84 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 23 октомври 2024 Брой 10 2024

Територия

Градчето e от онези безрадостни населени места, лишени от каквато и да е перспектива, въпреки всичките им банкови салони, игрални зали, заложни къщи и офиси за бързи кредити. Оловните облаци, оковали небето, го правят да изглежда още по-неприветливо. Намъкнат във военна шуба, пазачът на полупразния паркинг ми посочва къде точно да спра и чинно изчаква да изляза от колата:

– Два лева. Плаща се предварително! – отсича бодро.

– Не зная колко време ще остана? – казвам, докато си обличам палтото.

– Ма то е два лева за цял ден, ти си стой колкото искаш! – думите изскачат от устата му с валмо бяла пара.

– Ма то това е чист комунизъм – засмивам се и подавам петарка. – В София е по три лева на час.

Човекът принтира касов бон, поема банкнотата с едната си ръка, а с другата шари в джоба си за ресто. Правя жест, че няма нужда да връща, при което той се усмихва раболепно. Изглежда сякаш е готов за горницата от три лева да ми измие колата и лъсне обувките.

– Къде е съдът? – питам, колкото да му дам възможност да не се чувства задължен.

– А, че къде да е – само по главната и си там – мята с ръка. – То всичко е само по главната. Пада се вляво. Само внимавай с велосипедната алея, че е отскоро и секи ден некой го отнася.

– Какви велосипеди в тоя студ – поглеждам в указаната посока. – То няма жив човек!

– Абе студа – клати глава. – Всичко живо е по Европата. Разпродадоха заводите за жълти стотинки и сега нищо не работи, сичко е складови бази. Къде са биле триста-четиристопин специлисти, сега са трима-четирима пазачи. Това държава ли е, ми кажи?!

Кимам разбиращо, пожелавам хубав ден и бързам да се отдалеча, защото знам какво ще чуя – че повечето му съграждани са я в птицекомбинатите на Испания, я в химическите заводи в Германия, гледат баби в Гърция и Италия или берат боровинки в скандинавските страни.

Намирам сградата на съда. Точно отпред двама пенсионери са се паркирали на велосипедната алея и си общуват: „Как е живота, наборе?“ „Както има идна приказка: кара, кара – чи тръгни!“

Влизам в кафенето отсреща. Подранил съм за срещата и ще трябва да изчакам двадесетина минути. Посреща ме огромен надпис „ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ХРАНИ И НАПИТКИ ОТВЪН!“, заобиколен от светещи табла със снимки и цени на сандвичи и дюнери. Най-скъп е натруфен „кинг бъргар“ на цена от 4.99 лева. Поръчвам кафе, „френска домашна торта“ и „гръцки домашен сладкиш“. Десет лева с бакшиша! Барманът, силно впечатлен от подобно разточителство:

– Заведението е на самообслужване, ама вие седнете – кимва любезно към единствената празна маса. – Аз ей сегичка ща ви донеса поръчката…

Мятам палтото на близкия стол, като се чудя това „а“ в „бъргар“ правописна грешка ли е или трик. Оглеждам се наоколо – компании от по две-три пенсионерки клюмат пред чаши с отдавна изстинал чай и дори не си говорят. Отдавна всичко е казано и отдавна всичко е ясно. Единственият мъж седи в края на маса за шестима – висок и кльощав, облечен в карирана бархетна риза и сако с оръфани ръкави. Наведен напред и леко прегърбен, той се взира в подпрените си на плота длани, приютили порцеланова чаша за кафе.

Казвам си, че вероятно всички тези хора са тук, за да не студуват в домовете си. След което се сещам за пазача от паркинга с неговото: „Това държава ли е?!“ и започвам да изреждам наум различни словосъчетания с думата „държава“:

„държава на работниците и селяните“;

„развити и развиващи се държави“;

„държава от третия свят“;

„държава в преход“;

„суверенна държава“;

„сателитна държава“;

„дълбоката държава“;

„мафията си има държава“…

Наскоро по телевизията репортерка питаше две момиченца на около 12, жители на село Държава: „Какво е държава?“ „Държава е, когато някой иска нещо, да пита другите дали са съгласни.“ „Как би била по-добре държавата?“ „Ами с по-малко обиране, отвличания и по-малко политика. Защото тези хора само се карат!“

