционната архитектура на Япония,

за разлика от строителите в Античността, почитащи правите линии, симетрията и внушителните фасади – изобщо не търси вечност и величие, не се опитва да бъде перфектна, а следва духа на „уаби-саби“. С това понятие се обозначава дизайнът, основаващ се на преходността и незавършеността. В основата му лежи концепцията „моно но аваре“, която може да бъде преведена и като „горчивина“ от факта, че всяко човешко творение е бременно със смърт, че същинската природна красота е моментна, нетрайна и обречена скоро да изчезне. Като цъфналите вишневи дървета сакура, чието наблюдение в Япония е едно от най-важните сезонни събития и е превърнато в празник.

Японският дървен градеж в бъдеще ще престане да съществува,

ясно е. Но той е и завет към следващите поколения, които ще трябва на свой ред да вдигнат собствена конструкция на мястото му. Еманация на това разбиране за тленната природа на човека и онова, което той създава, е храмовият комплекс Исе Жингу край Нагоя. Той се състои от 125 светилища, като главните от тях от VII век насам неотклонно и упорито се разрушават и строят наново през 20 г. Съзиданието и унищожението съответстват на живота и смъртта, ала тази традиция е и начин за предаване на древните строителни техники на по-младите. След заличаването на храмовете със специално церемониално шествие местните жители носят камъни от реката и ги оставят на площадката на новия градеж. Той продължава през следващите 20 години и всеки път строителите влагат същото

търпение и майсторство, като предците си.

Дървеният замък Мацумото, префектура Нагано

Да построиш дом върху вулкан

Според Никос Казандзакис Япония се съдържа цялата в думата „фудошин“, чието значение е „неизменчивост на сърцето“, уравновесеност на душата спрямо радостите и болките. „Да се владееш. И да знаеш, че нямаш право да отстъпваш, защото всеки носи на плещите си съдбините на цялата своя раса. Трагичният смисъл на отговорността“ – така гръцкият писател, един от великите философи и пътешественици на своето време, описва в средата на миналия век най-важния си японски урок. „Япония ме научи, че опасността и страхът могат да се превърнат в силен и много ефикасен стимул на действие; и че можем да опънем палатката си върху вулкан. Не само да опънем палатката си, но да си направим дом,

да си вземем жена, да родим деца,

на вулкана да издигнем статуи на боговете си, със стрък от тръстика да изпишем чувствени и кратки стихове, които политат като стрела и се забиват в сърцето: „Цветът на небето избледня / в момента, когато безсилно гледах как / ликът ми минава по земята“, пеела преди хиляди години жрицата Оконо-Кумаси. Но това трагично схващане за ефимерното се превръща вместо в тъга и фатализъм, в неутолима жажда на японците за гледане, наслаждаване, за извършване на велики дела – бързо, преди земетресение, тайфун, вулкан или смъртта да връхлетят“, пише Казандзакис в „Градината с камъните“.

Според него именно затова японците избират като най-висш символ една звезда – изгряващото слънце, едно цвете – хризантемата, и една риба – шарана. За тях слънцето символизира трите изначални добродетели: мъдрост, доброта и смелост; хризантемата устоява и на най-свирепия студ и цъфти сред снега; шаранът се изкачва срещу течението, побеждавайки природните сили, които го бутат надолу, и Япония е този героичен шаран…

„За Япония като за Япония“

Много големи (и малки) мислители са се опитвали да обяснят японците, манталитета им, общността им – и, когато най-после се добирам до Япония след години отлагане (накрая и заради тоталното затваряне на страната в ковид пандемията), разбирам защо е така. Ребусът „Япония“ гложди ума и сърцето дълго след като си се завърнал оттам. А започне ли някой да го решава, се пишат цели трудове и книги, правят се емблематични филми като „Изгубени в превода“ или „Последният самурай“ – много трудно е нещо да се обобщи в кратък текст. Сред изследователите на „феномена Япония“ най-многобройни са американците – вероятно защото първо са воювали с тази енигматична нация, а после, след атомните бомби над Хирошима и Нагасаки и капитулацията й във Втората Световна война, са градили бъдеще с нея.

Киото

Враг или съюзник, японецът е едно от най-предизвикателните същества на планетата ни със своята различност и неразгадаемост – дори днес.

Япония е Марс, а ние сме от Земята.

