Доста мислех какво да включа в статията за раждането. Дали да е „за” и „против” секциото? Дали да е сравняване на естествено раждане с оперативно? Или да изтъкна предимствата и недостатъците на различните методи? Но после си казах, че веднъж – това ще е трудно, аз съм пристрастна и съм привърженик на естественото активно раждане и го намирам за оптимален старт на живота на бебето и, второ, това не е медицински журнал и такива сравнителни анализи едва ли ще са от толкова голям интерес… Затова реших вместо това просто да събера на едно място три различни истории за раждане – едно активно раждане (моята история), едно водно домашно раждане и едно раждане със секцио – три много различни разказа, с нещо общо между тях: увереност в собствените ни способности и вяра в телата ни.
Как Ръкавичка се появи на бял свят
В очакване на второто си дете за шестте години, които бяха изминали от предното раждане, успях да науча много неща. Първото ми раждане беше хубаво, естествено и протече почти изцяло както си го представях – но беше до голяма степен стандартно, с ненужни системи за „ускоряване” на раждането, „за няма и няколко часа и ще си готова”, лежейки, когато имах желание да се движа и помагане при напъните – всичко тогава ми беше обяснено с доводи, които ми звучаха разумно и логично, но по-късно научих, че може и иначе… и реших да опитам.
Имах позната акушерка, с която раждах – вярвах, и все още твърдо вярвам, че за едно нормално протичащо раждане без усложнения акушерката е тази, която играе най-голяма роля след самата майка и няма нужда от излишни интервенции. И така, в очакване на Ръкавичка отново се свързах с акушерката ми и се разбрахме този път да имам по-голяма свобода на действие.
5 дена преди термина сутринта усетих първи леки контракции. Изчаках известно време, като засичах, за да се уверя, че са редовни и явно ще се ражда. Звъннах на таткото със заръка да не идва още, има време, но да има готовност, когато го извикам – 5 минути по-късно на улицата изскърцаха спирачки и той изхвърча с пълна скорост към мен да ме подканя да ходим в болницата. Каква болница, раждането едва почва… Толкова години заедно, а все още се учудваме един друг – той на моето спокойствие, аз на неговата припряност. Понеже знаех, че има още време, с майка ми и с наминаващите мои леля и братовчедка пихме по кафе; сигурно щяхме още доста време да продължим сред приказки на терасата, ако не виждах как мъжът ми все повече се изнервя и притеснява. Как да обясниш на някого, че усещаш тялото си добре и имаш контрол над него?
И все пак отидохме в болницата.
Тъй като излишно грубият преглед показа само 3-4 см разкритие, а и защото стана ясно, че нямам никакво намерение да постъпвам все още за раждане, ни изпратиха да обикаляме квартала със заръка при проблем или до два часа по-късно да се върнем за следващ преглед. И така, заразхождахме се. Разликата с предното раждане, когато прекарвах времето на разкритието в леглото със система в ръката, беше огромна – имаше болка, но съвсем не беше така интензивна, а аз се чувствах много по-комфортно. Отделно от това, ми беше много по-приятно да съм с таткото – хванати за ръка (и аз на моменти увисваща на лакътя му при контракция), обикаляхме с бавна крачка, говорехме си за различни неща и просто бяхме заедно. Той каза, че така, когато е с мен, вижда ме и ме усеща, се чувства много по-спокоен и уверен от предния път, когато – като повечето бащи в България – чакаше във фоайето на родилния дом, полудял от притеснение и нерви какво ли става вътре с бебето и мен… Личеше си и по изражението му колко по-малко напрегнат е, когато също има контрол над нещата и участва, макар и косвено, в раждането на детето ни.
Знаех, че за мен е добре да ям и да пия, когато поискам,
и вече ме гонеше глад, така че минахме през закусвалня за бързо хранене; в този момент позвъни притеснено свекърва ми да пита как съм. Как да убедиш някого в традиционната представа за раждането, че се мъчиш в болки, когато в същия момент плющиш хамбургери!?
