Христо Димитров специализира психиатрия през 2004 г., след което работи три години като асистент в Катедра по психиатрия – МУ София. От 2001 г. е директор на неправителствената организация „Обществено сдружение за здраве”, която реализира множество национални и трансевропейски проекти, свързани с изследване и предоставяне на психично-здравни услуги.
В периода 2005-2008 г. е член на борда на директорите на европейската асоциация за психично здраве Mental Health Europe. През 2005-а получава наградата „Окаша” на Световната психиатрична асоциация за принос в изследването на психиатричните служби в Югоизточна Европа. Работи две години като психиатър в Лас Палмас де Гран Канария, в момента живее с приятелката си в Щендал, Германия, където ръководи амбулаторна психиатрична служба.
През 2011-а излиза дебютната му книга „Зазидани писъци”, която авторът определя като „сборник със зловещи разкази”, но от която вече не е доволен и обмисля нейното второ допълнено и преработено издание. „Портрет на комшията като умрял“ е новият му сборник с разкази.
„Портрет на комшията като умрял“ е от онези книги, които не се четат на един дъх. Какво говоря! Направо ти става трудно да дишаш. За преди заспиване пък съвсем не препоръчвам. Става ти зор да преглъщаш, да осмисляш и да си напъждаш от ума хората – сенки от детството на Христо. Пловдив от разказите, градът на момчето – юноша и на младия мъж, е като град на паднали ангели. Сигурно така се прави портрет на покойник. Хем да е много жив, хем да е невинен…Въпреки всичко, което ни е причинил. Защото е станал част от тепето, на което са стъпили уморените ни нозе, а сега може да гледаме отгоре, от високото на надмогнатите страхове, трепети, любови и смърт.
Срещнах автора преди шестнайсет години на сватбата на близка приятелка, която се омъжи за прекрасен американец. Тогава булката ми каза, че кумът (Христо Димитров) е най-ерудираният мъж, когото познава. Помня, че кумът пя песен на Камелия Тодорова и държа реч на забележителен английски, но чак пък да е такъв ум… Не бях склонна да повярвам.
Прочетете какво ми разказа комшията на мъртвеца, както нарекох аз писателя, но по ви препоръчвам да прочетете книгата! Моята приятелка, щастливо омъжена в далечно Чикаго, се оказа права.
Не е ли портрет пост мортем художественото писане само по себе си?
Може би в този въпрос се крие вечното обвинение срещу писаното слово. Допускането, че литературата убива своя обект, препарирайки го между две страници. Не мога изцяло да го приема, но съм склонен да му обърна внимание. Историята познава влиятелни люде, които таят подозрение към литературата. Ако уважаемият читател прочете моята книга, ще разбере повече за доводите на един от тези хора.
Терапия, казват някои, начин да излеем, да излезем, да се избавим и да се спасим. Лекува ли писането?
Спомням си как, все още млад, през 2000 година участвах в Лондон в един уъркшоп, посветен точно на тази тема: терапия и писмено творчество. Участниците бяха все психиатри и психотерапевти. Водещият- директор на департамент „Ръкописи” в прочутия театър „Роял Корт”, не можеше да разбера защо разпалено отказвам да поставя знак на равенство между двете практики.
Да, аналогиите между писането и психотерапията са много. Да, при двете целта е да се изгради наратив – подреден смислен разказ за нечий живот. Вярно е сьщо, че се ползва сходен, наситен със символи език, различен от ежедневния.
Творческият акт и неговото възприемане е дело оргиастично, това е разгул на страстите, пътуване навьн от досегашното и общоприетото. Прилича на дрогаджийско преживяване.
Терапията е центростремително пътуване, на нея й се иска да ни върне в културата и социума, да приравни поведението към общоприети тертипи.
Така или иначе, англичаните не разбраха аргументите ми. Трябва да се отбележи, че те всички имаха по-дълъг стаж от мен. Може би след време ще мисля другояче.
Далеч от Пловдив и от хората на Пловдив, става ли по- ясно как ни формира средата от разстояние? Какво е онова, дето е най-дефицитно в старите демокрации, в учтивата, но дистантна Европа?
Всъщност, последните десетина години, преди да тръгна из Европа, живееех в София, но портретите на софийските герои още отлежават.
Нашето себеусещане си е малко сиромахомилско, но не можем да излъжем целия свят за вечни времена. За хората навън ние, бьлгарите, сме неделима част от тази дистантна Европа. Богатият застаряващ континент, който остава нечувствителен кьм страданията на Африка и Близкия изток, в които се разпореждат робството, гладът, политическото насилие. Само малко трябва да си поговори нашият човек с жител на Западна Сахара или Сенегал и веднага ще вдене какво значи истинска несигурност и мизерия.
Онова, което ми липсва.. . Вакханалиите! В България се пие, говори, люби и пише вакхически. Когато отида някъде, много се мъча да предам тази душевно-телесна нагласа на туземците, но само понякога ми се получава.
Много четете и това личи във всяко изречение. Не че ви подозирам в тежки влияния, напротив, но има ловки цитати, нарочни препратки, внушения, напомнящи искрени симпатии…За кои влияния си признавате с удоволствие? А с неудоволствие?
Чудесният поет (отскоро и прозаик) Петър Чухов, който представи книгата ми в София, каза, че „Портретът” му приличал на текст от балканския магически реализъм. За мой срам не познавах това литературно течение, но се успокоих, когато Петър спомена името на Светослав Минков. Този писател има голяма роля във формирането на моя стил. Той и Николай Райнов, когото смятам за най- мащабния български модернист. Едва напоследък достигнах до прозрението, че медногласният и скандален Николай Райнов (когото отлъчиха от църквата) е всъщност и задълбочен теоретик на историята на изкуството. Това ми „откритие” ме изпълни с голяма радост, защото ще има какво да чета през идните пет години.
„Портрет на комшията като умрял” е обяснение в любов кьм модернизма, и по-специално кьм високия английски модернизъм. Негови икони са: Езра Паунд, Т. С. Елиът, Вирджиния Улф, Джеймс Джойс. Те всички са превъзходни, но безспорно от тези четиримата най-голяма е жената.
Когато чета Вирджиния Улф, в ушите ми свистят корнуолски ветрове, чаткат копита на еднорози.
Това е текст, от който при всеки прочит се раждат нови естествени картини- пейзажи и нови противоестествени светове, тоест човешки души. Страхотия! Модерно писане и същевременно прастаро – ехо от времената, в които естеството е било лишено от човешкото. Отпреди още бреговете на света да бъдат достигнати от Ноевия ковчег и Кивота…
Могъщо писане, но в „Портрет на комшията като умрял” аз по-скоро се водя от модернистите техничари Джойс и Елиът. Най-славното произведение на последния е съставено почти изцяло от цитати. Поемата „Пуста земя” не се разпада в ума ти на части нито при първия, нито при хилядния прочит. Много ме впечатлява подобен вид писане, затова и аз използвам заемки и препратки обилно. Например заглавието и последните редове на разказа „Вятърът под вратата” са взети назаем от „Пуста земя”. Не намерих в поемата на Елиът достатъчно разпознаваем цитат за заглавие на целия сборник, ето защо перифразирах (някои биха казали оварварих) „Портрет на художника като млад” на Джойс. От него съм почерпил еклектизма, маниерното смесване на познати писателски стилове и дори на цели литературни жанрове.
Мога да говоря с часове за любимата си тема – влиянията. Харесвам например Платон и по-специално влиянието, което той оказва върху мисленето на Аристотел . Мисля, че това е най-благотворното взаимоотношение баща/син в историята.
Философските и литературни наслоения, от които искам да се откажа, са много; някои от тях избуяват отново и отново. Редно е да започнем отново с … Платон, и по- точно онази негова част, в която е неразпознаваем от Сократ. Става въпрос за чудовищен хомункулус, защото Платон е литературен баща на своя учител. Образ от сюжет на ужасите! Сократ плава в нищожността на своето незнание и същевременно го благославя. Може би затова бе толкова омразен на жизнеутвърждаващия Ницше.
А също и Достоевски.
Навремето прочетох целия Достоевски и после се опитах да го забравя. Когато се опитвам да дразня читателите си, да споря с тях за щяло и нещяло, усещам, че постъпвам по Достоевски.
Може би случаите от практиката ви също ви бележат? Понякога сигурно нападат в гръб или пристигат като досадни роднини без покана, на сън?
