„Мамо, в края на краищата не всичко може да бъде обяснено с моя пубертет.” Това беше категоричното изявление на дъщеря ми, миг след като бях стоварила върху плещите й кило-кило и нещо упреци.
Дадох си сметка, че тежестта им е непропорционална спрямо провокативните й действия. А тя ме провокира от деня на раждането си. Години по-късно страхът ми от настъпващия пубертет бе удвоен от опасението, че Нана ще премине през него с абсолютната смелост на безгрижието. А моята готовност да го посрещна клонеше към нула.
Съветвам близките си никога да не търсят информация в интернет, ако имат здравословен проблем, преди да са отишли на лекар. В нета човек попада в здрава паяжина от всякакви вероятни заболявания, като в по-голямата им част изходът изглежда летален. И страхът, изострен допълнително от прочетеното, задълбочава проблема.
След старта на домашния пубертет разбрах, че забраната трябва да важи и за висенето в майчинските форуми. Четенето на споделени от други родител(к)и мисли в социалните мрежи значително усложнява процеса на израстване. Осъзнах, че вменявам на детето си вина за деяния, които евентуално някога някъде би помислила да извърши, и предварително очаквам военните действия помежду ни по този повод. Присъщата ми склонност да преекспонирам намери благодатна почва да избуи в преекспонираните страхове на другите майки. В същото време усетих огромна умора от постоянното стоене нащрек – да не би първородната да оправдае някое от опасенията ми. Спасителна се оказа вярата ми, че хората са различни – и всеки има своя си,
индивидуален пубертет, неповторим и по своему прекрасен.
Опитвах да говоря с дъщеря си по всякакви въпроси със свободата на (почти) приятелски брътвеж, но имах желанието да поддържам естествената дистанция между поколенията ни. Стигнах дотам 10-ина годишното ми (тогава) дете да коментира приближаващия „хормонален взрив” с особено нетърпение – тя искаше да види как „ще ми изправи косите”. Знаеше, че с баща й гледаме на нейното „шантаво време” със симпатията на хора, които също – през миналия век!, са били пубери. Вярно – „по комунистическо”, но споделяхме с нея спомени, които не ни бе срам да споделим. Това, че майка й е била „залюпена” в гимназията, а татко й развявал „девствен мустак” до 11 клас, дъщеря ни прие с известно снизхождение. Фактът, че пишех стихотворения, посветени на няколкото несподелени любови, не направи особено впечатление. Старата китара на таткото обаче бе изчистена от паяжини, а някогашната му слава на китарист в училищна група се възроди наново – в семейна среда. Основният ни спор се въртеше – върти се и до ден-днешен, около разбирането ни за субординация. Не можем да уеднаквим понятията си за „отстояване на собствено мнение” и „прекрачени са всякакви граници”.
Дълбоко в сърцето си съм завиждала за свободолюбието
и свободомислието, които дъщеря ми демонстрира – с дишането си дори. Опитите ми да я науча да се съобразява с мен, със семейството, околните – познати и непознати, порядките – където ги има, постепенно отстъпиха на надеждата, че поне двете ще се научим на взаимно разбиране.
Тя нямаше търпение да види как пубертетът ще й даде нужната й свобода. В нейните представи това се изразяваше в черен лак, чести заплахи за час при татуист, и очна линия. Показах й временните татуировки от къна – надявам се да съм била ясна. Засега си е извоювала лака – извън училище, и грим по празници. Повечето й заплахи трещят като гръмотевици, но не отекват дълго.
Истината е, че пубертетът на дъщеря ми ми харесва. Сближаваме се, въпреки честотата, с която тръшва вратата под носа ми. Въпреки оня прословут „празен поглед”, с който някога изправях косите на своята майка, а сега виждам на нейното лице.
А вече и на лицето на по-малкия й брат.
0 Коментара