Почти три часа по-късно неохотно се върнах за втори преглед; същият дежурен лекар ме прегледа, отново грубо и болезнено, и понеже явно му допадна моето отношение към раждането, със съжаление каза, че смяната му изтича скоро и може би няма да успея да родя при него – не искам ли все пак да ми сложи една системка? Ако съм била дала да ми сложи – вече съм щяла да имам 6-7 см разкритие! Докторе, че вие току-що установихте, че имам точно толкова разкритие, без никакви системи и с много по-малко болка – защо бих поискала такова нещо?! Отново отидохме да се разхождаме навън, вече в по-малък радиус около родилния дом.
Аз никак не исках да раждам при този лекар и отлагах максимално следващото връщане там,
докато смяната му свърши. По наши сметки половин час след края на смяната се върнахме пред родилния дом. Една санитарка ме срещна на улицата – имах усещането, че до това време целият персонал вече знае как вместо да си лежа кротко с игла в свивката на лакътя в предродилна, кръстосвам улиците – и неочаквано ми каза, не се връщай, още ходи, още, няма по-добро от това за помагане на раждането! Не щеш ли, пак видяхме същия лекар на входа на болницата – мамка му, какъв е тоя късмет! – с цялата си грация на голям син кит се опитах да се прикрия зад мъжа си и с надежда, че стърчащият напред корем няма да се види и претърчахме с кикот зад ъгъла.
Нас не догонят
… не догонят, но все пак не исках да раждам на улицата. Обадих се на акушерката с питане колко трябва да изчакам за следващата смяна, защото при този лекар няма (пък!) да раждам. Тя ме успокои, че следващата смяна е застъпила и докато оправим документацията, ще мине още време, т.е. ще мога още да стоя права и да се движа, както исках. Действително отне време – и докато дойде ред да вляза в предродилна, контракциите ми вече бяха толкова силни, че имах нужда да спра и да се подпра някъде. Новият лекар на смяна нямаше много против да раждам както искам, а и като „протеже” на акушерката се радвах на известни привилегии – например безкрайни кандърми при настояването да ми сложат няколко капки изкуствен окситоцин. Постигнах частична победа, 3-4 капки по-късно забавиха системата до степен да спре да тече; за мое съжаление не успях да се преборя за стандартното пукане на водите. Скоро се оказах вече с пълно разкритие и ме преместиха на родилната маса.
Настоях да повдигнат гърба ми, докато бях в седнала поза – така се чувствах най-комфортно.
Имаш ли напъни?, току ме питаше някой, а аз все нямах.
На поредния отговор как нямам – изведнъж усетих напън с такава сила, че само викнах „Не мога, не мога!”’ – но който е раждал, познава това усещане, как цялото ти същество не може повече, а все пак го прави и продължава напред – и така, с първия и единствен напън Ръкавичка се появи на бял свят. Сложиха я веднага да я гушна, даже не успях да повдигна нощницата, за да я сложа на голата си кожа – топло, мокро, чисто ново бебе, което ме усети и спря да хленчи, притихна в прегръдките ми и заоглежда света около себе си. Акушерката забави прерязването на пъпната връв, както я бях помолила. Малко по-късно след някои манипулации по мен и по бебето ми го дадоха, вече увито в пелени, за първото кърмене, докато бях още на родилната маса. Сравнявайки двете преживявания, съм сигурна, че втория път беше много по-лесно и безболезнено – активното ми участие в раждането имаше огромно значение. Ако има трети път, се надявам да е поне толкова хубаво, колкото този.