Етиката на моята професия ме задължава да не предавам едно към едно образите и историите, научени в кабинета. Най-много да взема някои така наречени достоверни части и да ги зашия в едно като нео-Франкенщайн. Може би за това героите ми са малко отплеснати от реалността.
Може ли писането да играе роля на самопочистващо средство? Самосъхранително един вид.
Има ли пишещият тази нагласа, може.
Германия мръсна приказка ли е, както я преживя Виктор Пасков?
Харесвам много тази книга, защото има хубав ритъм. Не ме интересува чак токова достоверността на преживяванията. Аз нито за миг не съм се притеснявал, че в Германия ще ме посрещнат описваните от Пасков реалности. Аз пристигнах там, след като вече бях работил в друга европейска държава и знаех, че отношението към лекарите по света е малко по-различно, отколкото в България. Не ми се говори сега за разликите. Важното е, че бях свикнал с мултинационалните здравни служби, където не можеш да станеш интересен с произхода си. В Лас Палмас де Гран Канария хората са особено лениви по отношение любопитството към националната ти пренадлежност. Седемдесет процента от гражданите са или имигранти от други континенти, или испански и европейски мигранти. В източните части на Германия хората по-често се озаряват от усмивка, когато чуят, че си от България; просто всеки втори е идвал у нас на море.
Кое качество развихте, а може би сетиво в така различния декор на настоящето си?
Дисциплинираност (смее се), какво друго. Ужас!
Харесвате Юнг, той май всичко е казал, написал, разбрал и споделил за човешката душа…или само колкото можем да понесем?
Ницше обърна с главата надолу върховенството на разума и ни завеща вярата си в инстинкта като най-важна сила в психичните движения. Фройд, неговият пророк, се зае да обърне това в научен факт. С характерния си писателски чар и научна арогантност, твърдеше, че едва ли не е разчертал топографически душата. За разлика от своя предходник обаче, хранеше недоверие в „добротата” и „правотата” на инстинкта, определяйки го за нещо срамно и само донякъде подлежащо на контрол чрез изследване.
Юнг, този на пръв поглед улегнал швейцарец, ни завеща преклонението си пред играта между инстинкт и разум. Не е важно, казваше той, дали несъзнаваното е само отчасти подвластно на изучаване, важното е да не му пречим да си общува със съзнаваното и да твори. Подобна позиция обикновено смятаме за мистична. Мистикът е човек, когото подозираме в общение с тайни светове, тяхната светлина може да ни изпепели, ако ни бьде разкрита в цялата си яркост. Но учението на Юнг в никакъв случай не е криптографско, твърде се различава от писането на един Лао Дзъ, който вече три хиляди години държи в плен въображението на девойките с изящната си, класическа неяснота.
Кое е най-сакралното му проникновение според вас?
Индивидуацията. Индивидуацията при Юнг е синоним на доброто съзряване. И умиране. Това е упованието на рационалното пред Вратите на смъртта. Човек си казва: стигнах дотук не само защото нямах друг избор, а и защото го желаех.
Важно ли е за един автор да се еманципира от влиянията?
В духа на досегашния разговор – безсъмнено. Еманципиране значи не отхвърляне, а мирно съвместно същетвуване с могъщите влияния над теб.
Какво се случва с мъжа днес?
Само допреди месеци имах доста солидно вярване по този въпрос. А именно, че светът върви неумолимо към изтриване на разликите между мъжа и жената до степен, в която „чисто” мъжките и чисто женските черти заемат една избледняващо декоративна, историческа поза. Тоест мъжът и жената се сливат в едно андрогинно същество.
Ето защо гейството, геят винаги е бил привлекателен обект за мен като автор.
Това не означава например, че една хомосексуална жена е носител на по-съвършен морал поради самата си групова принадлежност. Харесват ми хибридните герои, които поддържат представата ми за човека като за противоестествено същество, успяващо в голяма степен да вае себе си.
Тази ми вяра, подхранвана от песничките на моите идоли в рок и поп музиката, безвъзвратно загина с утвърждаването на Ислямска държава върху картата. Какво излиза? Наследниците на Авраам , следовниците на трите монотеистични религии, отново се сетиха, че правото на насилие върху жената може да се превърне в най-важната черта на нечия национална и религиозна идентичност!
