.jpg)
Когато питат бившия ми (американски) съпруг защо сме се развели, той отговаря: „Тя не харесваше Далас.“ Някои си мислят, че това е шега, но всъщност е по-голямата част от истината. Двамата вече сме забравили кавгите и разочарованията, аз продължавам да го намирам за най-атрактивния и секси мъж от последното ми десетилетие, но сянката на Тексас продължава да стои между нас.
В щата на Буш попаднах пет години след едно подарено ми от съдбата пътешествие из Америка. Имах невероятния шанс да я пропътувам цялата – обиколих мечтаните градове, открих още по-хубави, тръгвах си от тях в мига, в който ги обиквах, от страх нещо да не помрачи чувството. Споменът ми от САЩ като турист няма нищо общо със спомена от живота ми втази страна като съпруга.
Това е като две различни Америки.
Индийските шамани смятат, че раят и адът са едно и също нещо. Просто в рая преминаваш през девет щастливи места, а в ада – през девет тъжни. За мен Далас беше едно от тъжните места. Тръгнах за там с противоречиви чувства. Плачех за родителите, приятелите и раззеленяващата се София. Ужасяваше ме мисълта, че напускам страната си завинаги. Но и бях влюбена,бременна и твърдо решена да родя детето си американски гражданин.
И ето ме най-после на летището в Далас – града, в който щеше да се появи синът ми, после дъщеря ми и в който щях да науча за смъртта на баща си точно две години след като на софийското летище му бях казала: „Ще се върна.“ От колата на бъдещия си съпруг оглеждам пейзажа – равно, едноетажно и безлюдно, автомобилите огромни, дърветата малки. Движим се в специално платно, предназначено да облагодетелства малцината, които не са по един в колите си – така избягваме задръстванията. Паркираме пред двуетажно блокче на жилищен комплекс. При слизането от колата за първи път усетих ужасния задух на тексаската жега.
В Тексас намразваш слънцето
Няма го неповторимото усещане на българското лято – да търсиш лъчите му, да се излежаваш на балкона по бански с книга в ръка, да обикаляш кафенетата на открито. В Тексас слънцето насълзява очите ти, опърля за секунди кожата, нажеженият асфалт и влагата превръщат всичко в сауна. Едва след полунощ, когато асфалтът е избълвал поетата жар, навън става поносимо. Разходката е възможна единствено през ранните утрини. Молиш се лятото да свърши, копнееш за дъжд, за красотата на един истински проливен дъжд… Така е от май до октомври. После идва сезонът на студения вятър, който е не по-малко неприятен. Този суров климат е оформил и съответен начин на живот – няма градски площади с фонтани и кокетни паркове, дори и в малкото приятни дни с нежно галещо слънце никой не се разхожда по улиците, ресторантите нямат масички на открито, прозорците на къщите са затворени, щорите спуснати и дъни климатик. Хората сякаш са отвикнали да живеят извън колите, офисите и молове- те. Пазаруването е една от малкото форми на социален живот.
Минаха две седмици, преди да се реша да извадя багажа си от куфара и да го подредя в дрешника на новия си дом. Част от мен не искаше да повярва, че бих могла да остана там. По цели нощи пресявах плюсовете и минусите на житейския си избор: не искам синът ми да расте в такава жега, да се крие от слънцето, да не знае какво е хълм и планински хлад, да вижда хора само в магазините, да си мисли, че жена в бежови шорти е върхът на елегантността, да не знае кой е Умберто Еко, да се развлича с ти ви шоута с дирижиран смях… Но пък, от друга страна, ще живее в чиста страна (така и не разбрах как Далас е толкова чист, при условие че рядко има дъждове и не съм виждала коли да мият улиците). Няма да пести от ток и хладилникът му ще е пълен. Аз ще му разказвам за европейската култура, ще му чета големите световни писатели, заедно ще изгледаме любимите киношедьоври…
Уплашена от бурята в мен, копнея да си поговоря с бъдещия си съпруг, но от часове той е на телефона, обяснява за стотен път как върви подготовката за сватбата ни и предхождащото ергенско парти, какво става с моята бременност и неговото търсене на работа. Ей сега, казвам си, разказът ще свърши и ще дойде ред и за мен, но някой друг вече е звъннал на втората линия и лентата отново се превърта: „Ще дойдеш ли на ергенското парти, ама трябва да дойдеш, най-добрият готвач на Ню Орлеанс ще готви 7 вида ястия за нас…“
Стига си нервничила, казвам си, това ти е като курс по английски, слушай и запомняй фрази или си мисли за нещо свое, ето, любимият дори ти изпраща
въздушна целувка над телефонната слушалка…
Той е толкова търпелив, издържа капризите и глупавите ми въпроси: ама как, няма ли градски транспорт в града, защо не се преместим да живеем на източния или западния бряг, как да включа печката, а сушилнята за дрехи, как да спра климатика, а не, не, не!, пусни го отново, не мога да дишам…
Не успях да се насладя напълно на собствената си сватба. От моя страна на нея присъства единствено нероденият ми син. Това, което си спомням от булчинския ми ден, е желанието да опростя и съкратя колкото се може повече от ритуалните детайли. Липсваха ми родителите, треперех от страх да не загубя бебето от толкова много позиране и вълнение. В тази страна
тържеството винаги е било по-важно от човека.
