Виолета Чушкова е собственик и основен двигател на детското селище „Вилиленд” в с. Мийковци, в Еленския Балкан, в което стотици деца прекарват ваканциите си в забавни игри и изучаване на чужди езици. Вили е изградила няколко езикови школи в различни краища на страната и не се спира пред нищо, за да продължи делото. Tя е и един от най-добрите ни преводачи от английски, с над 20 преведени книги, награди и почетно гражданство на град Елена.

Комунистическо лято в края на 70-те. Морската гара във Варна. Будка за кебапчета, в която усмихната жена със захабена престилка върти поредната доза на скарата. Чужденец пита на английски друг посетител къде се намира някакъв адрес в града. Посетителят е виден режисьор, завършил столичната английска гимназия, но въпреки че говори английски, не знае адреса и не може да упъти туриста. В същия момент жената с престилката и вилицата в ръка отваря уста и на брилянтен английски подробно обяснява на англичанина как да намери адреса. Режисьорът зяпва. По време на комунизма перфектен английски можеш да чуеш само по радиото в емисиите за чужденци. А тя е бивш

говорител в емисиите на ВВС, влюбена до полуда в кебапчията

Режисьорът става един от най-добрите й приятели. С кебапчията не е ясно какво става. Тя сигурно ще ме убие, че ви разказвам тази история, но реших да рискувам, защото я описва толкова добре, че си струва. Тя е Виолета Чушкова. Моят истински герой.

Когато я избрахме за един от българите, които да представим в последния сезон на “Такъв е животът – истинските герои” по bTV, вече бях чувала за нея. Познавам един от нейните ученици, рядко умен и интересен човек, каквито са и повечето, произлезли от нейния калъп. За него тя е повече от учител, приятел, втора майка – “…тя е просто Вили, която ме направи такъв, какъвто съм”.

В предаването търсихме обикновени хора с необикновени съдби. Успели, въпреки държавата, обстоятелствата, произхода и времето, да осъществят мечтите си. Хора, които искахме да посочим за пример на всички нас, останалите, които ще ни вдъхнат надежда и ще ни покажат, че няма невъзможни неща.

Вили е една от тях. Родена е в учителско семейство в Лом, в което са отгледани десетки деца от околността. Баща й – Любен Чушков, е един от видните учители и майстори на спорта в града, създал школа и много шампиони. В къщата им живеели деца от бедни селски семейства наред с Виолета и брат й, а хората им се отплащали я с кокошка, я с чувал боб или брашно.

Възпитанието, дисциплината и любовта към книгите били нещо естествено в дома на Вили. Последвали години в Първа английска гимназия в София, където се изпращали само избрани деца – или много умни, или деца на “правилните другари”. Е, Вили била от първата група и хич не обича да разказва за този период.

“Помня, че учителката ми по литература ми каза, че нямам фантазия и съм посредствена. Аз просто не понасях режима, комунистическите порядки в училището и доста се отличавах с революционните си изказвания. Добре, че не съм й повярвала на тази даскалица, защото след години получих от Любен Дилов-баща наградата “Гравитон” за

най-добре проявена фантазия при превод

на научнофантастична литература.”

След гимназията Вили завършва и английска филология в Софийския университет, но това не й стига и записва туризъм във Варна. Там тя е последователно учител в английската гимназия, редактор и говорител на новините на английски език в редакцията на БНР за емисии за чужбина, както и преводач в чуждоезиковата секция на варненско издателство. Става й тясно във Варна и три години пътува по корабите като преводач, а след това заминава за Либия, където 5 години превежда на българските лекари и медицински персонал в третата по големина болница в страната в град Себа. Там започват проблемите й с държавна сигурност, защото номенклатурата не допуска приятелства с чужденци, свободно общуване с хора от западния свят и още по-малко голямата уста на Вили, дето единствена знаела английски. При една нейна отпуска ДС й отнема паспорта и й забранява да напуска повече България. Водят се дела, разпити, и тя хваща Балкана, за да се отърве от доносниците и ченгетата в живота си. Вероятно е била принудена да го направи, но никога не го каза открито, а и след толкова време това просто вече няма значение.

