Тя прилича на Пипи – косата й червена, лицето с лунички, може да вдигне кон с една ръка (тази, с която пише), а когато от Холивуд купят правата върху книгата й („Дневният живот на нощните пеперуди“), ще стане богата като дъщеря на негърски крал.
А докато продуцентите четат, тя чака. Не чака в Швеция, нито в Корекоредут. Чака в Разград. Тя знае да чака. Казва, че трябва да минат едни години, да отлежи (но без да се залежава) и да узрее (но без да се скапва), за да се научи да пише. И макар преди една година да е написала книгата, спечелила анонимния конкурс на издателство „Сиела“ за нов български роман, ако конкурсът е бил преди две, не ще е могла да напише чак такава (но ако бъде след две, отсега да й дават наградата). Тя не е скромна, понеже скромността краси само глупака, но не е и високомерна, понеже предпочита да се мери в средата. Но не в средата на масите, а в средата на мишената. И очевидно улучва. При това не както повечето пишман писачи – стреляйки напосоки и после скришом рисувайки окръжност около всяка стрела. Нейните попадения са планирани. Предумишлени. Преднамерени. Признавам, че ако имаше как, аз бих й криминализирал и ума, и умисъла. Бих я освидетелствал по бързата процедура, а после – тя в изолатора, а книгата – на кладата. Защото тя е опасна. За писателите е опасна. За бъдещите и настоящите. Тя пише с такава лекота, че започвайки всяко нейно изречение, към средата добиваш усещането, че можеш да го довършиш и ти. И си казваш: Ха! Колко лесно! Това ли било!? И почваш да си вярваш. Че и ти можеш. Че и от тебе става писател. А това е опасно за бъдещите писатели. Просто поощрява посредствеността. Опасността за настоящите е другаде. В конкуренцията е. Добрият писател не понася други живи добри. И се конкурира само с мъртъвци. С живи, само ако вече не пишат, а са дрогирани, в стаи от дунапрен, без достъп до остри неща като ум или химикалка.
Когато завинаги отпътува за Европа, Хулио Кортасар казва на изпращачите си, изкушени от перото: „Момчета, убийте Борхес!“.
Така че, колеги, вземете я заключете! Жената без тайни в занаята. Нощната паперуда на днешния ден. Момичето с Double D. Dеница Dилова.
Деница, кажи за какво е най-вероятно да влезеш в затвора някой ден?
Аз не живея противозаконно, а престъпните мисли все още не са достатъчни, за да бъдеш арестуван. Естествено, ще ми се да измисля някаква велика измама, която още никой не е измислил. Нещо грандиозно, което все още ми убягва. Тогава може и нещата да излязат извън книгите ми, но няма как да знам. Никога не знам с каква идея ще се събудя и на какъв акъл ще съм утре, другия месец, догодина.
Пенитенциалът не пречи на потенциала. Хитлер си е написал книгата в затвора, а май че и Уайлд и той, значи затворът няма да ти е пречка, така че, какво трябва да се случи, та да въздъхнат някои хора, като спреш да пишеш?
Да спра да пиша? Аз още не съм започнала. Сега само загрявам и проверявам нишата, която ще атакувам.
Уточнихме как и кога ще спреш, сега кажи как започна? Друг път писала ли си друго? Или сега всички ставаме свидетели на началото…
Започнах с дребни текстове, тип фейлетон, навремето в клубовете в интернет имаше десетки такива като мен. Една непозната тогава ми писа да изляза оттам, че имам данни за нещо повече. Послушах я, спрях да публикувам всяка тъпотия, която ми дойде на ума в интернет. Събирах си нещата, а като отлежаха, махах некачественото. Останалото започна да оформя нещо, което видях, че може да стои добре на рафтовете с истинската литература. Тази, която обичах да чета. Започнах да пиша така, както очаквах да пишат за мен останалите писатели. Освен романа, който написах и с него спечелих конкурс, имам от 2011 година още една книга с разкази. „Тънкости на приготвянето” излезе малко след смъртта на мама. Много исках да вкарам любовната им история с баща ми в разказ, изобщо много ми е мъчно, че те не видяха приживе, че аз мога да пиша.