В заведението влиза набит мъж в дебело яке на баклавички, преполовени от ремъка на чантичка диагоналка. Мога да се обзаложа, че е търговец на коли. Отнася от бара „Кинг бъргар и нулева кола“ и сяда срещу длъгнестия чичо. Дояжда с примляскване последната хапка, когато онзи го пита вкусен ли е „големия сандвич“, без да изпуска от поглед чашата си. „М-хъ!“ – отговаря пичът, бърше се с хартиена кърпичка. Вади нещо от джоба на пухенката, пуска го на пода, след което го побутва дискретно с крак към далечния край на масата. „Нещо ви е паднало…“ Чичето се навежда и вдига банкнота от 5 лева. „Не е от мен! – възкликва. – Сигурно е ваша.“ „Твоя е, от тебе е паднала.“ – вика автоджамбазинът. „Няма как, няма как…“ – мърмори „сътрапезникът“ му, разгъва се и отива до бармана, който съсредоточено бърше тезгяха. „Някой е изпуснал тези 5 лева…“ „Ти си ги намери, твои са си!“ „Оставям ви ги, може човекът да се върне да си ги търси…“ „Прибери ги, ако някой се обади, ще го черпя един кинг бъргър и пито-платено. И на тебе ще ти направя един, с всички екстри, без пари, че то честните хора са на изчезване.“ Чичето клати глава, закопчава копчетата на пролизаното си сако и тръгва към изхода. Виждам през витрината как показва банкнотата на двамата пенсионери, все още ситуирани върху велоалеята, но те стъписано вдигат рамене. В този момент виртуалната приятелка, която очаквам, минава покрай него и той се опитва да я заговори, но тя не му обръща внимание. След миг са подава на вратата и тръгва към мен, като пътьом си поръчва капучино.

– Радвам се да се видим най-накрая – казва сухо. – За съжаление нямам много време, след 15 минути влизам в заседание. Ако друг път имате път през нашата глуха провинция, няма да е лошо да се обадите поне ден предварително.

– Да, да, разбирам. Но все пак беше добра идея да се видим очи в очи, че в тези социални мрежи всеки се „представлява“ на каквото си иска…

– Така е – усмихва се. Има трапчинки и на двете бузи. – Пък и по телефона не можеш да усетиш човека отсреща.

Появява се капучиното, понечвам да го платя, но барманът чевръсто се завърта на пети. Тя отпива и ме гледа изпитателно. Мълчанието се проточва, а аз не зная как да започна разговора. Навеждам се леко напред:

– Мъжът, който преди малко се опита да ви заприказва на улицата…

– Май пари искаше. Пълно е с такива – я не им достигат за билет до село, я за лекарства…

Разказвам й случката отпреди малко. Тя клати глава:

– Значи и такива неща се случват в живота! А аз си мисля, че всичко е само кал и мръсотия. Явно е професионално изкривяване.

– Какви дела гледате? – питам.

– След малко например имам дело на втора инстанция. В имота на някакъв човечец се заселили роми, живели си там необезпокоявани, понеже той е от друг град, на 50-60 километра, и понятие си няма какво се случва. Един ден собственикът продал имота на трето лице, което казало на ромите да се изнасят, обаче два месеца по-късно те си извадили констативен нотариален акт на основание на владеене на имота повече от десет години. Решението на първа инстанция е в полза на ромите.

– А стига, бе! – възкликвам. – Как така се вади нотариален акт?!

– Двама свидетели и готово. И сега купувачът води дело с ромите. Помолил е продавача да се яви като свидетел, че в тези 10 години е посещавал имота и не е видял да се владее от други лица. Свидетел му е и комшийката, която твърди, че онези са се заселили преди няма 10 години. Обаче адвокатката на ромите е призовал един билюк свидетели, които си спомнят много добре, че има 10 години. И, да ти кажа, още отсега му е ясен краят на това дело…

– Ужас. Егати държавата!

– Понякога мразя себе си, мразя цялата съдебна система и цялата държава – въздъхва. – Направо се задушавам… То всичко е лайна!

– Уикипедия пише, че „страна“ е синоним на „държава“, обаче като се замислиш, нямат нищо общо. Или поне не за България, където всички си обичаме страната, но си мразим държавата.

– Точно казано, но май ставаше дума за Родината.

– Родина може да означава и просто страната на раждане, но по принцип е място, където се е формирала национална или етническа идентичност и затова често думата носи етнически и националистически конотации, каквито в случая са излишни. Извинете ме, – казвам – ако ви звуча надуто или дидактично…

– Е, друго е да си човек на думите. Ти всъщност бързаш ли? Искаш ли като мине делото да отидем да хапнем?

