Людмила Филипова: Не е добре да си млад и хубав в литературата

Може да не е добре, но тя е точно това пълно отрицание на клишето – дългокрака русокоса хубавица, която пише книги. Не е руски сексолог обаче. Откога дебнем подобен герой да украси нашите корици. Людмила Филипова има издадени вече девет книги, които са сред най-продаваните заглавия у нас и тази слава отдавна задмина по значимост факта, че е внучка на комунистическия министър-председател Гриша Филипов. Някои наричат книгите й „литературна чалга”, други се кълнат, че има усърдни помощници в писането им, но данните сочат, че тя неизменно е в първата петица на най-четените автори в България и има преведени романи на няколко езика. Ние приветстваме писането и много се радваме, когато публичните спорове се прехвърлят от силикона върху книгите. Освен това смятаме, че по отношение на четенето важи неизменно правилото „колкото повече – толкова по-добре”. Затова прочетохме последната книга на Людмила „Войната на буквите” и започнахме да си говорим не за мъже, нито за политика, а за литература.

–––––––––––

Девет книги за осем години – това е сериозен обем. Вероятно изисква режим и мотивация. Какви са твоите?

Всъщност почти 15 години – по някои сюжети съм започнала работа още около 2000 г. Но формулата за резултата сте я казали добре – дисциплина, воля, мотивация. Последното е най-важно. В началото ме мотивираха основно темите и посланията, които ме вдъхновяваха. Стремя се да разказвам винаги за теми, които са важни за съвремието ни, но малко познати, както и да разказвам добре, за да провокирам читателите да се замислят над тях. Сега обаче ме мотивира още повече признателността и обичта на читателите. Дават ми криле да работя денонощно, да подминавам нападките, които странно се появяват все когато романите ми оглавят класациите. Ако дължа на някого книгите, които съм написала, това са самите читатели – грижата им, доверието, подкрепата, силните им писма, признание и благодарност. Ако не бяха те, отдавна да съм спряла да пиша. Никога не съм се стремяла всички да ме харесват – невъзможно е. Не ме интересуват ни тиражи, ни критика, нито в коя графа ме слагат, но давам всичко от себе си онези, които чакат книгите ми с години и ги харесват, да не бъдат разочаровани.

Какво грабна любопитството ти в историята на средновековна България?

Случи се преди няколко години, когато разговарях с млади майки. Та те се надприказваха как изпратили децата си от първи клас да учат в чуждестранни училища, защото българският език не им трябвал – бил ненужен и изчезващ. Тогава си помислих: какво ли би станало, ако преди 11 века българите са мислели същото – нямаше да ни има вече. Езикът и буквите ни са толкова големи, колкото ние вярваме в тях. И на свой ред ни съхраняват и предават българското във вековете. Казах си, че трябва да сторя нещо, тъй като един език изчезва тогава, когато народът изгуби вяра и респект в него. Реших, че първата стъпка е да разкажа достатъчно добре историята на великите ни дела, сред които най-вече е битката ни за буквите.

Също така ми омръзна навсякъде по света да ми казват, че говорим и пишем като руснаците и никой не знае, че ние сме тези, които сме им дали четмо и писмо, а с тях и езика, и вярата. Никой не знае, че дори са преследвали и убивали българите, защото са ги просвещавали, за великото им дело. И днес цял свят мисли, че кирилицата е руска азбука от гръцки букви. И че българският е като руския.

Боли ме сърцето от тези безумици, за които само ние сме си виновни, защото не знаем историята си, не я разказваме, не я повтаряме, не я пазим. Затова реших да възобновя този процес. Стига да съм написала достатъчно добра история. Когато се зарових във фактите – изумих се колко малко знаем за една от най-важните битки в миналото ни.

Смяташ ли, че национализмът е идея, която може да обедини българите или по-скоро ще ги изолира?

