„Масовият човек има естествена гравитация към тоталитарен уют.” Д-р Николай Михайлов
Вече трета седмица се боря със странното си нежелание да седна да напиша този текст, а до срока за предаване остават три дни. Наистина необяснимо – за политкоректността имам ясно становище, което изобщо не ми е трудно да изразя и аргументирам. Темата ми е интересна и лесно се паля по нея. Дисциплиниран човек съм и работя бързо, без да се мотая до последния момент, както сега. И въпреки това нещо в мен така се заинати, че ако не беше чувството ми за дълг пред редактора, щях да се откажа веднага.
И внезапно разбрах защо не ми се пише – от страх. Имам приятели, които вярват в политическата коректност, живеят по правилата й и я смятат за нещо добро. И аз се страхувам да не ги обидя, да не се конфронтирам с тях, да не ме отхвърлят или атакуват. Същата тази политическа коректност, която отричам като нещо злокобно и опасно, неусетно е „заразила” и моя собствен ум – настанила се е там и е започнала да ме контролира толкова рафинирано и подмолно, че ми отне близо месец да осъзная какво всъщност се случва.
Политическата коректност често е сравнявана с предсказания от Оруел „новговор” и приликата е повече от очевидна –
едни думи, обявени за неправилни, се подменят с други думи, приети за правилни
Оруеловото пророчество се сбъдна още при комунистическия режим, но тогава го наричахме цензура. Репресията над свободното слово беше един от най-кошмарните инструменти на тоталитарната власт, но по парадокс не превземаше умовете ни толкова лесно. Откровеният терор сякаш дава по-голям шанс да останеш вътрешно свободен, защото злото е ясно разпознаваемо, външно и мобилизира съпротива.
Докато политическата коректност е зло, маскирано като добро. Безобидно, незабележимо, обикновено, наглед нормално – банално зло, както би казала Хана Аренд. Има привидно хуманна цел – бори се за равенство и брани права. Действа под прикритието на учтива препоръка за добър тон, нормативна деликатност, дори емпатия и се преживява като сертификат за модерност и хуманност. Нарушителите се наказват по различни начини – според тежестта на прегрешението, географската ширина и местното законодателство – от публично заклеймяване, изгонване от работа, глоби, дори затвор, до пълна социална изолация и маргинализиране. Най-деликатното, но и най-непоносимото наказание е да узнаеш, че си наранил нечии чувства – особено когато става дума за хора от социалния ти кръг, не дай боже, приятели.
Защото страхът да не обидиш някого и предварително преживяната вина могат така да вцепенят ума и да го завладеят отвътре, че да превърнат дори политически некоректни индивиди като мен в истински конформисти.
Нека направя едно важно разграничение. Политическата коректност е интимно свързана с темата за човешките права – по патос, кауза и произход. Затова двете често се смятат за части от едно цяло, но всъщност нямат нищо общо. Свободата и достойнството на човека са велика ценност и аз самата първа бих защитила всяка жертва на дискриминация, несправедливост и безчовечност – както, вярвам, би постъпил всеки нормален човек. Напълно подкрепям антидискриминационната политика и я смятам за грандиозно постижение на нашата цивилизация. Пред Бога и закона всички сме равни и ако не бяха всички онези дръзки хора, преобърнали историята, сега Америка все още щеше да живее в „Чичо Томовата колиба”, а хомосексуалните хора щяха да гаснат по затвори и психиатрични болници.
Благодарение на феминистките революции сега аз имам право да гласувам,
да уча, да работя и да се женя по любов. Няма никакво съмнение, че движенията за човешки права са направили света по-добър, светъл и смислен, а толерантността е добродетел, без която хуманността е немислима.
Политическата коректност обаче – като всяко нещо, доведено до крайност – от защитник на човешки права се превръща в техен нарушител и пълно отрицание. Това е осеяният с добри намерения път към ада – въпреки че има версии за възникването на политкоректността, според които намеренията не са толкова благородни. Имам предвид идеите на Маркузе за унищожаването на буржоазията чрез радикализиране на малцинствата и размяната на местата на норма и патология. Лично аз предпочитам да вярвам в хуманната теза, макар това да няма особено значение. Така или иначе днес политкоректността се изражда в лов на вещици и брутален левичарски ексцес, който вместо да защити жертвите от техните преследвачи, просто им сменя ролите.
Паскал Брюкнер говори за процъфтяваща индустрия на правата, в която „всеки се превръща в говорител на своята специфичност, включително индивидът, най-малкото възможно малцинство, и си присвоява правото да преследва другите, ако те му пречат.”
Политкоректността е култура на личния каприз, превърнат в законно основание да отстраниш от пътя си всяка възможна фрустрация.
Куриозното обаче е, че политическата коректност често стига още по-далеч и може да си присвои правото да „защитава” някого, без той изобщо да има подобна претенция. Известни са дори случаи на хора, които се чувстват ощетени от подмяната на думата, уж в тяхна подкрепа – например много слепи хора смятат, че
политкоректното „незрящи” всъщност омаловажава страданието им
и по никакъв начин не улеснява живота им.
Други пък са просто в блажено неведение и леко недоумение. Няма да забравя как преди години приятелите ми бяха организирали невероятна изненада за рождения ми ден – жив цигански оркестър, ръководен от култовия бате Венци. Това беше най-разкошният празник в живота ми – такава радост и веселие никога не бях преживявала. В една от почивките седнахме с бате Венци на дивана да си побъбрим. И тогава той ме погледна леко озадачено и промърмори: „Не знам защо от известно време взеха да ни викат роми… А ние всъщност сме си цигани”.
Политкоректността е парадокс и оксиморон – бори се срещу езика на омразата, но със средствата на омразата, пораждайки омраза. Защитава права, като нарушава права. Настоява различието да се зачита, а всъщност го заличава – политкоректният език е равно, мъртво слово, имитация на език. Същевременно прави и точно обратното – акцентирайки ненужно върху маловажни човешки качества, ги подчертава – самото отбягване на дадена дума й придава много по-голяма значимост, отколкото спокойното й назоваване.
Бори се за свобода, а произвежда конформизъм
Мнозина бъркат политическата коректност с обикновената учтивост, с която тя няма абсолютно нищо общо, въпреки че често я симулира. Доброто възпитание е традиционна и вътрешно присъща социална норма на цивилизованото общуване. Това е естествен морален избор да бъдеш добър, естетика на отношенията, благородство, респект и въздържание. За мен е нормално да бъда мила с хората и няма нужда да ми се връчва списък със забранени думи и жестове. Когато един мъж ми помага да си облека палтото, това е галантен жест и учтивост. Политическа коректност е да се облека демонстративно сама, а после да осъдя мъжа за сексуален тормоз – примерът, разбира се, е карикатурен, но не е съвсем далеч от радикалните политкоректни мащаби.
Особено типична характеристика на политическата коректност е нейната напрегната сериозност и обострена нетърпимост към смеха – неслучайно нейна честа жертва са „неправилните” вицове и шеги.
Хуморът и политкоректността напълно се изключват взаимно, защото са функция на две тотално противоположни състояния на ума. Хуморът е великодушие, радост и доверие, способност да не се взимаш прекалено насериозно – да можеш да се поставиш в скоби, както казва д-р Николай Михайлов. Политкоректността е обратното – това е тържество на собственото ти величие и болната представа за света като зъл и преследващ, постулиране на човека като изначално лош.
Това означава постоянно да се озърташ за обида
– да станеш „ловец на обиди“. И най-перверзното – обидата да ти бъде източник на самочувствие и житейски смисъл.
Психопатологията нарича това параноя – налудната вяра, че си преследван и мразен, живот в конспирация. Така лудостта неусетно се превръща в културен стандарт – масова психоза, която репресира всеки, който откаже да участва в нея. Съмнението, тестването на реалността, допускането, че обида може би няма, те превръща в особено обидна част от обидата. Политкоректността се интересува от казаната дума, а не от контекста, емоцията и отношението – всъщност подобен въпрос изобщо не се задава, тъй като се приема, че по условие отношението е лошо. Този наглед фин детайл е особено важен, защото ако се запитам какво е вашето отношение към мен, значи теоретично допускам и възможността то да е добро. Докато в политкоректния код приемам, че вие по презумпция ме мразите и искате да ме обидите – и тъй като обидата е в моя ум, а не във вашия, тя лесно може да бъде открита, а обратното е невъзможно да бъде доказано.
Отдавна е забелязано, че
умът често се отбранява от собствените си демони, като ги приписва на някой друг
и ги погва да ги трепе, без да съзнава, че те са си негови – изхвърля си боклука в двора на съседа, а после го сочи с пръст като мърляв. Фройд нарича този удивителен механизъм проекция и според мен това е един от фундаментите на политкоректната догма. Моя близка приятелка ми разказва за свое гостуване в Америка. Нейни приятели организирали градинско парти, а в двора имало надувен басейн, където да се плацикат дечурлигата. Нейната 4-годишна дъщеря, разбира се, също поискала да влезе в басейна. Приятелката ми я съблякла по гащички и я пуснала. След малко към нея се приближил млад господин, баща на момченце – също 4-годишно. И с учтив, но категоричен тон я помолил да бъде така добра да сложи на дъщеря си сутиен, тъй като се опасявал, че голотата й може да смути неговия син. Повтарям – става дума за 4-годишни деца! И очевидно за зле прикрит педофил, тъй като нямам друго обяснение що за перверзен ум трябва да имаш, та изобщо да ти хрумне да сексуализираш толкова малки деца? Ето това е проекция.
Може би помните как в „1984” новините всеки ден се пренаписваха, така че да съответстват на валидната според партията „истина” за деня. Пренаписваха се книгите – точно както днес политкоректността вече „редактира” класически произведения, в които открива „неправилни” думи и понятия, изрязва кадри от филми, сваля опери от сцена. Хвръкна главата дори на вълка от „Ну, погоди”, защото, представете си, пушел! В първия момент се шокираме, после постепенно свикваме. Докато неусетно се пренапишат и умовете ни така, че да изчезнат всички думи, които могат да изразят „престъпмисъл”. Оруел е предсказал, че
окончателното въвеждане на новговора ще приключи през 2050 година,
но ускорението е страховито и изглежда ще се случи доста по-рано.
Всъщност се случва в момента. И дори лично аз съм едно трагично доказателство за това. Защото написах почти четири страници, в които ужасно внимавах никого да не обидя. И така и не посмях да кажа онова, което смятам за най-важно – че политическата коректност е чудовище, което се роди в деня, в който човекът забрави за Бога. Реши, че сам може да бъде Бог, заживя без любов, без истина и смисъл. Стана сприхав, завистлив и претенциозен, светът изведнъж му се видя несправедлив – и той стана „ловец на обиди”. Политическата коректност е атеистична по дефиниция и силно раздразнителна към вярата – затова сега ще спра дотук. Може би някой ден ще събера кураж да напиша друг текст, в който да разкажа повече за сблъсъка между вечно настръхналия либерален каприз и смирената човечност на вечните истини, за културната война между нарцистичната тревога на политкоректния консуматор и старомодния покой в тихите градини на вярващия човек. Но няма да е днес.
0 Коментара