Как отказах алкохола и месото, без да искам

Наистина нямах никакво намерение да се отказвам от чревоугодничеството и качествения алкохол, когато преди години се запознах с моя йога мастер Пракаш. Не само защото бях от хората, които са толкова неспасяемо месоядни, че дори когато съм била повалена от грип и висока температура, не чайчета и лека храна, а сочна свинска пържола ме е вдигала на крака. Същото важеше за ракията, доброто уиски и любимата ми текила. Усетя ли, че ме заболява гърлото, че ме втриса и ми потича носът, бързо си поръчвах стотина грама от безотказното течно лекарство.

Колкото до чая, трудно ми беше да го възприема сериозно без ром или коняк. Затова първото нещо, което казах на Пракаш, когато за първи път накара костите ми да изпукат, мускулите ми да се стреснат от дълбок сън и да извадя от гърлото си лъвски рев, беше: „Добре, ще идвам при теб само ако обещаеш, че няма да ми спираш цигарите, нито месото, нито алкохола, нито ще ме караш да ставам рано, за да си правя упражненията, нито ще ме занимаваш с източна философия.“

Той дълго се смя на моите условия

и каза: „В йогата има много разновидности, но има едно общо правило – не трябва да има насилие. Никакво насилие върху навиците ти, върху естествените потребности на организма за хранене, за почивка и активност, за радост и ядосване, за нищо. Не си длъжна да правиш упражненията рано сутрин, можеш да ги правиш следобед или вечер, ако тогава искаш. Можеш да ги правиш само когато идваш при мен. Изборът е само твой.“

Истината е, че бях привързана към алкохола и месото, защото те бяха част включително от моя професионален начин на живот. В което и списание да съм работила, яденето и пиенето винаги са били моите ресори. Правех разлика между двойно и тройно дестилирано уиски на слепи дегустации. Заради хилядите промоции на марков алкохол на практика няма нещо, което не съм опитвала, и спокойно мога да си

изкарвам хляба и като майстор на алкохолни коктейли.

Същото е положението с храната и по тази причина знам всички места в България и всички готвачи, които се оправят с месото добре.

Вече не ям месо само, но още не мога да повярвам, че никога повече няма да опитам превъзходния пепър стек и свинското на Младен Чуканов („Вино бар“ и „Отвъд алеята зад шкафа“), мръвките на Димо Димов (ресторант „Класик“), дивеча на Ути Бъчваров, любимото прошуто и карпачо. Не мога да повярвам, че тепърва ще се наслаждавам само на ароматите във виното и няма да се кефя на аристократичния „шотландец“ Lagavulin с подходяща дамска пура. Но това е положението. Неизбежното се случи. Когато разбрах, че този етап от живота ми е дошъл, се пошегувах с Пракаш: „Ей, момченце, ти ме излъга. Казах ти да не ми спираш месото и алкохола, а гледай какво стана.“ „Не съм аз – каза той дяволито. – Ти си отвори сетивата. Това е.“ Ха-ха-ха-ха-ха.

Какво се случи всъщност?

Независимо какви упражнения правя при Пракаш, единственото, което ми е препоръчал като задължително, е да наблюдавам – мускулите, въздуха, който вдишвам и издишвам, болката и изчезването на болката, лекотата и тежестта на тялото и още: „Наблюдавай чувството на увереност, чувството на жизненост, наблюдавай каква свобода имаш да експериментираш – какви разнообразни състояния можеш да изживееш дори когато пиеш вода… Наблюдавай и избери да живееш в състоянията, които искаш. Точно това е свободният избор – да избереш как да живееш – като щастлив човек или като нещастен, като здрав или болен. Наблюдавай храните, които ядеш, и ги избирай по вид и в моменти, в които те правят бодра.

С храненето няма ала-бала.

То те учи на свобода на избора кой да бъдеш ти.“ Приключението с наблюдението наистина разшири понятието на думата „упражнение“. Защото мога да наблюдавам всичко това, докато ходя по улицата, докато танцувам, докато седя и пиша този текст дори. И при това е толкова забавно, че търсенето на стимул за интересен купон в алкохола наистина се обезсмисля. Откакто наблюдавам най-забавния филм – какво се случва вътре в мен, започнах да откривам, че не само хубавото вино разкрива ароматите си на пластове.

Това се случва с абсолютно всяка храна

Например солети. Когато се концентрираш във вкуса, е много забавно да откриеш как след първото хрус-хрус овлажняването на тестената каша със слюнка има съвсем различен вкус, отколкото когато пийнеш и глътка вода, за да я прокараш. Със собствена слюнка винаги е по-вкусно. Освен това постепенно забелязах, че само слюнката е в състояние да разпознае дали в онова, което ядеш, има вредни консерванти, оцветители, антиоксиданти, киселинни регулатори и прочее технологични добавки, известни като „Е“-тата. Разбира се, не ги дефинира буквално, но лампичката мигва – „тук има нещо гадно“. Преглъщането на храната с вода или със сокове и бира, макар да има своето очарование и социална функция, всъщност пречи на естествената алармена система на организма да открие вредителите, които се готвим да погълнем. При това с охота.

