Разкази от тютюневата нива

Под същите тези слънчеви лъчи, под които разпускаме на плажа с питие в ръка, в другия край на България тече интензивна работа. В родопските села по това време се бере тютюнът. Мъжете са с шапки, а жените слагат ръкавици и прибират косата си под качулка, защото катранът от листата и стеблата полепва навсякъде. Дрехите стават кафяви.

Отива се преди изгрев, докато са влажни листата. Работата на тютюневата нива започва по тъмно – в 5, 4 или понякога в 3 часа, затова

на главата се носи фенерче като на миньорите.

Пали се малък огън сред редовете, за да се вижда.

Любопитно, като го гледаш отстрани. Иначе за хората тук е всичко друго, но не и интересно. Всяко едно семейство заедно с децата, бабите и дядовците, върши тази неблагодарна работа, подгонено от нуждата. Работата и разходите са целогодишни, брането и нанизването е няколко месеца, следва обработка и подреждане на бали през есента.

Изкупните цени са обидно ниски.

Пет лева на килограм средно върви тук, в Гърция и Македония е пет евро, но там не може да се продава. Безработицата в района на родопските села засега гарантира достатъчно семейства, които да се занимават с нископлатения труд.

Ролята на жената е особено важна в тази картина. Тези жени не се появяват на корица на списание, но са не по-малко интересни. Сигурно ги има навсякъде в страната – независимо в града или в селото. Работят в някакъв луд режим или карат нощни смени, грижат се за децата си, не разполагат с болнични и отпуски, дори и да имат право.

Тук, в селата около Гоце Делчев, жената заедно с мъжа от 3.30 до 9.30-10.00 ч. е на тютюна, а после отива на работа в местния цех – шивашки или обувен. В района има много такива. Като се върне от цеха, почва нанизване на листата, пере, готви, чисти,

ляга си капнала, за да стане пак по тъмно на следващия ден – и пак на тютюна.

Това е ежедневието й месеци наред през годината. Почиват си, казват, през зимата. В края на деня мъжът може да седне в кръчмата, да се завърти в центъра на селото за кратко. За жената развлечението са сериалите, докато шета. Обаче не се оплаква, защото така са всички наоколо и защото това е единственият сигурен начин за препитание.

Медиха Балиева, с която говоря, обобщава: „Тука при нас открай време си е така. Трябва да си подредиш нещата. Иначе не става. Тютюнът си е поминък тук. Друго няма.”

Мисля си – това си е нощна смяна на нивата, плюс дневна в цеха, а после продължава вкъщи. Както и да го подредиш, е наказание. Животът си тече както навсякъде, но в същото време по съвсем други правила, напълно непознати за хората далеч от тютюневата нива. Естествено, не всички са на този режим, но всяка е работила така през годините. „Няма други такива жени като нашите”, убеден е Рахим, който ни е водач в района.

Как го правят – да съчетават земеделската работа с работата в цеха и с грижите за децата и дома, като не си доспиват месеци наред, знаят само те. На повечето хора в България и през ум не им минава какво е ежедневието на тези хора от родопските села. И с трудното, и с хубавото. Затова пък са запознати чрез средствата за информация за безсмислиците например, които т.нар. „популярни личности” и всякакви непознати вършат.

Това, което не спира да върши Медиха, докато говоря с нея на нивата, е

да бере листата с отмерени, бързи движения.

Тя е от село Долно Дряново, тук е с цялото семейство от 2 през нощта. Ръкавите й до лакътя са катранени. „Пере се, пере се”, усмихва се тя. Казва, че не може да отиде някъде за пет дена например и да остави насажденията. Трябва да се обере навреме, иначе ще изгори, продукцията ще се влоши и целият труд през годината ще отиде на вятъра. Питам къде би искала да отиде на почивка, ако можеше. Тя се чуди, а синът и се обажда от съседния ред:

„Как да не знаеш – на море в Турция”.

Ходили преди 3 години, но след като свършило брането на тютюна, през октомври.

Двете момчета, които работят до нас, са големи, учат в Гоце Делчев технически специалности. „Единственият начин да се отървеш от тютюна е да се образоваш”, казва Рахим, докато се разхождаме сред тютюневите ниви в 7.30 сутринта. Срещаме това семейство малко преди да си тръгне от тютюна, защото съпругът отговаря за пускането на водата в селото в 8.00 ч. В Долно Дряново има режим на водата открай време.

На другата нива е Асие с родителите на мъжа си. Тя е на 21 години, в майчинство е, съпругът и работи в Англия, както много други от селото. Вкъщи я чака момченце на година и седем месеца. Гледат го близки, докато е на тютюна. Тук често едно по-голямо дете гледа няколко роднински или комшийски, докато възрастните са на нивата. Рахим, водачът ни, се шегува, че снимките, които й правя, докато бере, може да си ги пусне във Фейса, а тя се смее:

„Точно тази не искам да е във Фейсбук”.

Скрила си е косата под качулка и забрадка, за да не полепне катран. За сина си казва, че иска различен живот – да учи, да има висше образование. По-късно ги срещаме на разходка с колелото в селото.

Вилдан Балева от село Дъбница, пак до Гоце Делчев, ниже у тях заедно с дъщеря си, сина си и свекърва си. Дилек, която скоро ще бъде втори клас, работи свободно с острите шишове. Майката показва кафеникавите дупки по едно листо – имало е болест по тютюна. Целият им стремеж е накрая качеството на продукцията да е първо или второ, за да не пада и без това ниската изкупна цена.

Сание Маджир, на 48 години, пак от село Долно Дряново, описва как минава един работен ден. От 3.00 до 7.10 ч. е на нивата, после хваща буса за обувния цех в Гоце Делчев. Заплатата й там е 600 лв. Доволна е от условията на труд. Има някои цехове, в които хората работят по 17 часа, не им плащат извънредния труд, или не ги пускат в болнични. Сание се връща от работа в 17.00 ч. Готви. Към 20.00 ч. почва да нанизва тютюна. Семейството вечеря в 23.00-24.00 ч. С нея седим пред тях, а докато говорим, тя ниже. Мъжът й се занимава само с тютюн, в момента полива.

„От първи клас съм заодила на нивата.

И оттогава досега не съм престанала с тютюна.” Има три деца, внуци, три внучета, 30 години брак. „С тютюна съм всяка година – няма майчинство, няма немайчинство. И аз, и дъщерите ми, до деветия месец, до раждането, бяхме на нивата”. Разказва как сина си го е носила от бебе на 20 дена отзад на каруцата. Когато голямата й дъщеря била на три годинки, се наложило да бият инжекции на детето. Мъжът й работел в чужбина. Сание всеки ден по два пъти минавала разстоянието от нивата до здравния пункт пеша, 2,5 км, и се връщала. Не пуши. Доволна е, че с мъжа си са могли да осигурят каквото трябва за децата си, всички вече семейни.

Плексита на дясната си ръка и проблемите с гръбнака Сание лекува, като ходи на санаториум във Велинград, а камъните в бъбреците – в Хисар. Жената говори енергично, шегува се, има заразителен смях. Като я питаш кой ниже тютюна по-хубаво – тя или мъжът й, се смее: „Аз съм си винаги напред във всичко”. Гневи се единствено на „онези в парламента” заради ниската изкупна цена на тютюна. Като наближат избори, всички излизат с обещанието да оправят водата в селото, но до днес – нищо. Обяснява как набързо стопля с нагревателя вода, за да се измие след тютюна и да се качи в автобуса за работа. „Мизерия”, казва Сание.

Това е положението. Жената днес живее и така.