За дебюта си „Кери“ Стивън Кинг подписва договор за $200 000. Твоят за колко е? Може ли у нас човек да се изхранва само с книги? Или у нас с книги се изхранват само плъховете?
Не е тайна, че получих стартово от „Сиела” 3000 лв. първоначален авторски хонорар. Сумата в София сигурно изглежда смешна, имам приятелки там, които вземат тези пари за месец, но в Разград си е добра. Направи ми впечатление една реплика на Уелбек: „Написах „Елементарните частици”, за да не се налага да работя”. Не го е срам, нали, голям мързел? Аз също, ако мога да напиша една книга, която да ме храни доживот, ще я напиша. Тук в България това няма как да се случи. Пазарът е малък. Значи трябва да се атакуват световните книжарници.
Редакторът на романа ти, Пепа Георгиева, пише в една рецензия за него, че това е рецептата на успеха. Аз обаче виждам само готов продукт. Разясни ми ти рецептата за роман, в случай, че някой ден реша да участвам и аз в конкурс?
Кръстих си файла „Наградения роман” и започнах работа по него, децата са ми свидетели. Вкъщи се работи в екип. Другото идваше само. Идеи, герои, сюжет. Трябваше да е модерен, не може такъв конкурс да се спечели с вечни теми и драматични събития, с криминални сюжети. Трябваше да е поместен в днешни дни, за да се чувства съпричастен читателят, трябваше обаче героите да са абсурдни, ситуациите необичайни, да се движат по ръба, понякога да го прескачат. Трябва езикът да е умерено циничен, защото светът е такъв и аз не искам да пиша роман, който да звучи като от друг свят. Очевидно доста съм мерила всяко изречение, всеки образ, изваях ги така, както бих нарисувала герои от филм, който ще ме плени.
Фамилното ти име предопределяло ли е някога задължително да се занимаваш с някаква форма на писане? Ти си журналист. Можеше ли, като твоето алтер его в книгата, да станеш мияч в автомивка?
Явно е предопределяло, защото нещата станаха, независимо че не съм учила нито журналистика, нито нещо свястно. Да се учи намирах за безсмислено. Но случайно ме поканиха в едно списание, после хора, на които попадна това списание, ме повикаха във вестник. Бих станала перфектен мияч в автомивка, не знам защо все още никой не ме наема.
Преди да се наложи като автор, Ваня Щерева издаде страхотен дебютен роман. Веднага някак я свързаха с Дилов–син и я набедиха, че той й го е написал. Кажи, и на теб той ли ти го написа?
Дилов да се спука, такъв роман не може да напише. Казвам го с добри чувства, разчитайки на чувството му за хумор и леко укорително. Той още не е написал книга, за която да се хваля с него. Дано сега се засрами и най-после го направи. Има качествата, но се разпилява с други негови си неща. При мен е благодат, че аз не правя нищо. Дори когато работех, аз не работех. Докато пишех, само пишех, успявах напълно да вляза в романа, докато го приключа.
Познавам с теб общо трима футболни фенове, от чийто ум да се възхитя. Какво намира едно умно момиче в една глупава мъжка игра (футболът дори не е спорт)?
Процесите. Представи си как глутница лае срещу един футболист или треньор, който е гостуващ. След това този футболист или треньор идва в твоя отбор. Песента се сменя. Това ми е интересно. Няма грам логика и последователност в любовта там. И никой не обича повече футбола от отбора си. Мразя патриотизма, но съм футболен патриот. Моят отбор е най. Освен това процесът с освобождаване на агресията. По-добре там, отколкото вкъщи, нали така? Никога не съм искала повече да се бия, колкото на мач. Гладиаторските битки с публика сега са футболни арени. Само на теб ще кажа, че обожавам миговете, в които футболисти се бият. Това не е организиран бой, не е бокс, карате. Те се бият не заради спорт и правила, а защото единият е пожелал да удари другия. Спонтанните побоища са най-красиви.