Когато човек се запознава с японската история и култура, най-напред се набива на очи фактът за нейната самоизолация в периода Едо. Почти три века тази североизточна островна страна е откъсната от останалия свят по волята на управлявалите я шогуни – върховните военачалници, които изземат властта на императорите. Именно те прогонват от архипелага португалските и холандските търговци и мисионери, съхраняват ревностно средновековните порядки в земите си и не дават повече пиле да прехвръкне от Запад. До средата на XIX век. Вероятно затова японското общество остава така дълго „неразвито“ и уникално в социален смисъл – точно както в природно-еволюционен аспект това определение важи за Нова Зеландия, откъснала се твърде рано от някогашния суперматерик и останала

изолирана в крайчеца на Земята.

И друго привлича вниманието в Япония „от птичи полет“ – повечето важни неща в автентичната й култура са заемки: писмеността, религията, храната идват от Китай (йероглифите, будизмът и калиграфията, оризът и чаят). Други същностни днес японски елементи са „купени“ от Запада – като месото, огнестрелните оръжия, високите технологии. Но японците ги интерпретират и развиват по такъв начин, който ги изстрелва в Космоса и ги прави буквално недостижими – и като умения (занаятчийски и всякакви), и като достижения (инженерни, научни, технологични, икономически). Това става възможно благодарение на невероятното им постоянство и отдаденост.

Фуджи и невъзможната любов

Казандзакис би добавил: и чувството за дълг. Един негов герой, японец обяснява – отново в „Градината с камъните“ – защо планината Фуджи е лицето на Япония, с изящните й и строги очертания, които съчетават сила и милувка. „Фуджи е нашият прародител, изваял душите ни по своя образ. Легенди, богове, дракони, духове, приказки, всички прищевки на японското въображение обитават тази свещена планина. Сърцето на Япония е Фуджи – неугасващ пламък, покрит с девствен сняг. На езика на нашата душа Фуджи е сакрална идеограма, която означава „дълг“. Това е!“, разкрива Куге сан.

Вулканът Фуджи, Фуджиошид

Първото писмено свидетелство за планината Фуджи (3776 м), която е и активен вулкан, е

притчата за млада жена на име Кагуя,

пристигнала от Луната. В нея се влюбил лудо императорът, ала тя отказала на предложението му за брак. Една вечер Кагуя изчезнала, връщайки се на Луната, императорът обаче така и не могъл да я забрави. Написал й писмо и пратил войска да го отнесе на върха на Фуджи – най-близкото до Луната място, което японците познавали. Там войниците запалили писмото на владетеля с надежда думите му да стигнат до Луната заедно с дима от огъня. Оттогава се смята, че, когато вулканът се буди, пушекът му свързва императора с Кагуя. А Фуджи се превръща в символ на любовта и неуморимата вяра в постигането на невъзможното.

Според шинтоизма в Япония, планините и дърветата, потоците и

езерата са обиталища на духове, наричани „ками“.

Там, където те са концентрирани, се издигат шинтоистки светилища, прилични на порти – места за молитви и ритуали, в които се палят ароматни пръчици. Опушването с дима им е вид благословия за здраве и сбъдване на желанията, както и начин за общуване с многобройните анимистични божества.

Будизмът, припознат по-късно от японците като религия, доразвива почитането на сакралната планина. Изкачването до върха й е символ на духовното израстване и вид поклоннически поход за будистите. Затова първият човек, който се качва на вечно заснежения връх на вулкана, е именно будистки монах – през 663 г. Дотогава това се считало за невъзможно, а чак до началото на ерата Мейджи през XIX век нито една жена и нито един чужденец

не са успявали да изкачат свещената Фуджи.

Първият чужденец, стигнал бялата шапка на вулкана, е британският дипломат сър Ръдърфорд Алкок – през 1860 г., който за една бройка се разминал с опустошителен тайфун.

Храмът Дайгоджи в Киото

Планината Фуджи винаги е там, присъства неотменно в японския пейзаж, но често мъглите и облаците я правят невидима. По време на нашето пътуване с Емералд Травел из Япония обаче, Фуджи беше много благосклонна към нас – виждахме я отвсякъде, изящният й конус не беше скрит дори от едно облаче. Нашата японска водачка Кейку се радваше като дете на щедростта на планината и твърдеше, че сме огромни късметлии, понеже такава видимост през април се случва изключително рядко.

Особености на японския характер

Географията и климатът играят огромна роля за формирането на японския национален характер. Архипелагът се намира върху граничните зони на 4 тектонични плочи, с висока честота на земетресенията и вулканичните изригвания, с бързи и чести смени на времето, с много силни ветрове и внезапни, проливни дъждове. Минат ли летните жеги, връхлитат тайфуни с невероятна мощ.