Заобикаляме пенсионерите на велоалеята и влизаме в сградата на съда. Охраната ми иска лична карта, но съдийката обявява, че съм с нея. Точно насреща е залата, в която ще се гледа делото. От едната страна на вратата дребен мъж с лице на плъх шепне нещо на здрав мъжага на средна възраст, който изглежда отегчен, но върлинестият чичо от кафенето и някаква леля със зелена канадка и кафяви гумени ботуши слушат внимателно. От другата страна матрона с артистична шапка на главата и папка в ръка говори с много привлекателна жена с тъмна кожа. Зад тях десетина роми са скупчени в ъгъла, сякаш пладнуват.

Изпращам съдийката до кабинета й, тя предлага да я почакам вътре, но аз предпочитам да се поразмотая наоколо. „Писателят надуши сюжет, а?!“ Докарвам автентично възмутена физиономия, при което тя искрено се засмива и очите й блестят: „О, не ни липсва и артистичен талант!“

Обикалям по коридорите и чета табелките по вратите. Голям любител съм на странни фамилни имена, но тук освен един „Кълчибрадов“ другото е пълна скука. Връщам се пред залата. В единия лагер лелята с ботушите е сама, затова се присламчвам към нея.

– Вие май сте комшийката? – усмихвам се мило.

– Комшийката съм – тросва се. – А вие кой сте?

– Никой… Познат на съдийката… Много интересен случай…

– Интересен ли? Абсурден, бих казала аз. Защо съдийката не дойде да живее до този циганьор? Имаше стара къща, изгориха я. Докараха няколко фургона, колко души живеят там и Господ не може да каже. За ток и вода никой не ги търси, дават на ръка на инкасаторите. Аз го намерих това момче, дето купи имота. Едвам открих стария собственик, тук живее, не е от нашия град. Завалията не знам откога не беше се вясвал, ама жена му тежко болна. Това още преди няколко години. Обаче не искаше да продава. Разгеле, след време ми се обади, трябвали му парите за операция. И сделката си стана честно и почтено. Купувачът плати данъците, изкара скица и всичко както трябва. Каза на циганката, че трябва да си ходи. Тя вика, трещя, накрая проплака, да и дадел малко време да намери къде да иде. И така – а днес, а утре, минаха два месеца и се оказа, че си е извадила нов нотариален акт!

– Добре де, как се е сетила за такова нещо?

– Как ли? Как ли?! Знам аз как. Тя работи в чистотата. Те тия сичките, дет ги видиш тука, са от чистотата. А също ходи да чисти на един, дето е бивш прокурор, пенсиониран. И не само да чисти, ако ме разбираш… Той я е подучил!

– И ако загубите и на втора инстанция? – питам.

ПО ТЕМАТА

– Не ми се мисли – вика. – Не знам купувачът има ли право да иска разваляне на сделката, обаче пак дела, а парите – похарчени за операцията на жената. Те това е положението! То поне операцията да беше успешна, а то…

В този момент я викат в залата, аз й пожелавам успех и оставам с тумбата роми, които ме гледат враждебно и си шушукат. Сядам на пейката и се правя, че си чета съобщенията в телефона. Възрастна ромка с плоско лице и сплескан нос идва при мен.

– Добър ден. Желаете ли разговор? – пита тихо.

– Добър ден. За какво? – правя се на ударен.

– Видехме те със съдийката. Адвокатката каза, че сигурно си й роднина?

– Не съм, просто случайно…

– Да й кажеш как стана сичкото! Роксана верно е там много години. Женена е за кубинец, обаче изчезнал. Това място го продавал един Венко, той е фирма за имоти. Отишъл нощеска при Роксана, поискал си от нея, казал че мястото е негово и ще й го даде. После казва: „Пиян бях, дай пет хиляди лева, ще ти го продам.“ Показва документ. И тя тегли заем и му дава парите. Обаче той заминава за Англия. И тя плаща заема и живее там, ама после…

Ставам и си тръгвам. Не искам да слушам повече. То верно, че ромите не са стока, ама тук има поне двама „от нашите“, дето са за бой! Човек да вземе една сопа, па като почне, та наред! Какво ще стане с тази обрулена държава когато един ден върлинестите чичовци с олизани сака, автоджамбазите с диагоналки и барманите, дето съсредоточено търкат тезгяха се свършат?

На стъпалата пред сградата се чудя къде да изчакам края на съдебната сага. Облаците са се посвили, през оръфаните им краища прозира бледо слънце. Така е то, нищо не е завинаги. Дори разговорите на пенсиите върху велоалеите: „Тръгвам, наборе.“ „Къде отюаш?“ „Отюам да заминаам!“