О, спомняте ли си, госпожо… какви фунийки ставаха от „Жената днес”? Няма израснал в България човек, който да не пази спомен от най-старото списание в държавата. И понеже тази година навършваме достолепните 70, каним всички, които имат истории, свързани с любимото издание, да ни ги пратят, а ние ще публикуваме на тези страници, както и в сайта www.jenatadnes.com най-интересните от тях. Защото през всичките 70 години от нашата история „Писма на читателите” е най-силната връзка на екипа на „Жената днес” с нейната публика. Първото писмо ни изпрати господин Цветанов, който разказва за младостта на най-дълголетния главен редактор на списанието и забележителен публицист Соня Бакиш, съпруга на бившия премиер Станко Тодоров.
Вродената скромност и на Соня Бакиш, и на Станко Тодоров бяха причината този епизод в живота им никога да не е разказан, а си заслужава, защото е истинско изключение на фона на непрофесионализма, проявяван от бойните групи по време на антифашистката съпротива. Това е епизод, сякаш взет от руски боевик или англоамерикански военен екшън, където заловеният емисар трябвало или да бъде освободен, или убит на всяка цена. Случката е включена в биографията на Станко Тодоров в девет нищо неказващи думи: „Успял да избяга от болницата по време на бомбардировка”.
И така:
В началото на февруари 1944 година в тайна квартира на светлината на петромаксов фенер се провежда съвещание на неколцина нелегални. Води го представителят на ЦК на РМС Станко Тодоров. Наскоро той е офейкал от казармата, отмъквайки цял боен арсенал. До него е Соня Бакиш, все още легална, но над главата й виси Дамоклевият меч на съмненията, които полицията изпитва. Станко Тодоров обвинява нелегалните, че дейността им е все още инфантилна. Соня му приглася. Те са се запознали преди няколко месеца и оттогава почти през цялото време гледат да са все заедно.
Освен любов от пръв поглед, ги свързва и единомислие.
Двамата настояват бойните групи да се обособят като самостоятелни единици. В разгара на съвещанието нахлува полиция. Станко и Соня обръщат масата, счупват фенера. Започва стрелба. Станко е ранен в кръста. Полицаите веднага го откарват в Александровската болница.
Соня, която успява за избяга, веднага се свързва с трима другари от бойна група. Решава да покаже как трябва да се действа. Предлага веднага да се нападне спешното отделение на болницата. Станко трябва да бъде освободен, ако е невъзможно, да бъде убит, за да му се спестят инквизициите, както и вероятното очерняне на името.
В това време пред спешното полицията разполага трима полицаи. Пристига и офицер от „Тайната военна организация Абвер три“, изградена в Берлин и предоставена на ръководителя на клона на
хитлеристкото военно разузнаване в София Отто Делиус.
Групата нелегални пристига. Стрелбата започва веднага, щом виждат полицаите и немеца. Докато се води престрелката, Соня влиза в болницата, намира позната медицинска сестра. Облича бяла престилка и двете отиват до стаята, в която е настанен раненият Станко Тодоров. Пред вратата има други двама полицаи на пост. Заради стрелбата вън, те вече са с извадени постолети. Соня разтваря престилката и ония виждат на колана й препасани два парабелума. Тя започва да говори на италиански, а познатата й сестра „превежда“. „Госпожата е офицер от службата на Отто Делиус, току-що е пристигнала от Берлин, долу германският офицер ви вика за помощ, докато се справите с нападателите, госпожата ще остане тук!“
Ония чукват токовете, отдават чест и слизат пред входа.
Там паниката е пълна – германският офицер е застрелян, ранени са двама от полицаите. Стрелбата продължава.
Соня и сестрата хващат ранения Станко от двете страни и го измъкват през задния вход. Там Соня е осигурила лека кола. Станко е настанен, Соня сяда до него, шофьорът дава сигнал на още водещите престрелка нелегални. Двама от тях прекратяват стрелбата и се изтеглят, един остава да ги прикрива, след което се измъква и той.
Тази акция, сякаш извадена от „На всеки километър”, завинаги свързва Соня и Станко. Но нито веднъж в живота си двамата не разказват подробности.
Случаят е отразен бегло в „Разузнавателни известия “ – отбелязано е, че на 13 февруари е убит един полицай. Без подробности в бюлетина на Абвера също е отбелязано, че е убит един германски офицер.
Акцията показва острата необходимост от изграждане на специализирани бойни групи. В „Разяснително писмо“ от 3 август 1944 година пише: „Да се изградят бойни групи… да наказват и унищожават убийците на българския народ…“
Иначе отношението на висшия ешелон към Станко Тодоров и Соня Бакиш не е било кой знае колко ласкаво. Доносници не пропуснали да докладват, че дори вече като главен редактор на култовото списание „Жената днес“,
Соня се учела на дизайн от хитлеристкото списание „Сигнал“,
което пък като войник Станко Тодоров четял с голям ентусиазъм. Той обяснявал, че го е чел, както Дявола – Евангелието, защото дейността на бойните групи била неефективна с техните допотопни взривни средства, докато от списанието можело да се извадят поуки как да се подготвят взриватели, маскирани като четки за обувки, адски машини в квадратни кутии консерви, най-вече от сланина, идеални за взривяване на влакови композиции. Соня е автор на апел към народа, както и обръщение към полицията: „Не чакайте пощада от нас, не чакаме пощада от вас!“
По време на доктрината „враг с партиен билет“ майсторите на провокации в ДС, начело с Баче Зеев, след като подработили провокации срещу хора като Цола Драгойчева, Антон Югов, Добри Терпешев, Георги Чанков, Славчо Трънски, даже и срещу Добри Джуров, решили „да видят сметката“ и на Станко Тодоров. Лесна работа – нали бил министър на земеделието, а то – бунтове в Кулско, недоволство от масовизацията, пък и много съмнително било бягството му от болницата, агент на Гешев – колко му е! Докато го обсъждали, Баче Зеев скочил вбесен: „Абе, вие луди ли сте, бе! Оная кучка Соня Бакиш веднага ще довтаса с два патлака и ще ни изтрепе до крак!“
Соня винаги е била обърквана като еврейка
с фамилията на видните търговци Бакиш. Тя е дъщеря на неособено заможни евреи и винаги е била бунтарка. Като ученичка в италианската гимназия, започнала да отбелязва рождения си ден не на 11 юли, както е било, а на 14 юли – денят на Френската революция.
0 Коментара