Голяма книга за 9 страни от Латинска Америка

С петата си Голяма книга авторският тандем Румяна Николова и Николай Генов ви отвежда в девет страни от Латинска Америка: Бразилия, Аржентина, Чили, Перу, Боливия, Колумбия, Венецуела, Панама и Мексико. Тя ще е добър помощник за всеки, отправил взор към далечните Америки, планувайки пътуване. А и за любознателните, които не обичат авантюрите и рисковете по пътищата на света, а предпочитат да го опознават от фотьойла у дома.

Тук ще се запознаете с чудесата на земята на ветровете Патагония и с амазонските джунгли, събрали огромна част от растителното и животинското богатство на планетата. Ще се изправите пред моаите – великаните на Великденския остров, пред суровите върхове на Андите, вулканите и ледниците. Ще подишате праха на пустинята Атакама – най-сухото място на земята, ще се потопите в дивия свят на пингвини, тюлени, пуми, лами и алпаки.

Ще се срещнете със загадъчния Ел Дорадо,

ще научите за първите чужденци, проникнали в тези труднодостъпни части на земята. Ще се дивите на величествените пирамиди и на златото на ацтеки, маи, олмеки, муиска и други коренни народи на Латинска Америка.

Ще научите още за някогашните мапуче, теуелче, сапотеки и за днешните индианци, за конкистадорите и търсачите на злато и скъпоценни камъни гаримпейрос. Ще намерите разкази за видни писатели, художници и интелектуалци от тази част на света, обогатили световната култура.

Опитът на авторите и съветите им за пътуване и опознаване на страните от Латинска Америка ще направят срещата ви с тях по-лесна, по-вълнуваща и обогатяваща.

Защо Латинска Америка?

Скиталческата страст отдавна ни теглеше към Латинска Америка. Като всички деца по света и ние сме играли на индианци. Израснахме със „Синовете на Великата мечка“, „Последният мохикан“ и „Поразяващата ръка“. Винету, Оцеола, Текумзе бяха нашите герои.

Малко по-късно със съдбовната среща между Кортес и Монтесума ни завладя историята на истинските индианци – ацтеки, маи, инки. Към далечните им земи ни поведоха брадати бледолики смелчаци, тръгнали натам, където според съвременниците им бил краят на плоската земя: Христофор Колумб, Фернандо Магелан, Америго Веспучи, Вашку да Гама. Вече истински герои вълнуваха въображението ни и подклаждаха

пътешественическия огън в душите ни.

Бурните морета и плаващите във водите им самоотвержени изследователи, алчни завоеватели и свирепи корсари, населената с великани Патагония и дивите джунгли на Амазония, онзи тайнствен златен Ел Дорадо, още по-тайнствените каменни колоси, неизвестно как и защо вдигани на самотния Великденски остров, и най-тайнствените – необяснимите земни рисунки в пустинното плато Наска, видими само от въздуха… Мечтаните земи добиваха все по-ясен образ, който ставаше все по-примамлив и от магичните разкази на изгрелите през миналия век звезди на латиноамериканската литература.

Бабите ни навремето все ни пращаха в Патагония, когато не слушахме. Но редът ѝ дойде, когато вече нямаше кой да ни наказва и след като се наскитахме из Изтока и обходихме родната Европа. Много пъти пътувахме из Латинска Америка.

Потеглихме в тази посока първо по картата.

Ако бяхме нанесли върху нея всички примамливи места със звездички, континентът щеше да свети като Млечния път. Затова отделихме най-ярките от тях, за да се получи характерно съзвездие. Трябваше да я има дългата верига на Андите със самотни бели върхове, ледници, главозамайващи пропасти и димящи вулкани. За плавен преход беше нужно високото плато. Великата Амазонка и още стотина пълноводни реки оплетоха върху огромна територия гъста водна мрежа сред още по-гъста джунгла.