Никъде другаде, струва ми се, 4-те годишни времена не оставят толкова силен отпечатък върху културата, изкуството и традициите, както в Япония.

Сезоните се редуват с различен интензитет

в различните земи на страната, която се простира от остров Хокайдо на север, известен със суровите си зими, до най-южния остров Окинава, където лятото никога не свършва, а жителите му се славят с рекордното си дълголетие. Митичното чудовище Годзила е символ на преклонението на местните хора пред природните стихии, които не се поддават на контрол и прогнозиране.

Шинтоизмът и будизмът се двете религии, изповядвани от японците, като и двете съжителстват в умовете и душите им в удивителна хармония. Голяма част от японците се определят

едновременно като шинтоисти и будисти,

по-вярно е обаче да се каже, че те са такива в различните етапи от живота си. Когато се роди дете в семейството, посрещат го според шинтоисткия обичай, а когато някой си отиде от този свят, го изпращат с будистки ритуали. Тоест японецът влиза в живота като шинто и го напуска като Буда. И може да се каже също, че е по-скоро суеверен и фаталист, отколкото религиозен, а по това ми прилича някак на българина. И ние, и японците сме езичници, интегрирали успешно старите си богове в елитарната и спусната „от горе“ нова държавна религия, която сме успели да „демократизираме“. В образувалия се „популярен“ будизъм, те, като нас в християнството, по-скоро спазват обредите и външната форма, отколкото

прегръщат всеотдайно канона.

Сред нацията все повече се разпространява и трета религия – християнството, но това е вид мода, част от влиянието на Запада върху младите японци. При много от тях то е просто отражение на желанието им да празнуват празници като Коледа, Хелоуин и Свети Валентин. И да се женят по западен образец – в християнски църкви и по англо-саксонски тертип. Това е до такава степен масово и популярно, че хотелите строят специални параклиси за сватбите на територията си.

Любопитното е, че празникът на влюбените Свети Валентин в Япония се празнува „наобратно“ – не мъжете, а жените подаряват шоколад на любимите си. Също така все по-често служителките в корпорациите изпращат картички и купуват бонбони на началниците си – не защото са влюбени в тях, а за да подкрепят мъжкото им самочувствие. Все пак и японките не са лишени от празник – на 14 март е ред на мъжете да ухажват с цветя и сладости жените.

Токио: Шибуя и други забележителности

Няколко щрихи от Токио, който заслужава отделен разказ, но някой друг път. Няма как да не започна от Шибуя – френетичното кръстовище, превърнало се в символ на динамиката на японската столица. Пресичането му от хиляди пешеходци – едновременно във всички посоки на всеки 2 минути – изглежда хаотично, но е всъщност чудотворно организирано (като всичко в Япония). Тук се събират 10 улици и 5 големи пешеходни пътеки под неоновите реклами на площада, смятан за център на японската мода и съвременните изкуства.

Шибуя е Меката на младите, тук са уличните празненства за Нова година и за Хелоуин. Тук са две от най-натоварените жп станции в света – Шинджуку и Шибуя. Тук е и статуята на легендарното със своята преданост куче Хачико (порода акита ину), което очаквало в продължение на 9 г. всеки ден на тази гара своя внезапно починал стопанин да се завърне у дома от университета, където преподавал.

Портата към Асакуса, Токио

В Токио удивлява хармоничното съжителство на френетичната неонова модерност с вековните традиции на Япония: нейните градини,

храмове, визуални изкуства и спектакли.

Най-впечатляващите локации в японската столица са разположени около Императорския дворец – въплъщение на духа на Япония, в строг и изискан традиционен стил; импозантната токийска Централна гара; кулата Tokyo Tower (с над 150 млн. посетители от откриването й през 1958 г.); атрактивният квартал Асакуса с най-стария будистки храм – Асакуса Канон, датиращ от 645 г., и знаменитата търговска улица Накамисе с нейните пресечки. Изкуственият остров Одайба, който до 1990 г. е бил огромно градско сметище, днес е пристан на изложбени комплекси, музеи, спортни съоръжения и лъскави 5-звездни хотели.

Токио е и един от най-сигурните градове в света – не само по отношение на престъпността (и по-точно на липсата ù), но и по отношение на пътните инциденти. През последната година (2022) има само 130 жертви на катастрофи в близо 14-милионния Токио. Предната година (2021), макар и малко повече, пак са били едва 300.