Наивно е да се смята, че виновници са само онези, които убиват и насилват на терен. На човек му става ясно, че на изток и на запад действат зловещи властелини, които имат мерак да докажата своето разбиране за мъжко и женско, за социална и сексуална свобода с един юмрук в зъбите! Прекрасните песни и прекрасният начин на живот на Лили Иванова и Мадона са далечна мечта за огромния брой жени по света. Не учат на нищо мъжете.
В обобщение. Вьпросьт какво се случва на съвременния мьж, за мен има геополитически измерения.
Латиноамериканският и европейският мъж е объркан и натъжен. Близкоизточният и африканският мъж е решителен спрямо жените до степен на озверяване.
Помагат му световните войнолюбци, героите от песента на Боб Дилън Masters of war. На последните ми се иска да пожелая също като певеца: „Ще последвам ковчезите ви в бледия следобед.”
Съгласно професионалните ви наблюдения, с какви качества се е „обзавел“ модерният Адам и кои е изгубил необратимо?
Какво разбираме под модерно? Аз ще се придържам към класическия вододел, тоест епохата на Просветлението. Преди това време Адам се смяташе за творец и законодател на света. Подобна представа за себе си, мисля не можем да намерим сега и у най-ортодоксалния богомолец, люлеещ плитчици пред Стената на плача. Модерният Адам загуби вярата си, че контролира положението. Безвъзвратно се обзаведе със сьмнения.
С вас какво се случва, продължавате ли да растете, или имате нужда да се връщате в момчето, което преминава гората, за да стигне до училище?
Нямам особено високо мнение за себе си като момче. Нито пък за момичетата или момчетата, с които пораснах. Не знам дали за нашето поколение важи това, (последното поколение достигнало пълнолетие под комунизма), но смятам, че ние се научавахме на морал едва с напредването на възрастта. От друга страна, никога не съм имал повече енергия от онова момче. Принуден съм отново да извървявам пътя заедно с него и да прося от самия себе си.
Женските образи в разказите ви са някак довършващи мъжките ви характери… така мисля аз…и в живота ли е така? Каква е ролята на жената в откривателските пътувания на мъжа?
Ако това е общото впечатление, значи феминистичната ми, еманципиращата ми позиция отива на вятъра и ще трябва да върна парите. Хм, сега ще направя нещо, което никой автор не трябва да прави: ще защитя творбата си! Бих казал, че женските образи само на пръв поглед са допълнителни, довършващи мъжките в книгата ми. Стремял съм се да хвана аморфно-пьрвично силното женско начало на света. Затова така изглеждат жените ми.
Кой е по-крехкият екземпляр? Мъжът или жената, от гледна точка на списването? А от психотерапевтична?
Ще отговоря с цитат от споменатия Лао Дзъ: „Слабото и мекото са спътници на живота; силното и твърдото са спътници на смъртта.” Коя тук е женската двойка качества? И кой е по-крехкият? Всеизвестен факт е, че честотата на тревожността и депресията е по-висока при жените, защото те по-лесно говорят за чувства. Логично, на жените по-лесно ще им се помогне. Но в западната част на света мъжете упорито наваксват в емоционалната си интелигентност.
Има ли безнадеждност, която не се нуждае от лечение?
Безнадеждността на влюбеното сьрце.
Какво препоръчвате срещу безнадеждност от другите видове? У нас епидемията е застрашителна.
Упорито ще мълча на този въпрос.
Какво сънувате напоследък?
С жена ми отиваме в някакъв хотел по средата на нищото, където персональт знае абсолютно всичко за нас. Зловещо. Но и уютно.
Какво пишете?
Роман за едни писатели.
Какво ви се пише?
И това ми се пише, но и криминален роман.
С поезията как вървят нещата? Стихотворите ли?
Мда, подготвям един цикъл, но той е още в толкова първоначален вариант, че не си струва да говорим още за него.
Човек винаги ли заслужава сънищата си?
В сьнищата ни присъстват не само собственият ни опит и заслуги, но и част от общочовешката съдба. Значи, лошият човек не сънува непременно лоши сънища. Което значи, че има надежда.
0 Коментара