Разказ за едно раждане със секцио
Мария, Пловдив
Първия път извадиха бебето десет дена преди термина с обяснението, че е още много високо (което после разбрах, че е нормално, все пак има време до раждането), че е едро (наистина беше едро, но и аз не съм дребна), а и анестезиологът щеше да излиза във ваканция… Така или иначе, мина и замина, но в мен остана чувство на неудовлетвореност. Надявах се второто раждане да може да протече по естествен начин. Гинекологът ми никак не вярваше в тази идея, както и акушерката, но главният лекар на родилния дом, където щях да раждам, се съгласи да ме остави да опитам. Терминът ми наближи и отмина, а нямах признаци за раждане. Няколко дена след датата на термина водите ми започнаха да изтичат по малко. Постъпих в болницата, където установиха, че нямам никакво разкритие, шийката не се изглажда, а бебето стои високо. Това, в добавка към оцветените в зелено води, притесни екипа и решиха, че ще ми направят секцио по спешност. След предното секцио знаех колко е важно да се раздвижа възможно най-рано. На шестия час се раздвижих с помощта на персонала и веднага си поисках бебето. Така можах да я сложа на гърда само няколко часа след раждането и да се грижа сама за нея. Благодарение на ранното раздвижване се чувствах много по-добре от предния път и се възстанових по-лесно и бързо от операцията. С по-добра подготовка втория път се справих по-добре и бях доволна, че макар да не успях да родя вагинално, не прибързахме и бебето само показа кога му е време да се появи на бял свят.
Едно домашно водно раждане
Нели, София
Имаше осъзнато желание от моя страна да родя второто си дете у дома. Таткото не беше готов да ме подкрепи обаче. Затова бях взела решение за себе си да изчакам вкъщи максимално дълго подготвителната фаза и едва като зачестят контракциите, да идем в болница.
Терминът наближи и отмина. Всичко бе спокойно. Бяхме сами двамата със съпруга ми. Тъкмо бях изпила голяма доза мляко с какао, когато коремът ме сряза. Знаех за успокояващото действие на топлата вода и реших да си взема вана. Болките наистина стихнаха и дори успях да задремя в приятно топлата баня. Имах едно наум за раждането, че може да почне всеки момент. Ала нямаше никой от познатите ми признаци. Малко след полунощ започна да ми става некомфортно. Застанах напряко на ваната, за да мога да направя една-две йогистки асани. Само клеченето ми се удаде.
В някакъв миг осъзнах,
… че усещам действително родилни напъни
… че не искам да излизам от ваната
… че не искам да ходя в болница, защото ще объркат и забавят процеса
… че не искам да ме боли толкова
… че имам доста нисък праг на болка
… че съм суперизморена и нямам повече сили и търпение
… че ме е страх
… че не съм сам-самичка, въпреки че нямаше друг човек в банята
… че получавам помощ и подкрепа
Молех се с всички сили, които имах. Разреших си да напъвам, щом имам импулс. След десетина минути имаше нов човек до мен.
Аз поех бебето. Подхванах го внимателно и го нагласих да суче. То проплака веднага със силен глас. Момченце. Баща му се появи, беше задрямал. Подканих го да гушне бебчо, а той не смееше да го пипне в първия миг. Държейки бебчо на гърда, давах инструкции на татко му – какво да ми подаде и от къде да го вземе: хавлия, пелена, вълнена шапчица за малката главичка, вълнено одеяло… Плацентата се роди след 15-ина минути. Таткото беше в шок, най-малкото от кръвта, но успяваше да се владее. Той сряза пъпната връв.
Мъжът ми беше извикал „Бърза помощ” малко след раждането,
макар че според мен нямаше нужда. Закараха ни с линейка до болницата. Голямо, здраво бебе. Майката – почти без никакви разкъсвания, само два козметични шева, без остатъци от плацентата. Въпреки умората се стараех да запазя спокойствие и да говоря кротко и бавно.
С бебе, родено у дома, бяхме излезли от канона и това само по себе си взривяваше духовете. Лекарите едва сдържаха раздразнението си от нашия случай. А акушерките много ми се радваха, че съм родила детенце у дома и ме считаха за „почти колежка”.
Най-накрая ме настаниха в стая.
Най-дългата нощ в живота ми. Сама.
Бебето някъде в друго помещение. Таткото далече. Останахме в болницата до следобеда. Самоизписахме се, тъй като не бях съгласна с вътрешния ред бебето да ми се носи само в определените за кърмене часове. Исках домашно родено бебче. Така и стана. Исках атмосфера на мир и хармония в семейството. Имам предизвикателството да ги получавам всеки ден.
0 Коментара