Откакто наблюдавам храната, започнах да забелязвам кога в киселото мляко има сух белтък. От известно време усещах, че дори в млеката, за които съм сигурна, че са с бацилус булгарикус (защото успяват да подквасят), нещо ме дразни. Май последна научих, че повечето мандри използват не какво да е сухо мляко, а украинско. Не знам дали се сещате какво означава това? Означава, че

може и да имат бацилус булгарикус,

но ако им включим гайгеровия брояч, нищо чудно да светнат. Не съм разследващ журналист, тази информация не е проверена и нямам квалификацията да преценя дали в тоновете сухо мляко, което се внася за нашите мандри от Украйна, има радиоактивност. Но си струва някой да го провери, защото макар от трагедията в Чернобил да са минали 22 години, периодът на полуразпад на радиоактивните елементи, които попадат в околната среда, отнема стотици земни години. Колкото до мен, моите рецептори са ми казали „не искаме това мляко“. И аз ги послушах. А възражението „Е, никога не можеш да си сигурна какво ядеш“ започна някак да не ми отива. Не е вярно. Мога да бъда сигурна. Вече го усещам.

И така, докато опитвах зеленчуците и плодовете, чипса и сладоледа, ориза и пържените картофи, започнах да забелязвам, че в различни моменти от денонощието и

в различни емоционални състояния организмът ми иска различна храна.

Нещо повече, когато обръщам внимание на вкусовите усещания от всяка хапка, изяждам много по-малки количества.
Точно толкова, колкото е достатъчно на организма, за да извлече полезните вещества, за да смели стомахът онази консистенция, която му е най- приятна като състав и количество. Усещането за насищане и отсъствието на лакомия идва от факта, че сетивата имат време да се задоволят. Буквално ги храниш с емоция. Емоцията на удоволствието.

Точно когато ми беше най-интересно как храната ми разкриваше своя неподозиран характер, сериозно се бях заиграла и с дегустацията на вино. Беше зима и все ми се струваше грехота да си поръчвам нещо друго от любимите алкохолни напитки, при положение че има толкова

вина, които разказват цели истории за себе си.

И изведнъж на някакво парти, на което никой не беше предвидил вино, си налях от „моето“ ирландско уиски и силно изненадана научих, че с тази напитка съм приключила. През следващите седмици нарочно опитвах от всеки твърд алкохол, за който знам, че е „моето питие“. Тц. Не се получи обратна връзка. Вкусът за спиртните напитки по някакъв неведом начин се беше заличил.

С месото приключих по време на великденския пост. Държа да уточня, че като хардлайнер в месоядството никога не съм изкарвала цял пост. Обикновено се въздържам от месо единствено през Страстната седмица. Така направих и тази година. Но първата хапка месо след това ме изненада сериозно. Вкусовите ми рецептори нямаха нищо против месото, те са свикнали да го харесват, но въпреки това имаше нещо странно. Съсредоточих се и изпитах категорично усещане,

че в устата ми се разлива кръв

Странното в тази история е, че някога, преди три месеца и половина, обичах полусурово месо. Това беше добре опечено и перфектно приготвено. Въпреки това усетих кръвта. Изядох си порцията по стандартния лаком начин, без повече да се вглеждам в усещанията си за месото. След вечерята усещах дискомфорт, раздразненост, помня, че си легнах с главоболие. Беше ми тежко и нервно. Не свързах тези реакции с месото. Реших, че съм преуморена. Но сценарият се повтори и потрети. Нарочно опитвах най-любимите си мръвки, неизменно се случваше едно и също – първо сякаш някой ме хващаше за гърлото, после хватката се отпускаше и ме пронизваше рязка и остра болка в главата. Да не би да усещам прословутия ужас на животното от умъртвяването? Не зная. Пракаш каза, че е възможно, ако сетивата са отворени. Но каквато и да е истината, със сигурност не желая да чувствам този дискомфорт.

Окей, приключих и с месото.

Колкото и банално да прозвучи, наблюдението на храната нагледно ми предаде урока, че ако отворим път на природата (вътре в нас и навън от нас), тя от само себе си ще се възстанови.

И най-хубавото е, че целият този процес на скъсване с хранителни навици, които задръстват организма с шлака, се случи без грам насилие. Никакви диети, никакво въздържание, никаква дисциплина, никакъв режим. Не съм правила нищо, за да стана по-здрава. Беше точно обратното – едва когато станах по-здрава, започнах да се храня здравословно.
Не мога да препоръчам тази хранителна схема единствено защото не разполагам с програмата, написана черно на бяло. Но нищо не ви пречи да опитате – позволявайте си всичко, но наблюдавайте как ви действа. Голям купон е. И след него няма махмурлук.