Притичва лятото или ние подтичваме след неговите жарки устни, увлечени от игрите на жадните сетива. И все не изтича времето на онова очакване, с което се втурваме във вечността, понесени от вихъра на любимата песен или прозрачните криле на някой внезапен стих.
В отключения порив възниква желанието да бъде танц, мелодия, целувка върху младата кожа на щастието. Или обзета от нестихващ цъфтеж градина, в която безкрайната нощ пее с гласовете на косове и славеи, извиращи от тъмните тела на кипарисите.
Сипят се сините коси на нощта под звуците на ангелските арфи, примигват златните зеници на онемелите звезди. Лее се нашето лято, топлата му плът ухае на незабравки – крехки и непокорни, лее се и плавната му вълна ни носи нататък.
Към есента ни носи. И ние се променяме, и потъмнява жилавият цвят на златовласите полета, а в звъна на русите жита се прокрадва строгост, и медът на слънчевата пита вече не е така горещ и сладък.
Това е притихването, когато зърното е готово да се превърне в хляб.
Когато първата тъга прошарва кадифените очи на август.
Когато зад хоризонта се придвижват още залези и още много изгреви са на път да се осъществят, за да дадат живот на утрешното човечество, да сбъднат неродените му мечти.
Лятото танцува – в далечините на сърцето затихва прощалната песен на Жо Дасен с признанието „Преследвах лятото във всичко”; вятърът прокарва стъкления си лък по струните на плачещите върби и оттам се възнасят циганските напеви, посветени от великия испанец на една парижка любов…
Любовта на едно лято.
Лятото на една любов.
Времето ще разлиства желанията на лятото, ще се носят през вековете съзвучията на душите – безсмъртната музика ще се лее над узрелите за хляба на новите светове златисти полета…
Дълга е слънчевата целувка на лятото – дълга колкото музиката, в която тя и той се сливат, за да пребъде в изобилие живота, възседнал храбро небесното седло.
И все не изтича времето.
Импресията е част от сборника “Белият цвят на тревата”, наличен и в Storytel
0 Коментара