Няма нищо общо между това да гледаш снимки от един град, да четеш за него, да си го представяш и после да се разходиш по улиците му, да поседнеш в някое кафене, да слушаш как си говорят местните. Знаех го и преди да тръгна на пътешествие и пак не бях подготвена.
Снимки: bultourism.com
След едномесечно умуване и планиране голямото ми приключение – обиколка на Европа с кола – започна. И още на първата седмица, когато стигнах във Флоренция, реших, че трябва да се откажа от всичките си представи, да забравя всичко прочетено и просто да се предам на града.
Беше ми ясно, че няма как да опознаеш едно място за ден, за два. Но и не бях подготвена за тълпите, блъсканицата, опашките пред музеите, опаковките от сандвичи и пластмасовите чаши, разхвърляни навсякъде, и най-вече за невъзмутимото убеждение на туристите, че плодът на въображението, майсторството, размахът на хиляди велики умове и сръчни ръце, създали истински шедьоври на архитектурата и изкуството, е там, единствено за да могат да се снимат до него и да си платят за някоя специална забавна програма. Затова се опитах кротко, с уважение и внимание, да взема от местата, за които съм си мечтала, толкова, колкото могат да ми дадат въпреки пришълците и да продължа нататък.
Един месец по-късно, изтощена от открития и приключения, пристигнах в Порто.
Градът ме посрещна с мирис на мекици и музика
В стария квартал – Рибейра – на една тясна уличка, под висящото от балконите пране имаше заведение. Не, не туристическо, а истинско. С няколко прости дървени маси вътре в помещението и сини рамки на прозорците. Пред него се бяха събрали хора от околните къщи. Мъжете и жените пиеха бира, децата ритаха топка, а до вратата му стоеше една баба и месеше мекици на голяма дървена маса. После ги пържеше на котлона. Ей така, на улицата. Всички похапваха, говореха си, слушаха музика. Минах покрай тях, усмихнах им се, усмихнаха ми се в отговор и продължих по пътя си.
Възхитих се на гледката към покривите на Порто, която се открива от един площад в началото на Рибейра.
Разгледах катедралите. Изгубих се по кривите улички. Прехласвах се по къщи, оставени на разрухата, през чиито прозорци може да се види небето.
Станах неволен свидетел на самотната вечеря на баба, чийто балкон беше на нивото на един от големите площади. Дивих се пред къща от 15-и век, в двора на която е била т. нар. стокова борса на града. С бавна стъпка стигнах до реката. Магията на отминалите времена почти изчезна. Кресливостта на тълпите, които купуват сувенири, чакат маса в крайбрежните ресторанти и хвърлят монети на уличните музиканти (чудни музиканти междувпрочем), ме помете и ме изхвърли чак на другия бряг.
Не ме разбирайте погрешно. Порто, или поне това, което видях от него, ме очарова.
И то с излъчването си на жена,
по лицето на която времето оставя разрушителни следи, а тя дори не се мъчи да ги прикрие.
Не успях да видя много неща. Не стигнах до новите части на града. Не се и опитах да открия Дома на музиката и Музея за съвременно изкуство. Забравих, че в Порто е една от книжарниците, които винаги съм искала да посетя – Лело. (Това всъщност е нещото, за което съжалявам най-много.) Но пък видях нещо друго. И преди да ви посъветвам непременно да отидете в този град, ще ви разкажа за него. То някак преобърна цялото ми пътуване.
И така… Докато стоях на моста „Дом Луиш”, зърнах в далечината няколко порутени сгради, под които се е ширнал неравен, зелен килим. Тръгнах към него. Стори ми се странно как се спуска от изоставените къщи надолу към централната част на Рибейра и потъва в нищото.
Когато стигнах до другия край на моста, вече бях достатъчно близо, за да различа… грамофончета. Хиляди, хиляди грамофончета.
На балкона, на втория етаж на една от порутените сгради, сигурно някой някога е забравил саксия с тези цветя. Помислих си… Чакали са те да се върне стопанката, да ги полее, да ги пресади в по-голяма саксия, ала не би. И са тръгнали сами да я търсят.
Надникнали са на долния етаж, после са пресекли улицата, спуснали са се по стената и са започнали да влизат в къщите. Дали първо стопаните са изоставили домовете си и тогава са се нанесли грaмофончетата не ми стана ясно. Вероятно е първо грамофончетата да са помахали с нежните си лилави цветчета през покривите им и хората, уплашени от тоя задушлив зелено-лилав килим, да са събрали набързо багажа си и да са се изнесли. В подкрепа на тази налудничава версия тук-там се показваха забравени обувки, части от играчки, обърнати тенджери, а до входната врата на една от къщите
пластмасов стол с чучка все още се надяваше някой да седне на него
Може би грамофончетата… скоро…
Цялата тази драма тихо и вероятно с години се развива в центъра на стария град на Порто. През една улица туристите се снимат, похапват телешки стек по португалски и гледат как лодките минават по реката. Над тях – като връх на човешкото превъзходство – се издига гигантският двуетажен мост „Дом Луиш“. На първото му ниво минават колите и пешеходците. На второто – трамваите и романтично настроените, безстрашни двойки.
Слънцето залязваше над избите за порто, джаз клубовете, тихите къщи по малките улички и големите блокове в новата част на града. И никому не хрумваше, че скоро всичко живо ще се превърне в трева.
* * *
Важна бележка: Когато се върнах у дома, реших да прочета повече за историята на града. И открих, че прозвището на Порто е Invicta, което на латински значи „непобеждаван”.
0 Коментара