За разлика от курорта Агадир, където асфалтовите улици са нагорещени като пещ от мароканския зной, съседната Есауира посреща с тишина и лек бриз, подухващ откъм Атлантика. Първото, което вижда всеки в Есауира, е чудноватата природа – от едната страна море и километри пясъчна ивица, от другата – горички от дървото тхуя. Тхуя е един от символите на Есауира.
От него местните занаятчии правят чудни резбовани кутийки за бижута и мебели. Не по-малко ценно е и аргановото дърво, което се среща само в тази част на Мароко. От ядките му се добива ароматно масло с лечебни свойства. Аргановите ядки са любимо лакомство и на есауирските кози, които се катерят по разперените до земята клони на дърветата и опустошават плодовете им.
Отвъд пясъците и дървесното царство
са първите къщи в Есауира. Повечето от тях са с белосани стени. Някои имат турскосини капаци по прозорците, други – зелени или червени порти, но всички изглеждат свежи, пъстри и примамливи за окото. Зад тях е скрита арабската крепост от XVIII в., построена по времето на султан Мохамед Сиди. Преминете ли през портите на крепостта, навлизате в забравения свят на романтиката и топовните гърмежи, които в миналото били част от ежедневието на пристанищния град и неговите обитатели – търговци на роби, безскрупулни пирати и смели авантюристи. Из тесните сокаци на Есауира е пълно с магазини, пазари и тълпи пъстър народ – търговци на бижута; продавачи на килими; разносвачи на вода с шарени шапки с пискюли и звънци по дрехите.
Повечето жени тук са увити от главата до петите, така че от тях се виждат само очите им. Но погледите на покритите в разноцветни фереджета марокански девойки
флиртуват с всичко,
което се изпречи пред тях – с огледалата по сергиите, с морето, с чужденците. Мъжете в Есауира ходят облечени в качулати вълнени джелаби до глезените и отдалече приличат на призраци. Те влачат лениво крака по павираните сокаци и превъртат броеници в ръка или пък пушат наргиле и пият ментов чай в някое кафе, докато не дойде време за поредната молитва.
Да се разхождаш из суковете на Есауира, значи да позволиш на сетивата си да изпаднат в състояние на блаженство, от което трудно биха излезли доброволно. От дюкяните долитат аромати на сушени плодове, благовония и свеж ментов чай.
Есауира не е град, появил се ненадейно от маранята на историята. От хилядолетия – още от времето на финикийците, в района имало рибарско пристанище, което било защитено от островчетата в морето, спиращи морските вихри. В древността
заливът гъмжал от миди и раковини,
от които римляните правели червена боя за дрехите си.
В края на XV в. и португалците, чиито шхуни по това време обикаляли в търсене на плячка и нови земи из отдалечените океани и морета, се настанили на това кътче от атлантическото крайбрежие. Те издигнали тук крепостна стена срещу нападения по море и нарекли укреплението Могадор. Уви, в днешно време от него не може да се види почти нищо. За сметка на това арабите, завладели крайбрежието в средата на XVI в., оставили далеч по-трайни следи в архитектурата на този марокански град. Около 1765 г. султан Мохамед Сиди решил да накаже разбунтувалите се жители на близкия Агадир, като изгради ново пристанище, което да им отнеме препитанието. Владетелят нарекъл новия град Есауира. Легендата гласи, че френският архитект Теодор Корню попаднал в плен на султана.
За да изкупи свободата си, архитектът
трябвало да направи макета на града. Корню взел толкова присърце задачата и изградил такива непристъпни каменни бастиони над скалите в Есауира, че през следващите двеста години никой не могъл да завладее града. По масивната крепост и досега могат да се видят дулата на топове, подредени сякаш в очакване на ненадейно появил са на хоризонта вражески кораб.
След построяването си Есауира бързо се превърнал в космополитен проспериращ град, в който търговци от всички краища на света
търгували с роби, злато, тъкани, китайски чай
и гравирани метални чайници, направени в Манчестър, които бързо се превърнали в не по-малко важна част от мароканското битие, отколкото слънцето и пустинята. От една от търговските еврейски фамилии в Могадор произхожда и министър-председателят на Великобритания от времето на кралица Виктория – Дизраели.
Освен търговията другият основен поминък на Есауира от векове е риболовът. Всеки ден на пристанището до крепостта рибарите разтоварват дневния улов и изгребват с кофи водата от дъното на лодките си. По кейовете хамали надават викове, с които прогонват зяпачите от пътя си и ситнят към града с чували стока на главите. На крясъците им отговарят ята чайки, които са накацали по островръхите носове на шарените лодки или по крепостните стени и оттам се взират под повърхността на мастилената вода за някоя непредпазлива риба.
В ранния следобед хладен морски бриз прогонва жегата от брега. Пръски морска вода се разбиват от вълнолома и заливат всичко наоколо. За първи път, откакто съм в Мароко, усещам студ. Неслучайно сърфистите наричат града Windy city Africa. Не че има много сърфисти наоколо, но все пак вълните и пясъкът докарват търсачи на силни усещания и до този край на Мароко. През деня по плажа, простиращ се в продължение на километри на юг от пристанището, е пълно със западняци и
потънали в двугърби разсъждения камилари,
които клечат до своите питомци в очакване на клиенти за езда. Те излизат от дрямката си само когато някоя топка на играещите по пясъка деца не падне наблизо и не посипе с песъчинки лицата им.
В Есауира повечето чужденци идват само за по няколко часа от курорта Агадир. Отдавна са отминали времената, когато градът е бил пълен с хипита и на всяка крачка се продавал евтин хашиш. За онези времена напомня само
хотелът на легендарния китарист Джими Хендрикс
– бивш арабски палат с традиционна архитектура, който сега е реставриран и след дълга пауза отново е отворил врати за посетители. Обикновено туристите пристигат в Есауира на групи, разхождат се по крайбрежието, пазаруват сувенири по суковете и в някой от ресторантите край брега хапват печена на жар сардина с пикантен сос, приготвена в глинени гърнета (тажин), задушени риби с екзотични подправки или пресни калмари. А после поемат обратно към лукса на петзвездните хотели и оставят Есауира на армията бъбриви бабички, които само чакат слънцето да се катурне над хоризонта на Атлантика, за да насядат по праговете пред шарените порти на къщите и да заобсъждат нещата от живота. Освободена от човешкото гъмжило и парещото слънце, Есауира потъва в своите вечерни спомени, които се разтапят в кръговете от подскачащите в морето риби.
0 Коментара