Хаконе: изкуство и термални води

Никъде другаде тленност и нетленност, природа и изкуство не са в така изящна и деликатна симбиоза, както в Япония. Образец за това е Музеят на открито в Хаконе – курортен град с горещи минерални извори близо до планината Фуджи, в префектура Канагава, където отиваме след Токио. През 1969 г. тук е обособен парк, който с годините се превръща в изключително въздействаща съвременна арт сцена.

Произведения на гении като Огюст Роден, Хуан Миро, Aнтоан Бурдел (ученик на Роден и учител на Анри Матис и Джакомети), Хенри Мур, Пикасо (с цял отделен павилион), десетки японски и чуждестранни шедьоври на модерното изкуство допълват ефимерната красота на цъфналите вишни сакура, ярките цветове на азалиите и глициниите, вечнозелените папрати и пинии, обагрените в червено кленове.

Хаконе, Музеят на открито за модерно изкуство

Като добавите и динамиката на непрекъснато променящото се време: редуващи се слънце и облаци, вятър и дъжд, ще разберете защо всяко посещение тук е различно и оставя незаличими спомени. Част от колекцията под открито небе (можете да си представите колко усилия изисквa поддръжката й) са инсталациите на японския попарт, който се развива от 50-те години на миналия век. Най-видният днешен представител на това течение е Такаши Мураками с неговия “нео-поп“ стил и произведения, които препращат към субкултурите, консуматорството и сексуалния фетишизъм. Уви, той в Open Air Hacone Museum все още не е представен.

Японска дзен градина в планинското село Ширакава

Рьокани и онсени

В Хаконе се настаняваме в рьокан – традиционна страноприемница, в която порядките са си останали от времената на Средновековието. Всички гости още по време на регистрацията в хотела получават памучни летни кимона (юката) – различни за жените и за мъжете, с които да се движат из рьокана и да дойдат на вечеря. Събуването на градските обувки и преобуването с типичните японски джапанки (или налъми) също е задължително – заради постланите на пода тръстикови рогозки “татами“.

Ако е хладно, върху „халатите за баня“

(буквален превод на „юката“) се слагат своеобразни широки наметала, които ще намерите в стаите си. Към всяка стая в прекрасния ни рьокан в Хаконе има и частен онсен – нещо като каменно джакузи под открито небе, свързано директно с горещия минерален извор. В Япония с нейната „вулканична“ география, има поне 100 активни вулкана и изключително богатство на лековити термални води. Топлите минерални извори тук са поне 27 000, а изградените онсени, заедно с прилежащите им

туристически съоръжения, са над 3000.

Изворът в района на Хаконе е един от най-известните поради своята близост до Едо (старото име на Токио) и факта, че е точно по средата на пътя от столицата до Киото.

Привързаността на японците към тези природни топли басейни превръща рутинното къпане в културно и социално преживяване. То обаче си има своите строги правила: при потапянето във водата е задължително да сте голи – без бански или някакви хавлиени кърпи, трябва добре са сте се измили от глава до пети със сапун, а после и старателно изплакнали. За да не докосва кърпата ви за бърсане водата в басейна, е добре да я сгънете и сложите върху главата си, докато сте вътре. Няма да ви допуснат до водата и ако имате татуировки. В миналото в онсените са се къпали заедно мъже и жени, днес баните са отделни за различните полове. Ако сте семейство или двойка, може да резервирате онсена само за вас или да си осигурите настаняване в стая с онсен,

където да се къпете както и когато намерите за добре.

Вечерята в рьокана е много специална, не само защото всички гости се хранят, облечени в кимона. Богатото меню е в стил “кайсеки рьори“ – връх на изтънчената японска кулинария. Специалната селекция от 10-12 ястия се поднася и опитва в продължение на няколко часа. Храната е строго японска, но ястията се различават според сезона и региона. Самите чинии са оформени като произведения на изкуството – поднасят се върху табли от лакирано дърво или керамика, фино украсени със сезонни мотиви като разцъфнали вишневи клонки през пролетта или есенни листа.

Перлата в короната обаче е

т.нар. шабу-шабу – ястие, което може да бъде и народно, и което задължително си приготвяте сами на масата. В кутия пред себе си ще намерите тънки и прозрачни като пергаментова хартия резени месо. Достатъчно е да ги потопите няколко пъти с клечките си (хачи) в купата с вряща вода над газеника, за да получите най-крехката мръвка, буквално топяща се в устата ви. След като до ХIX в. заради дзенбудизма японците не са се хранели изобщо с месо, днес те са най-големите майстори в производството му – прочутото говеждо „уагю“.