Прекарва 12 години в село Ганев дол, в Еленския Балкан, без ток и вода в селска къща, заедно с майка си. Денем гледала животни и градина, а нощем превеждала. Жени Божилова, редакторът на Вили и съпруга на писателя Николай Хайтов, ми разказа следната история: “Отиваме ние с Николай да видим къде се е дянала Виолета. Намираме я в очарователно малко селце в Балкана, където в една селска къща с всичките му там селскостопански истории, двор с животни и прочие, в стаята на масата стоят пишеща машина и десетки речници. А майката на Виолета пък всеки ден си сменяше обеците, докато пасеше овцете. Мила картинка. Николай обичаше да ходи там, възхищаваше се на Виолета и умираше за нейния бут по еленски.”

В с. Ганев дол Вили

превежда над 20 от най-хубавите си книги,

голяма част от тях от поредицата “Библиотека Галактика”: “Дюн”, “Прекрасният нов свят”, “Галактическа болница” и много други. По време на снимките за предаването тя ни заведе на лов за някои от нейните преводни книги на площад “Славейков” в София, където има много антикварна литература. Питайки за едно от нейните заглавия, продавачът повдигна глава и каза: „Вие сте преводачката, нали? Виолета Чушкова. Познавам ви.” Истинска литературна звезда се оказа Вили, дори и след 20 години.

След идването на демокрацията ченгетата се изнизват изпод верандата на селската й къща и най-накрая я оставят на мира. Вили слиза от Балкана и се установява в град Елена, където създава първото си училище. Стотици деца минават през двете класни стаи и трите ученически спални в къщата й в града. Тя построява специална сграда в двора, където започват да идват деца от цялата страна, за да учат език през ваканциите. Учениците й взимат всички възможни изпити с лекота и обикалят университетите по света. Децата от малкото планинско градче, които тя учи не само на английски, ами и на всичко, за което се сети, са като местните рок звезди.

“Те просто ходеха с гордо вдигната глава, като че ли

светът е техен и всичко е възможно,

нищо, че повечето не бяха ходили далеч от дома”, разказва ми тя. След години Вили получава почетно гражданство на Елена за това, че като истински възрожденец отдава енергията си на децата на града.

Преди почти 6 години Виолета предприема сериозната стъпка да построи истинско голямо лятно училище сред природата и далече от града. Тегли над един милион лева от банката и почти още толкова от приятели и запрята ръкави. За 9 месеца сбъдва мечтата си – да създаде едно “истинско патиланско царство” в с. Мойковци в Еленския Балкан.

Във “Вилиленд” няма телевизия, няма интернет, дори обхват на мобилните телефони няма, но затова пък с очите си видях как деца от 6 до 18-годишна възраст ритат топка на поляната, момичета играят на ластик, момчетата скачат от скалата над реката, а вечер всичките над 120 деца си правят дискотеки, където си измислят собствени хореографии, така че всички деца участват в танците. Учат по половин ден езици, а през останало време играят, ходят на походи в гората, плуват и най-важното – общуват помежду си и се радват на детството си. В Мийковци няма агресия, цигари и алкохол, няма мрънкане за тежката програма по езика, децата просто си прекарват идеално. Вили е едновременно

суперстрога и много любяща с тях

Сърцето на лагера. Накрая има карнавал с лично събирани от нея над 300 костюма, по време на който децата играят скечове по известни приказки на английски език, отново написани от нея. На финала всяко едно детенце от лагера й казва “довиждане” със сълзи на очи, защото не му се тръгва. Има деца, които от години идват в лагера и просто растат пред очите й. Някои после стават аниматори и възпитатели на по-малките, за да са заедно и да са близо до любимата си учителка. Броят дните до следващата ваканция или пък ходят заедно с нея на екскурзии в Европа.

За да изплати огромните заеми обаче, Вили не спира да работи и през зимата е в София, където денонощно дава уроци. Знам, че дори на Нова година имаше урок до 21ч. Непосилен труд за тази “супер” жена. И продължава да мечтае за нов басейн за децата, за инвалидна рампа, за повече усмивки и повече щастливи деца.

Аз не бих посмяла. Много от нас не биха го направили. Вили е пример за кураж, енергичност, хъс и любов към живота. Във всеки един момент и с всеки дъх, който поема. Дълго ще я помня и ще си повтарям, че няма невъзможни неща и трябва да вярваме и да следваме мечтите си. Защото “…такъв е животът”!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара