Когато родих преди почти пет години, като повечето нови родители бях малко объркана. Чувах различни съвети от близки хора, за всяко нещо срещах поне три кардинално различаващи се теории, в книги и списания виждах различна трактовка на разните аспекти от родителството.
След първите седмици постепенно влязох в релси и започнах повече да се вслушвам в себе си и в бебето. Оказа се, че всъщност много добре отгатвам нуждите на детето, ако само му дам шанс да ми ги покаже по един или друг начин. И нещо още по-добро: аз бях способна да осигуря нужното й в 99% от случаите.
В началото кърмех под час, гледах бебето да прекарва разумно време в леглото си само („да не се разглези, ако все го вземаш на ръце!“), а нощем се опитвах да я накарам да заспи без хранене, защото така са ми казали, че се прави, смятах да кърмя до около 10 месеца просто защото това беше най-дългият срок, който бях чула някоя позната да е кърмила. С времето, доверявайки се на инстинктите си и откликвайки на нуждите на детето, първоначалните ми току-що възприети родителски възгледи претърпяха значителна промяна.
Започнах да храня на поискване,
защото се оказа, че така и аз, и бебето сме много по-спокойни, тя наддаваше по-добре, а аз имах сигурно средство за хранене, успокоение, приспиване и лек за никнещи зъби. Много носех на ръце и гушках при всеки плач въпреки неодобрителните погледи, които понякога получавах от майка ми („Ще я разглезиш, да знаеш!“), а детето с удоволствие приемаше и искаше да прекарва все повече време близо до мен. Отказах се категорично да я приучвам с плач да заспива сама, на този псевдотест за силна родителска воля категорично се провалих. Започнах наново да кърмя нощем, когато зъбите започнаха да никнат и никой не можеше да спи, за да открия, че така бебето заспива за броени минути спокойно и доволно, а също и ние. След време започнах първо да я вземам в нашето легло през нощта, когато вече нямах сили да стана, да приспя и да легна наново, а после направо започнах да я слагам да спи при нас (и баща й протестираше постоянно, че не спи до него, „за да си я гушка“). Крайният срок за кърмене започна да се отдалечава във времето, за да изчезне накрая съвсем, когато реших да оставя
бебето да се отбие само, когато дойде време
Всичко това ми позволи да погледна на родителството по един съвсем нов начин, който се различава доста от практиките на нашите родители и затова изглеждаше странен. Близостта, която имах с дъщеря си, нарасна и се разви на по-високо ниво. Открих, че всъщност да отглеждаш дете може да е лесно, приятно и пълноценно изживяване.
Мислех, че съм открила топлата вода с този подход към родителството, докато когато дъщеря ми беше на 7-8 месеца, не зачетох в интернет и не разбрах, че съвсем не съм единствена: оказа се, че по света този начин на родителски грижи е отдавна изнамерен и се практикува от много хора: привързано родителство.
История
Теорията за привързаното родителство, първоначално предложена от Джон Боулби, казва, че детето е склонно да търси близост с друг човек и да се чувства сигурно, когато този човек е до него. През 1951 г. Боулби изказва хипотезата, че когато детето е лишено от присъствието на майката, това не само ще предизвика депресия у него, но и остър конфликт и враждебност, като по този начин ще намали способността му да оформя здрави връзки, когато порасне.
Зигмунд Фройд изказва тезата, че привързването е следствие от нуждата да се задоволят различни инстинкти.
Привързването се смята за биологична система и децата са естествено привързани към родителя си, защото са социални същества, а не просто защото се нуждаят от други хора, които да задоволят импулсите им.
Впоследствие много психолози и специалисти доразвиват теорията за привързаността, но терминът „привързано родителство“ (attachment parenting) и дефиницията му е наложена от американския педиатър д-р Уилям Сиърс, автор и съавтор на над 30 книги за родителство, който заедно с жена си Марта Сиърс е сред водещите защитници на привързаното родителство.
Осем принципа на привързаното родителство:
Според теорията на д-р Сиърс за привързано родителство родителите трябва да се опитат да оформят сигурна връзка с децата си, като насърчават осемте принципа, които са отъждествени като цели, към които родителите да се стремят. Тези осем принципа са:
1. Подготовка за бременност, раждане и родителство
2. Хранене с любов и уважение
3. Откликване (на нуждите на детето) с чувствителност
4. Използване на грижовен допир
5. Включване в нощните грижи за детето
6. Осигуряване на последователна любяща грижа
7. Практикуване на позитивна дисциплина
8. Стремеж за баланс между личния и семейния живот
Тези принципи се тълкуват по много начини. Доста хора, привърженици на този вид родителство, избират също така да практикуват естествено активно раждане, по- дълго гледане на детето у дома, съвместен сън с бебето, кърмене, носене на детето в слинг или кенгуру, здравословно хранене и други.
И все пак привързаното родителство не означава непременно стриктно следване на всички писани и неписани правила. Единственото важно нещо е родителят да е творчески настроен в откликването на нуждите на детето. То се фокусира върху родителски отговор на нуждите на детето, който да подпомогне по-добро разбирателство между тях.
Индивидуалните нужди на бебето
По различни причини родителите може да нямат възможност да практикуват всички принципи на привързаното родителство. Това не означава, че не трябва да се опитат или да се отхвърлят. Например майката може да не кърми по някаква причина, но това не означава, че тя няма да е пълноценен привързан родител; семейството може да не практикува съвместен сън с бебето, но въпреки това да се постигне успешен родителски стил, задоволяващ всички.
Привързаното родителство на първо място изисква да се отворят сърцето и умът за индивидуалните нужди на бебето и с времето да се развие умението да се реши кое работи най-добре за родителя и детето. Да правим най-доброто, което ни е достъпно – това е всичко, което е нужно. Всеки родителски стил е различен и няма универсално правило.
Привързаното родителство е подход, а не стриктен набор правила.
Всъщност това е стилът, който много родители инстинктивно следват. Родителството е твърде индивидуално и всяко бебе е твърде сложно, за да може да съществува един-единствен верен път. Важното е да се опитаме да сме близки с детето и да се стараем да разчетем намеците, които то ни дава, за да имаме успех. Веднъж щом това стане, можем да видим кое работи и да изменим това, което не работи. В крайна сметка ще можем да намерим собствения си родителски стил, който най-добре пасва на нас и бебето и ни позволява да постигнем най-доброто за всички.
Привързаното родителство е базирано на отклика.
Като сме чувствителни към знаците, които ни дава бебето, се научаваме да разчитаме нуждите му. Бебето вярва, че нуждите му ще бъдат посрещнати и задоволени и ще се вслушаме в него, то вярва, че може да общува с нас и да ни дава знаци какво му е нужно. В резултат то се научава все по-добре да показва какво му е нужно, а ние се научаваме да разчитаме знаците му все по-добре, като по този начин комуникацията между нас става по-лесна. Това учи детето да се чувства уверено и сигурно в родителите си и му помага да порасне самоуверено и балансирано. Родителите от своя страна получават удовлетворението да общуват пълноценно и качествено с детето си и така да постигнат успех в най-важната роля в живота си.
0 Коментара