Тия дни, тия все още хубави летни дни, когато много ми се пие, много ми се къпе и много ми се пие, един мъж, попаднал поради глупостта си в Америка, си мисли, че го обичам – също поради глупостта си. Препрочита писмото, което му връчих, преди да излети към неизяснената си мечта, и може би то е единственото, което може да го разсмее и стопли в Империята, в която вече не е така забележителен, както в провинцията. Заблуден, че искреността в него е истина…
Не, не му вярвай. Това е най-искреното писмо в “кариерата” на изписаните ми глупости, но откровените емоции, които попиват очите ти и умът ти, са моята обмислена постановка. Заради себе си я изиграх така убедително, за да трогна и променя нещо в мен, не в теб.
“Но ти нали плака на рамото ми, преди да замина?”,
припомняш ми. Да, но не защото те губя и не защото съм се заблуждавала, че ще ми е трудно без теб. И не само от лютивата сантиментална подправка във всяка раздяла. Просто исках да те изненадам със слабостта си, за да се втренчиш в нея, защото ти почти не ме поглеждаше, докато бях силна; исках да триеш сълзите от лицето ми, защото все забравяше да го галиш, докато то беше ухилено, ведро и устата му ти разправяше колко хубав е все пак животът тук и сега, и как лесно се справям с него. Сама. Бях такава, докато бях с теб, точно толкова, колкото и сега. С тая разлика, че вече се чувствам удобно в тази си самота. А
мигът на раздялата беше просто оазисът сред пустинята,
която открих в това, което се заблуждавах, че си – едно добро, обикновено момче, което, вместо да се срамува от сгромолясването на голямата си мечта, ще си издигне нова. Но Тук, а не някъде отвъд океана, където е най-удобно да се скриеш от неудобството си, че всъщност нямаш кой знае какви мечти. А там по презумпция има някаква мултиплицирана мултиизмишльотина, към която ще се присъединиш по инерция. Призна си, че е така, когато не успя да ми обясниш защо тръгваш… “Ама ти плака много силно и искрено?”, променяш пак темата. Знаеш ли колко лесно е всъщност да се разплачеш без болка или поне без тази, която искаш да демонстрираш. Не забеляза ли, че пристигнах със заготовка? Трябваха ми само няколко ванилови водки и адажиото на Албинони – винаги ме разплаква онова, което е изваял в тази музика. Много болка и много любов, която всъщност е същата тази болка, която минава после, с нея и любовта и всичко свършва, носиш се плавно по пресъхваща тиха река. Но си готов на още,
пак си готов да запалиш цигара сред чистия девствен въздух,
да я приближиш към сърцето си, за да смутиш замрялото му равномерно туптене, да погъделичкаш с дима страхливата му празнота и то пак да поиска да си поеме дълбоко дъх. Заради някого. И повече заради егоизма си.
От чист егоизъм дойдох да плача за сбогом и да ти дам за из път напечатаните си на десет листа сълзи. Исках да се насладя на многострадалния маниер на героиня в мен и не ми пукаше, че ще се трогнеш също и само от чист егоизъм, че ще си тръгнеш със съзнанието на победител – наранил, но обичан, колебливо обичащ, но с успокоението, че в мига, в който си отвъд океана, всичко между нас ще е вече на дъното му…
За мен него отдавна го няма. Беше заровил и стъпкал емоциите ми
в пясъците на своята необятна скучна пустиня. Заминаването ти ги извади оттам. За час, два. Точно колкото трае една постановка. Имам неистова нужда да играя искрено онова, което не мога да чувствам истински. Но театърът свърши, момче. И въображаемата ти победа приключи. Сега, когато четеш първото ми писмо и откриваш моето болезнено влюбване, знай, че то е било искрено, но не е било в теб. Просто ти се изпречи на пътя ми точно когато сърцето ми имаше нужда да си поеме дъх от умората на равномерното си туптене. И ти позволих да ми запалиш цигарата…
Не знам защо ти пиша всичко това. Може би защото реших, че не искам да съм капо, пък било то и в някаква си любителска постановка. Или защото, втрещен от дебюта ми на страдалка, каза, че не можеш да разбереш какво искат жените. Тези като мен със сигурност не искат да циврят, даже не могат. Но го правят понякога – не защото са слаби, а защото това е най-лесният (и кух, да) начин да ти напомнят за ролята ти…
Така получих най-нежната ти, дълга и мъжка прегръдка.
Настръхнах от начина, по който вдишваше жадно изветряващия аромат зад ухото ми. Точно така си представях финалната сцена. И бях много щастлива от всеотдайността на актьорите.
Щастлива съм и сега. Не съжалявам, че тръгна, не съжалявам също, че някъде в Ню Йорк се пилеят някакви страници, изпъстрени с красноречива кирилица. Така със сигурност съм архивирана в мозъчето ти, в белите ти дробове даже. А аз обичам да оставам в мозъците и дробовете… Може би пък това искат жените – просто едно просторно, несмущавано от никоя друга място в съзнанието ти. Без да плащат наем за него. Пак не разбра, нали?
Гуд лък.
0 Коментара