Ако си знаех мястото, нямаше да пиша този текст. Ала какво да правя, като винаги са ме интригували неща (и любови), в които не съм сигурна. А Мястото, разбира се, е любов. И идентитет.
Дали съм го намерила – отговорът постоянно ми се изплъзва. Вчера мястото беше едно, днес е друго, утре ще е трето, но всичките са безсъмнено мои. Гложди ме все пак въпросът колко дълго ще продължава това усещане за взаимна принадлежност. И трябва ли да изпитвам чувство за вина, че не съм така монолитна, както ми се иска? Ако аз самата съм сглобена от неравноделни парчета, как да помиря в себе си различните житейски представи за място? Как да дам предимство на едно в полза на друго, когато главата ми е в облаците, сърцето ми препуска като номад, а краката ми са вкопани здраво в тая земя? Така важната за мен лоялност ли да предпочета, или изгарящата потребност от свобода (и подстрекателския стремеж към независимост у себе си)? И кое тогава е моето място – накъдето съм се устремила, или където ми се иска да остана?
Пазя закарфичени като в хербарий толкова много скътани места съкровища.
Моята снимкова памет е архив на копнежите ми.
Колаж от отпечатъци на влюбванията ми в живота, върволица от щастливи откривателства. Места с всичките им аромати, хора, вкусове и звуци, заредени с пулсиращата емоция на момента…
…Изгрев в Евксиноград – един гларус току-що ме е събудил, трополейки с човка по стъклената врата. Преобърнал е снощната ми чаша с вино. Заравям сънена стъпала в пясъка и отварям лаптопа си, за да довърша този текст. Зад бунгалото шумоли паркът на Фердинанд със секвоите, бамбуците и магнолиите си. Това е моето убежище през юни, когато наоколо е още пусто…
…Ковачевица дълги години наред беше моят юли – точката за женско споделяне и медитация. Творчески адрес. Място за калиграфия и за любовни срещи със себе си. Стара родопска къща, превърната в ашрам, която не може да се разкаже. Дървеният потон с масите за рисуване и разхвърляните по тях грамадни китайски четки и малахитови печати. Импровизираните въжени простори, по които, закачени с щипки, съхнат душите ни под формата на рисунки. Вглъбеното мълчание, докато разтваряме сами туша си.
Реещият се поглед, дирещ вдъхновение.
Гледката към склона на планината като гръб на вкаменел тиранозавър. Нанизът от лястовици по жиците на далекопровода и “училището” по летене, от което следобед небето почернява. Събуждането в 6 за динамична медитация. Дните с обет за мълчание. Кухнята на Вержи с кошниците горски ягоди, боровинки и манатарки, с млякото, издоено и заквасено призори, с ароматите на източни подправки и билки, които сме набрали по тъмно на Еньовден. Кухня, топла и защитена като утроба, в която се свивам на кравай. Докато миналата година стопанката не продаде къщата, а аз изпитах пронизващото чувство за осиротяване. Мястото – като изтръгнат зъб, който дълго после търсиш с език в устата си…
…Августовското ми море вече повече от десетилетие си има име – Крапец. Скоро пак ме питаха: Ама това в България ли е? “Крапец” това са дивите безлюдни плажове до границата с Румъния, високото небе и ниският хоризонт на Добруджа, безкрайната шир и сладкият мирис на чернозема, рибената чорба на Дуранкулашкото езеро, “салатата на Кольо” с печен пипер и градински домати в крапешкия хотел “Яница”, фермерското гостоприемство и купонът с приятели…
…Горна Василица, където познах любовта
и природата във всичките й сезони. Селският двор с космическите залези. Отсрещният силует на Рила, вграден в сърцето ми. Снежните шапки на Мусала и Белмекен, в чието подножие разпиляхме праха на баща ми. Тук се научих да разпознавам гласовете на птиците и на гръмотевиците, да другарувам с ветровете и бурите. Тази стогодишна къща лекува изранената ми от града душа и ми нашепва милостиво, че всичко ще е наред. Тук бера това, което сама съм посадила – цветя и домати, лавандула и ябълки, розмарин и босилек, общувам с дърветата и огъня, изучавам навиците на мравките. Тук потъвам в онова кротко съзерцание, когато човек ненадейно си спомня, че е брънка от Вселената, че всички сме един общ, неделим организъм…
…Ами задграничните адреси, които съм почувствала като родина? Сидни – най-красивият град, който съм виждала – запечатан в паметта ми по залез откъм Тасманийско море. Птичият поглед към Рио де Жанейро от хълма Корковадо – любимият пейзаж на Господ. Омагьосалата ме Куба – ритъмът на салсата, усещането за безкраен празник и поривът да забравя, че съществува “другаде” – сякаш винаги съм принадлежала на този остров. Оная уютна патагонска кръчма в Пунта Аренас – яхнията със сьомга, плътното чилийско вино и вятърът навън, който вие точно както се очаква на края на света. Нощният чар на Шанхай, калдерата на синьо-белия Санторини, девствените глетчери на Нова Зеландия, артистичният профил на Лисабон, будистките храмове, съжителстващи с джунгли в Северен Тайланд, вехтата и достолепна Венеция, където със сигурност съм живяла в някой друг живот…
Казват, родината е там, откъдето си (про)излязъл и където цял живот се стремиш подсъзнателно да се върнеш. В този фройдистки смисъл
Родината е утроба, но и гроб –
място на зараждане и смърт – онова, което от памтивека е привличало и плашело човека, и най-вече мъжа. Тъй че не е ли моето Място точно такава отвъдност? Terra incognita – непозната, неразчертана, предстояща земя. Територия на хтонични, митологични сили, които управляват гибелта и живота, секса и плодородието, преражданията и екстаза.
И може би е време просто да понеса на гърба си – като костенурка – навсякъде със себе си Мястото. Моето място – кръстоска между библиотека и кръчма. Моето навсякъде. И без това, както е казала Вирджиния Улф: “Като жена, аз нямам родина. Като жена, на мен не ми трябва родина. Като жена, целият свят е моя родина.”
________
*Terra incognita – от латински, “непозната земя” – термин, използван за районите, които не са картографирани или документирани. Срещаме израза за първи път при Птолемей в неговата “География” през 150 г. сл. Хр. Преоткриват го през XV век по време на Великите географски открития.
0 Коментара