Бамбуковата гора край Киото

Киото, Златният храм и Бамбуковата гора

Без съмнение най-красивият град на Япония е Киото, а най-магическото място в Киото е прочутата му Бамбукова гора. Сред извисяващите се като многоетажни сгради бамбуци, с които вятърът си играе и танцува, човек е напълно способен да забрави сърцето си. За да си намери повод да се върне. Няма такава красота.

Златният храм Кинкакуджи, Киото

По-точно има, понеже невъзможно прелестен е и Златният храм Кинкакуджи, заобиколен от eзера и дървета като оживели калиграфски пейзажи. В сезона на цъфналите вишни преминаваме като с машина на времето през 11-вековната история на Киото.

Тук ни очакват стотици малки архитектурни бижута:

различни будистки и шинтоистки храмове – истински произведения на изкуството, хипнотизиращи с изящната си перспектива и пропорции. Сухи „каменни градини“ – образци на висшата дзен естетика, при която всеки детайл носи своята символика. Занаятчийски магазинчета, уютни чайни и уханни ресторантчета, превъзбуденият нощен живот в квартала на гейшите Гион. Именно там завършваме вечерта със спектакъл на най-важните седем традиционни японски изкуства: икебана, кьоген и шемисен, чаена церемония, танци, етюди с марионетки и репертоар от театър Но.

Осака, уличната храна и Шинкансен

Жителите на 2,7-милионната Осака се славят със своята откритост и дружелюбност. Тези техни качества се отразяват в облика на града им. В шеметния централен градски район Дотонбори има повече неонови светлини, откъдето и да било в Токио. Тук е адресът на купона и определено най-доброто място за улична храна. Неофициалният лозунг на Осака е „Куи даоре“ или „Яжте до пръсване“. И местни, и туристи се състезават не на шега да изпълнят това пожелание.

Осака

Струва си да опитате „такояки“ от някой уличен павилион – това са парченца октопод, панирани в брашно и гарнирани с гъст сос, аонори (чипс от морски водорасли), майонеза и късчета сушена риба тон от вида бонито.

Друг местен специалитет е „окономияки“ –

някои описват това типично японско ястие като пикатни катми (различни продукти: кълцано зеле, месо, макарони, объркани с яйца, които се пекат на плоча). Може и сами да си го направите, а може и да ви го сервират вече готово. Накрая дебелата палачинка се полива с пикантен сос.

В Осака е и първата спирка на влака-стрела Шинкансен – един от символите на Япония. Токайдо Шинкансен (Токио-Осака) е в експлоатация от 1964 г. и е първата скоростна жп линия в света. Високоскоростният влак развива 300 км. в час и е дълъг 400 метра. На коловоза в Осака престоят му е точно 2 минути, през които пътниците трябва да слезнат и/или да се качат, без да се мотаят.

500-те километра между Осака и Токио изминаваме неусетно и изключително комфортно – за 2 часа и половина. И ни се вози още. Важно е да се уточни, че не се занимаваме с багажите си – „Емералд Травел“ са се погрижили те да стигнат с автобуса до Токио отделно от нас.

„Такуми“ се наричат японските майстори занаятчии,

чиито ръце са по-умели от машините, а очите им виждат и невидимото. Те са смятани за безценно богатство в японските промишлени корпорации, защото, за да натрупаш редките им умения и опит, се изисква тотална отдаденост: цял един живот, всичкото време на света, плюс неотклонен стремеж към съвършенството.

Макар Япония да е една от малкото страни, където занаятчийските традиции се пазят ревностно, майсторите такуми и там оредяват – с всяко следващо поколение наследяването на занаятите става все по-трудно. Например, игли за грамофони вече по света почти не се произвеждат, но в Япония все още има майстори, които ги изработват с голяма прецизност и страст. Покойният Стив Джобс имал любим такуми от Киото.

Юкио Шакунага познавал като никой друг пътя на порцелана:

от добиването му в далечна планина до финалния щрих на готовото изделие. Последната поръчка, която направил за основателя на Apple, била за 12 чаши – за да я изпълни, изработил 150.

Онова, което свързва майсторите такуми, японските инженери и дзен философията е педантичното внимание към детайла и посвещението. Както и изящната простота. Наричат я „ма“ – спокойната и достойна красота на празното пространство, илюстрирана най-добре от една традиционна японска стая с аскетично и изтънчено обзавеждане. Това е в съзнанието ми и самата емблема на Япония.