А джогингът? Него дори ревностно практикуваш. Той ли е тайната на колко… трийсет и кусур години вече, в рейса да продължават да ти викат: „Момиче, стани да седна бе, що за възпитание днес в младите!“?
Много обичам да се движа, не ме свърта в офис. Особено когато е хубаво времето, ми се струва престъпно да се стои вътре. Започнах с ходене, сега го редувам с тичане, ходене, мотаене, часове, дни… Не знам дали то ме поддържа млада, повече съм „момиченцето”, защото съм недостойна за възрастна. Аз съм безотговорна, това държи най-силно младия дух. А той личи на лицето, стойката, походката.
Когато разбраха за интервюто, в рамките на един час две жени ми казаха приблизително следното: „Стига с тия литературни въпроси, питай я за мъжете и секса!“. Та ето нещо, което много искам да питам една жена: Защо с мъже, бе? Щот нема друго ли? Мъжете са грозни. А най-грозни са им краката. Космати са и миришат. Какво кара една хубава жена да докосне мъж?
Няма да спорим с природата. Мъжете са най-хубавото нещо, след жените, децата и котките.
А сексът така в по-общ план? Променили ли са го нещо напоследък?
Не следя световните тенденции, но принципно най-добрият секс е този, който предстои. Секс се помни два-три дни, за жалост. Затова запомняме кой какво ни е казал, или как ни е погледнал преди, по време или след. Жените помним това.
Какъв е животът в Разград? Какво те кара теб да избираш малкия град пред голямото село?
Кара ме невъзможността да стоя повече от три дни в голям град. Нека има и такива като мен, не може всички индианци да се цивилизоват. Хората в големия град не са по-щастливи от тези в малкия, нали знаеш? Всеки си има драмите, проблемите, които си влачи кармично или поради негов избор.
Мислиш ли, че си добър пример за дъщерите си? Или викаш, той и лошият пример може да е добър, ако от него се учим какво не трябва да правим.
Затова имат баща. Постоянно го соча за пример. Отговорен, умен, рационален, аз постоянно се клатя и децата ме крепят. Позволявах си да съм слаба и безпомощна и когато бяха малки. Имаше моменти, в които те бяха родителите. Това пак е пример някакъв, защото се справиха чудесно с подкрепата. Сега съм силна, струва ми се, че мога всичко. Сега аз им предавам енергия. Като скачени съдове сме. Тази връзка е за цял живот, затова няма как да е еднаква, равна, да е овладяна всеки път.
Ако беше мъж, какво щеше да ти е по-лесно? Освен пикаенето. Защото, макар и с най-много права досега, за мнозина жените все още си оставате негрите на света.
Ако бях мъж, досега да съм се гръмнал. Толкова ми се струва трудно. Не се подигравам, сериозна съм. Освен това аз изисквам от тях да са кавалери. Много съм старомодна в това отношение. Знаеш ли, мъжете приемат повечето неща на живот и смърт. Дори писателите. А аз хем искам да ги победя в конкурс за литература, хем искам после да се държат мило и кавалерски с мен. Виждаш колко изисквания има животът само в този аспект.
Така е, победи мен, а виж аз как кавалерски се държа с тебе. В тоя смисъл, патриарх вече си имаме, но ще има ли някога матриархат в българската литература?
Ще има това, което е писано да има. И нямам нищо против да съм част от временната женска доминация в литературата у нас. Много искам да ми направиш пак интервю след пет-десет години, да видим каква съм я свършила.
Искаш сега. Тогава ще се надуваш и ще ни караш да си записваме час при секретаря ти (рус плувец със сини очи).
А може да се записвате при надзирателя за свиждане. Животът е непредвидим. Няма начин жена, която е живяла скромно и е била срамежлива 41 години, да се надуе. Ако го направи, ще е много жалко. Няма да си проговоря, ако го допусна.
0 Коментара