За равновесие се ширна най-сухата пустиня на земята, Атакама. А за да си починат малко сетивата от крайности, се включиха пампата и саваната. Не можеше и без долния край на географската карта: Огнена земя и гибелния Нос Хорн. Два океана, едно лазурно море с цъфтящи острови и корали и

най-отдалеченото от всички населени места парче земя

насред Пасифика със загадъчни каменни колоси сложиха рамка. А когато включихме живи и мъртви градове, съзвездието се превърна в галактика. Но не можеше без тях – почти 60 са само културните паметници в страните на Латинска Америка, вписани в Списъка на човешкото наследство на ЮНЕСКО.

Така след първоначалното натрупване дойде ред на мъчителното премахване. Необикновената природна и политическа динамика на Америките помогна в отсяването. По маршрутите ни изригваха вулкани, ставаха земетресения, пожари изпепеляваха огромни горски площи, наводнения потапяха селища. Избухваха революции и бунтове, невиждани имигрантски вълни блокираха граници, а когато обстановката се успокоеше, оставаше проблемът с „нормалната“ престъпност, с която местните власти водеха истински войни.

С едно двумесечно пътуване основно с автобуси и раници изпълнихме значима част от набелязаното в Южна Америка. После трябваше още няколко пъти да прелетим Голямата вода, както индианците наричат Атлантика, и успяхме да прибавим повечето от желаните места в спомените си. Но имаше и непредвидени обстоятелства. Връщането ни почти от колумбийско-еквадорската граница заради въведеното извънредно положение ни лиши от Еквадор. Това

автоматично зачеркна и Галапагоските острови.

Като прехвърлихме Панамския канал и се озовахме в Мексико, осъзнахме, че една голяма книга за онази част на света не може без тях. Така Южна Америка прерасна в Латинска. Това понятие ненапразно съществува, макар да не е географско. Самите народи под „шапката“ му се чувстват близки и споделят общи исторически и културни особености. Два паметника в градовете Сао Пауло и Консепсион го доказват.

В тази книга се ограничихме с девет държави: Бразилия, Венецуела, Аржентина, Чили и Великденския остров, Перу, Боливия, Колумбия, Панама и Мексико. Понятието Латинска Америка е събирателно за държави, в които се говорят романските езици, производни на латинския: главно испански и португалски, по-малко френски. Географски включва по-голямата част от американския континент

от архипелага Огнена земя в Южна Америка до Рио Гранде

на границата между Мексико и Съединените щати в Северна Америка, като обхваща Карибските острови и централната част на континента с изключение на страните, където не се говорят романски езици. ООН признава 33 латиноамерикански държави: Бразилия, Колумбия, Аржентина, Перу, Венецуела, Чили, Еквадор, Боливия, Парагвай, Уругвай, Суринам, Гвиана, Мексико, Панама, Гватемала, Хондурас, Никарагуа, Салвадор, Коста Рика, Белиз, Хаити, Куба, Доминиканска република, Ямайка, Тринидад и Тобаго, Бахами, Барбадос, Сейнт Лусия, Гренада, Сейнт Винсент и Гренадини, Антигуа и Барбуда, Доминика, Сейнт Китс и Невис.

Терминът е разпространен по време на управлението на Наполеон III във връзка с концепцията за „латинска раса“ и опитите му да създаде френска империя в Америка, но не е известно кой е първият автор, съчетал думите „Америка“ и „латинска“. Мнозина го приписват на чилийския философ, писател и политик от първата половина на XIX век Франсиско Билбао, който използва термина на конференция през 1860 г.

Като оправдание, че тук представяме само девет държави, ще внесем уточнението, че Латинска Америка обхваща площ от

20 милиона квадратни километра,

което е приблизително 13,5% от сушата на цялата планета. А избраните от нас страни са най-значимите и привлекателни за туристите. Когато днес ни питат кое е най-силното ни впечатление от Латинска Америка, без колебание поставяме онази трудноизразима с думи аура на местата, където различни етноси, култури, цивилизации са напластявали, смесвали и раждали нови качества. Кой може да си представи как би изглеждал светът, ако Колумб не беше „открил“ Америка, ако другите изследователи не бяха отишли още по-нататък и Магелан не беше обиколил Земята? Това са наистина епохални открития не само заради новите територии, а защото най-после дават истинска представа за формата на планетата ни.