Да познаваш и цениш постиженията на народа си не е национализъм, нито изолация. Това е задължително условие, за да сме пълноценна частица от света. Без нея хората губят центъра, корените си и се превръщат в недостойни дори за себе си паразити, склонни да се впият във всеки друг народ, дори само защото е друг и следователно по-важен от собствения. Страшно. Когато не познаваме историята си, нямаме тежест като нация, не ковем бъдещето си. И това няма нищо общо с историческите термини, експлоатирани днес от разни еднодневни политически идеи и организации.

Имаш ли помощници в изследванията за книгите си? Кой е първият ти читател и първият редактор? Кой е най-критичен и кой е най-снизходителен?

Помощници нямам – вярвам в интуицията и обективността си, в склонността си да се ровя до дъното на значенията и често откривам пукнатини в масовите схващания, клишета и стотици пъти повторени неистини. Допада ми да съм обективна и да търся истината, не робувам на интереси, дори на национализъм – затова съм склонна и да се доверя на себе си.

Първите ми критици и редактори винаги са различни. Истината е, че в България тази професия не е развита и аз продължавам да ги търся. Винаги съм открита за редакционни съвети и критика, защото те са само от полза. Невъзможно е един човек да огледа перфектно всички линии, времево и пространствено развитие. Несъответствията се виждат лесно отстрани и по-трудно от автора, чиято задача е да следи за десетки други елементи, линии, историческо развитие, предаване на идеи, послание, език, развитие на историята и т.н. – колкото повече очи, толкова по-добре. Но съм се нагледала на какво ли не – от градивна критика и редакция, до двете крайности – критика от злоба, провокирана от личен провал и комплекси, или пък сервилничане в търсене на одобрение.

Що се отнася до редакция, подобни хора почти отсъстват в литературата и често ги търся в киното. Това има своето обяснение. Българската литература е в много начален стадий на развитие и разни неспособни да сътворят история хора налагат нелепите твърдения, че всичко, що се чете, е комерсиално, а всичко, що не се чете, е свръх висока литература и изкуство. Жалката истина е, че това често са хора, които прикриват неспособността си да развиват история, плюейки нещата, които са интересни и полезни за читателя. Макар вече да има и добри разказвачи, в литературата ни все още са важни повече претенциите, отколкото работата. Така постепенно мислещите и историоразказващите хора се насочват към киното, където са добре дошли – там разходите рядко допускат „високи” неразказватели. Казвам рядко, защото схемите на „мои” и „твои” все още тресат и българското кино. Най-добрите от тях за жалост напускат страната.

Какво е съотношението труд/талант в една добра книга според твоите наблюдения?

Простете, но за талант не мога да говоря, това би било самохвалство. Може би, все пак е нужна една по-особена нагласа. Но трудът, който е необходим, е жесток – постоянство, воля, работа. И не само за една книга, но подобни са ми наблюденията и за музикантите например. При много от тях упоритата работа е изиграла по-важна роля отколкото таланта.

Имаш ли вечни теми?

Нямам нито вечни теми, нито дори постоянен стил и жанр, защото за мен най-опасното за един писател е постоянството му. Читателите рано или късно улавят повтаряемостта, изчерпването и се отдръпват. Обичам предизвикателството да откривам нови светове.

Ти си хубава млада жена, с телевизионни и светски участия. Доколко маркетингът, рекламата, въобще дейностите извън самото написване на книгата, са важни за успеха й?

Да си млад и хубав в литературата не е добре, защото така по-трудно ти се доверява читателят. Особено по-възрастите са свикнали с идеята, че писателят трябва да изглежда стар и непривлекателен. Често ми пишат читатели за това как години са ме избягвали, защото не са допускали, че млада руса жена може да им каже нещо повече, но са останали изненадани.

Ироничното е, че аз съм маркетингов експерт, учил години по специалността си, но не правя почти нищо за книгите си. Считам, че това е работа на издателите ми. Като специалист обаче ще ви кажа, че всичко добро около нас се създава, когато е уловена нуждата от него, а добрата реклама само съобщава, ще вече го има. В България все още се мисли обаче, че рекламата е нещо лошо, а то единствено съобщава на търсещия къде да намери каквото търси.

Цялото интервю четете в новия брой на „Жената днес”