Няма как да сбъркате гласа й. Помня, че преди години, когато за първи път видях Ива Дойчинова по телевизията, си помислих колко слънчево хубава е и се възхитих как зад този вечно “усмихнат” глас от радиото стои всъщност и една истински усмихната жена.
Наскоро я попитах дали наистина вярва, че “Денят е прекрасен!”. Супер убедително беше нейното „да”. И аз й вярвам. Повярвах, че заедно можем наистина да направим “Денят прекрасен” на много хора. Надявам се, че поне понякога ни се получава.
Снимки Светослав Куцаров
Ива е много позитивен човек, който обаче ужасно много изисква и от хората да са такива. Нашата работа не ни превърна автоматично в съмишленици и приятели. Тя е от рядката порода въстаници и въпреки привидната й кехкост, трудно се побира в рамки и следва правила. Трябват солидни аргументи, но спечелиш ли я за каузата – тя е в първите редици. А нейната лична кауза е да живее по най-позитивния и смислен възможен начин и затова и цялото й същество излъчва тази усмивка към живота по принцип.
Но това не става без усилие.
Ива отдавна работи по въпроса.
Интересува се от йога и всякакви духовни практики от години. Има първо ниво рейки, носи книжка на Дънов в чантата си, медитира и всеки нейн ден започва с дихателни упражнения.
Преди няколко месеца именно тя ме заведе на курс в международната фондация “Изкуството да живееш”. Там изминах невероятен път към себе си с помощта на специални дихателни техники, йога упражнения и философски беседи. Духовният водач на това движение Шри Шри Рави Шанкар обикаля целия свят и проповядва мир и любов в най-чистата им форма. Организацията помага на хора, преживели голям стрес и огромни загуби – земетресението в Хаити, войната в Ирак или наводненията в САЩ, да преодолеят тежките моменти и да се върнат към живота. Звучи може би странно, но и аз лично се убедих как само с
помощта на дихателните упражнения
човек може да се успокои и да се усмихва по-често.
Наскоро същата тази фондация организира тридневен курс “Изкуството на тишината”, на който Ива се записа сред първите желаещи. 80 души, между които и тя, в продължение на тези три дни мълчаха заедно. Идеята е да усмириш малко мислите си, да подредиш главата си, да изключиш и да накараш умът да слезе в сърцето.
Ива не е мълчала толкова, откакто се е родила. Всъщност едва ли има много хора, които да са прекарвали толкова време без нито звук. През тези три дни по време на курса телефонът, музиката, телевизията, радиото, всички разговори и дори четенето на книги, са били забранени. Единственият начин да общуваш, и то само в най-краен случай, е да напишеш от какво евентуално имаш нужда.
Три дни нито дума
Ива започва това преживяване, след като се обажда на двете си момичета и на съпруга си Митко и се уверява, че с тях всичко е наред. Тя има рядко срещано суперготино семейство, което я подкрепя изцяло. През лятото дъщерите й Ида и Мина посещават лагер на “Изкуството да живееш” и самите те вече практикуват йога за деца . Дотук била лесната част.
Защото и дори да можем да млъкнем изведнъж и да не изказваме мислите си на глас, то те продължават дълго след това да се случват в ума ни. “Мислите ти се блъскат в главата ти и имаш чувството, че ги чуваш още по-ясно. Първия ден не можах да ги усмиря и доста борба беше, докато една по една не започнах да ги изхвърлям от главата си.” Ива се вълнува по един особен начин, докато ми разказва това, и имам чувството, че преживява отначало целия процес. “Добре мълчиш, ок. Но имаш толкова много неща да кажеш. Да започнем от най-елементарните. Аз например исках да изляза да се храня отделно от останалите, защото ми липсваха свежи салати и исках да отида в ресторанта, но за да мога да си поръчам храна, трябваше да започна да говоря, а не можех. Негодувах срещу невъзможността на това елементарно ниво да задоволя потребностите си. И постепенно разбрах, че
това мое чувство за несправедливост е ужасно глупаво
Много често точно това правим и в живота – вглеждаме се дребнаво в детайлите и водим безсмислени войни.”
Да се научиш да бъдеш поне малко над нещата обаче съвсем не се оказва толкова лесно. Вторият ден от мълчанието се превръща в същинско чистилище за Ива, а и за останалите. Като отпаднат една по една милионите мисли за ежедневните задължения, тревоги, нужди, работа, накрая оставаш сам със себе си. Ива ми описва този момент като някакъв странен скок в дълбокото. Навътре към себе си, където се запознаваш наново с човека такъв, какъвто си. Или поне си мислиш, че си. “Трудно се преокрих. Невероятно е колко самотен можеш да се почувстваш, когато си сам със себе си. Не всичко, което стои под повърхността, е розово. Виждаш всичките си отдавна заспали страхове, чувства, голямата бъркотия, трупана през целия ти живот, и се опитваш някак си да я подредиш наново. В разговора със себе си няма неудобни въпроси, но лошото е, че единствено ти трябва да отговаряш на тях. “
Ива не се отказва лесно от нищо. Твърде упорита и смела е, за да се уплаши и от това. Представям си я много ясно как заедно с тези 80 души медитира, плаче, гледа право в очите на другия, прави йога и всички невероятни упражнения по време на курса с цялото си същество и без колебание. Разказва ми как в една от почивките излиза в гората на Боровец, качва се на върха на пистата, ляга на земята и единственото, което чувства, са слънцето, тревата, миризмите, буболечките. Отваря докрай сетивата си и
поглъща живота в големи дози наведнъж
След усмиряването на ума, след челния сблъсък с него, следва третият етап от “Изкуството на тишината”. Срещата този път е със сърцето. Според Ива любовта е отговорът на всички въпроси. Тъй като точно по тази тема аз съм може би най-големият скептик, тя използва цялата си убедителност, но само в едно изречение: “Всички ние сме създадени с любов, без любов няма живот. В основата на всеки човек е любовта, не умът, волята или инстинктите. Да ти слезе умът в сърцето означава да се ръководиш от любовта на първо място.” След три дни на мълчание първата й дума е “обичам те”.
“Преродих се почти буквално
Всички тези 80 души ми станаха много близки, макар да не сме си разменили нито дума през цялото време. Сред тях имаше хора от най-различни професии, възраст и социален статус. Но това всъщност няма никакво значение.Чувствах единствено любовта им.”
Не записвах буквално думите на Ива нарочно. Макар че разговаряхме, в този момент бих предпочела да помълча заедно с нея. Оставих се да ме убеди, че най-човешкото у нас е всъщност емоцията. Не мога да дам дефиниция за това какво е любовта и сигурно никога няма да мога. Опитвам се да й повярвам, че ако слушаме сърцето си, преди да се втурнем с всички сили към ума и не му позволяваме да се осланя на знанията, опита, предразсъдъците, стереотипите, правилата, няма да остане нито един човек, който да изпитва друго освен любов. Като се замисля, сигурно е права. “Остави на сърцето си да се вихри…”, ми каза тя веднъж. Не е лесно да изключиш с години трупан опит да се опитваме да живеем, оцелявайки, в непрекъсната борба да осъществим мечтите си, да следваме статуквото, да сме част от стадото, където преди всичко липсва любов към себе си. Определено е голям лукс да помълчиш дори за малко, какво остава за цели три дни. Но явно си струва. Ако след това можеш да си кажеш: “Обичам те…”
0 Коментара