През 1492 г. два континента,

които дотогава нямат никаква връзка помежду си, се откриват взаимно. Звучи вълнуващо, но няма нищо романтично в тази среща на Америка и Европа. В нея добронамерени са само домакините, в чиито земи се случва това, и то само в началото. С истинските изследователи идват и завоеватели. Те постъпват така, както водят войните си и на своя континент – с жестокост и разрушения. Но и както често са го правили и домакините в своите завоевателни битки. Победени са великите империи на инки, маи, ацтеки, поробени са десетки древни етноси, унищожени са интересни култури, преди да бъдат достатъчно проучени и оценени по достойнство. Но в онова време всичко, което не е християнско, е смятано за дивашко и недостойно да съществува.

Нататък в разказите за различните страни ще стане дума

как местни вярвания

и нещастно стечение на обстоятелствата помагат на малочислени бели брадати мъже, „доплавали върху замъци и цели планини по вълните“, подпомагани от страховити препускащи двуглави човеци, както били възприемани конниците от непознаващите коня индианци, и въоръжени с огнени оръжия да победят стократно по-многобройни армии. Коварство, предателства и един страшен дар на гостите – едрата шарка и други болести, свършват останалото.

На Площада на Трите култури в Мексико сити падането на бляскавия ацтекски град Тлателолко под властта на испанския конкистадор Ернàн Кортèс е определено така: „Това не беше победа, нито поражение, а мъчителното раждане на един нееднороден народ, народа на днешно Мексико“. Това би могъл да напише на някой свой площад, скрил под паважа си руини на древни дворци и храмове, всеки от днешните народи на Латинска Америка.

Америка е съществувала десетки хиляди години,

преди да бъде „открита“ от Колумб. Днес е известно, че главният миграционен поток преминава в нея от Азия през Беринговия проток някъде преди 25–40 хиляди години и се придвижва от север на юг. И в легендите за произхода на индианците често се среща образът на мъжката костенурка, пренесла на гърба си червенокожи хора през море от една голяма земя до тази, която обитават сега. В многовековното си минало коренното население създава не само внушителна архитектура, впечатляващи произведения на занаятите и изкуствата, а и традиционна литература.

Това, което заварват испанските и други европейски завоеватели, е толкова различно от обичайното за тях, че те не успяват да счупят рамките на собственото си ограничено мислене и да оценят истинската му стойност. С едно изключение за това, които им е познато – златото. То завърта главите на европейците и ги хвърля в безум- на златна треска, повлияла на икономики, политики, съдби. Но успяват ли „белите“ хора да проумеят истинското богатство на индианското злато? Уви, не.

За индианците лъскавият жълт метал няма монетарна стойност, не е средство за добиване на материални богатства и власт.

Ценно е, защото е родено

от плодотворната енергия на бога Слънце и е негов израз и символ. Равновесието е основен техен стремеж, защото, когато то е нарушено, е възцарява хаос и неконтролируеми сили завладяват универсума. Тогава мъдрите трябва да се намесят, за да върнат реда в света. Индианското жертвоприношение на златни и сребърни предмети, на скъпоценни камъни и перли, които се хвърлят в езера или пещери, тоест в утробата на Майката земя, е призвано да свърши именно това: да се върне на природата онова, което е взето от нея, обработено с физически и духовни усилия, които фигуративно представят пътя на слънцето, което обработва всичко като ковач с огъня.

Какво е дала Латинска Америка на света?

Индианците са „родители“ на куп устойчиви словосъчетания не само в нашия език като „да заровим томахавката“, „да изпушим лулата на мира“, „да налеем огнена вода“, „да станем кръвни братя“. Тук няма да влизаме в подробности за конкретни изобретения и открития. По-важно ни се струва друго. Предколумбовите общества са оставили значимо наследство от различни форми на организация на обществото, адаптация на трудни земи и климат, начини на мислене.

Индианският светоглед крие удивителни

съвременни послания като фундаменталното схващане за земята като живо същество, така близко на днешното тревожно екологично съзнание. Индианците не се мислят за висше творение на природата. Те знаят, че птиците, ягуарът, лисицата, змията имат качества, които превъзхождат техните, а същото важи за растенията и минералите, за всички природни творения. Ако само това мислене възприеме от тях съвременният човек, представяте ли си как ще се промени светът.

Поради размера си Латинска Америка представя огромно географско и биологично разнообразие. Практически всички климатични условия и голямата част животински и растителни видове на света се срещат там. Бразилия и Колумбия са на първите две места по биоразнообразие на планетата.

А историята? Тук ще кажем само, че колкото и да нагазваш в това дълбоко и бурно море и да си мислиш, че си се потопил до шия, всъщност водата ще ти е стигнала едва до глезените.

Историята на Латинска Америка, този невъобразим Вавилон,

смесително гърне на различни раси и култури, няма лесен, а в много отношения и еднозначен прочит. Ще навлезем в повече подробности в главите за отделните държави. Животът на Американския континент започва много хилядолетия преди на него да се родят и разцъфтят високоразвитите култури на Тиуанаку, Теотиуакан и Наска, на етносите моче, муиска, мапуче, чиму и още няколко десетки други. Когато европейци стъпват на континента, някои от тях вече са загинали, други биват целенасочено унищожени. Истинското им изследване започва много по-късно. Затова днес знаем доста по-малко за тях, отколкото за индийската или китайската цивилизация например, които не са ни по-близки от индианските.

Конкистадорите заграбват много, унищожават още повече, потапят в кръв земите. Но донасят своята култура и технологии, развиват земеделие, търговия и наука, строят нови градове. На континента вливат своя кръв не само

различни европейски, а и африкански и азиатски имигранти.

Латиноамериканците представляват пъстра картина от различни расови комбинации. Според статистиката 50% са метиси със смесено коренно (наричано и америндианско) и европейско потекло. Белите латиноамериканци, родени на континента, но с европейско потекло, съставят 25% и се наричат креоли. Мулатите със смесен европейски и африкански произход са 11%, а 4% са смесили латиноамерикански и африкански. Едва 9% са чистите наследници на коренното население на континента. Със смесено азиатско и латиноамериканско потекло е 1% от населението.

И културата на Латинска Америка е пъстра и синкретична. Тя обогатява с безценни творби световната съкровищница. Нека си дадем сметка, че само за аржентинското танго, за кубинските музиканти или за прочутия карнавал в Рио могат да се отделят десетки страници. Много от стотиците латиноамерикански ритми са вписани в Списъка на нематериалното културно наследство на човечеството.

Да изреждаме ли всички писатели като Габриел Гарсия Маркес,

Пабло Неруда, Габриела Мистрал, Жоржи Амаду, Октавио Пас, Мигел Анхел Астуриас, Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар, Карлос Фуентес, Марио Варгас Льоса, Исабел Алиенде, Лаура Ескивел и още мнозина, носители на Нобелова и други международни награди за литература. Дълъг ще е и списъкът на художниците като Фернандо Ботеро, Фрида Кало или майсторите на огромните стенописи Диего Ривера, Давид Алфаро Сикейрос, Хосе Клементе Ороско, Руфино Тамайо, да не говорим за уличните фрески, които следват традициите им и превръщат градовете в галерии на открито.

Алфонсо Куарòн и Алехандро Гонсалес Иняриту имат „Оскар“-и за режисура, Антъни Куин, Салма Хайек, Гилермо дел Торо са сред най-популярните актьори в света. Оскар де ла Рента и Каролина Ерера са разпознаваеми имена в световната мода.

Да не отваряме дума за спорта и особено за футбола. Кой не знае латиноамериканските футболисти, атлети, автомобилни състезатели…

Но да спрем тук, за да продължим в отделните глави. Заради всичко това си струва да потеглим към Латинска Америка. В южноамериканския континет ще се движим под малкото красиво съзвездие Южен кръст, което се вижда само в Южното полукълбо. От древността то е пътеводител на странстващите в тази половина от света, както е Полярната звезда в северната.