На чуждите мъже с любов

Някога имах любим, който пък имаше най-добър приятел. Михаил. Той автоматично стана и мой най-добър приятел. Навсякъде ходехме тримата, забавлявахме се тримата, живеехме тримата. И един ден Михаил срещна друго момиче. После се ожени за нея, аз и моят любим се разделихме и се заточиха едни дълги телефонни разговори, когато Михаил ми се обаждаше, за да се посмее над нерадостното си битие със съпруга, която вече не обича, и дете, заради което не може да се разведе. Аз също се смеех със съчувствие и въздишах, щом затворех слушалката, а майка ми не спираше да ми повтаря, че този мъж е бил истински влюбен в мен, но през цялото време е знаел, че няма никакъв шанс да се съберем. Защото съм била чужда. Принадлежала съм другиму. Такива ми ти работи.

Забелязали ли сте, че никога не избирате подходящия мъж? Че винаги чуждият е далеч по-добър избор, но, разбира се, вие научавате това, когато вече е безнадеждно късно? Обърнали ли сте внимание колко симпатични, внимателни, отзивчиви, интелигентни, непиещи, непушещи, потенциални любящи бащи се разхождат около вас, надникват в живота ви и си отиват просто защото са „чужди“?

И така – аз харесвам чуждите мъже.

И собствения си харесвам, но непрекъснато преоткривам, че другите имат хиляди качества, които моят не притежава. Например са високи. Или синеоки. Или им се появяват трапчинки, когато се усмихват. Освен това повечето чужди мъже усърдно работят върху плоския си корем и се подстригват поне веднъж месечно. Но аз не съм толкова суетна. За мен не е важно само как изглежда мъжът. Важни са, казват, душата и чувствата. Естествено! Аз съм заобиколена от чувствителни мъже с огромни сърца. Те непрекъснато искат да ми подаряват цветя, да ме водят на кафе, да ми правят комплименти. Те са готови да ми свалят звездите от небето. Или поне това чета в очите им.

Вървим си двамата с моя мъж по улицата и всички, покрай които минаваме, се заглеждат в новите ми обувки (или в краката), а този, когото съм хванала под ръка – е вглъбен в новите модели автомобили по улицата. Как така все ми се набиват на очи разни мъже с докторски степени, които умират да разказват за развитието на ядрено-енергийния сектор или да цитират френски рене­сансови поети. Но винаги разни други, с нищо не заслужили това удоволствие жени се възползват от интелектуалните умения на чуждите мъже и изпитват насладата от общуването на високи теми (разговорите за ремонт на прахосмукачка­та и учителката на децата не се броят за таки­ва, нали?).

И по закона за великата гадост всички приятни колеги вече са нечии чужди мъже. Това се отнася и за симпатичните съседи, и за бившите състуденти. Даже хлапаците от моя някогашен клас успяха на бърза ръка да се превърнат в чужди мъже. Вече не мога да стигна до тях, без преди това да мина през строгия съпружески контролно-пропускателен пункт.

Дали всичко опира до собствеността?

Което е твое – вече не е ценно, а най-скъпо е онова, което никога няма да имаш. Или може би грешката е в мен. Аз, „вечно недоволната“. Вероятно съм била атинска хетера в един предишен живот и още не мога да намеря покой. Все пак непостоянството е всичко друго, но не и качество. Моля ви, не ме възприемайте като някакво чудовище, готово всеки момент да скочи и да грабне вашия мъж.

Аз съм вярна на моя. Просто си представям, че той е някой друг.

Живея с усещането, че нещо съм пропуснала, проспала, че нещо е минало покрай мен и не съм му обърнала внимание, разсеяла съм се и сега съдбата ми го връща тъпкано. Сигурна съм, че има жени, за които моят мъж е така жадуваният чужд. Те харесват начина, по който повдига вежди и се мръщи. Смеят се на вицовете му и желаят на тях да им готви безвкусните си експерименти. Вероятно са готови да наизустят „Швейк“ (това е Неговата книга), въпреки че аз не можах да я дочета. Някъде съществуват някакви колежки, съученички, бивши случайни познати, които още си спомнят с умиление жестовете и думите му. Не се съмнявам, че е така. Когато замине за някъде, той за­почва да ми липсва още на втория час и цяла сед­мица, докато е в командировка, и през ум не ми минава да го сравнявам с останалите. Съвсем друг е въпросът, че веднага щом се върне, живо­тът продължава по старому. Той си остава същи­ят – добрият стар Михаил.