Синът ми Антъни се роди на 26.09., в 9 часа и 29 минути, в стая номер 9, в разгара на футболен сезон 1999-а. Казват, че натрупването на толкова много деветки (заедно с американското гражданство!) предопределя щастливия му земен път. Ще премине през девет щастливи места. Преди да се отправя към родилното, аз пък прекарах девет часа в имиграционния център, защото точно тогава ми бяха определили интервю за получаване на разрешение за работа – първият етап от предългата и убийствено сложна процедура за заветната Зелена карта. Там, на опашката от мексиканци, започнаха и контракциите ми. Малкото човече се държа мъжки, позволи ми да дочакам издаването на документа. После се оказа, че са ми го направили с грешен идентификационен номер и след 2 седмици аз и Антъни (вече на бял свят) отново изстояхме цял един ден в залата на далаския INS. Малкото ми американче ревеше с пълен глас, а аз – кърмеща майка в процес на имиграционна натурализация, измолвах на всеки 3 часа разрешение да отида до колата и нахраня бебето.
Всъщност и аз за малко щях да родя вкъщи, само не съм сигурна дали съпругът ми щеше да се справи с акушерската част. Като се прибрахме от имиграционния център, контракциите ми се засилиха, но любимият отбор на мъжа ми имаше среща и
той бе застинал пред телевизора
А и докторите ни бяха предупредили, че приемат в родилното, ако контракциите са на всеки 3-4 минути, докато моите все още бяха през 5. Бъдещият татко засичаше с часовника и казваше: „Трябва да изчакаме още.“ Накрая ми прекипя и заявих, че ще го чакам в колата.
Оказа се, че сме отишли в болницата даже малко късно (с контракции на 2 минути), но пък хубавото беше, че бързо ми сложиха обезболяващата инжекция и прекарах нощта, четейки току-що получената по пощата нова книга на български приятел. На сутринта свърших блестяща работа, както се изразяват там.
Държах в ръцете си малката си американска мечта, топла и плачеща. След година и два месеца удвоих мечтата си с прекрасна дъщеря. Първо съобщавах за щастливите събития на майка, която беше на гурбет в Израел, после на татко в Габрово. Нашето семейство от трима души се беше пръснало на три континента – Америка, Азия и Европа. Бяхме олицетворение на символа на новия век – човека, напуснал своя дом, за да
търси по света щастие, пари, професионална реализация
Аз търсех щастието. Мислех си, че съм готова да си остана вкъщи до края на живота си – бях се наработила, изписала, напътувала, бях минала през ада на многого- дишна самота, бях се молила отчаяно за дете, беше ми писнало от почти всичко в България, бях лудо влюбена в Америка и в идеята да родя детето си там, обичах и вярвах в съпруга си…
Провалих се обаче. Далас ме провали
Представях си стоенето вкъщи в прекрасния нашенски вариант, в който отзивчиви баби поемат за няколко часа любимото внуче, а аз си чета книги, разхождам се с бебето, със съпруга ми се срещаме с интересни хора, пътуваме… Дори прословутото ми домашарство капитулира пред смазващото чувство, че и утре ще е като днес – с излизане единствено до контейнера за боклук, пощенската кутия или до най-близкия супермаркет. Това така ме потисна и изпи ентусиазма ми, че дори не можех да се радвам пълноценно на майчинството. Засили се и усещането, че с бащата на децата ми не ставаме едно цяло. Живеем заедно, но не общуваме – гледаме телевизия или говорим по телефона, пазаруваме и готвим (най-наситените откъм близост моменти), храним се и заспиваме един до друг, но не ни свързва нищо друго освен нашите деца. Няма значение колко обичаш един човек, да го обичаш не е трудно, трудно е да живееш с него.
Вероятно съм егоист
Прекалено внимание си обръщам. Прав е съпругът ми, че аз сама вземам решението да не съм щастлива, докато той е „винаги хепи“. Прав е, че съм труден човек. Какво ми пречи да се смея заедно с него на безобидния смях в любимите му комедии, кой ми дава правото да настоявам за смяна на телеканала, или още по-нахалното – да искам да живеем ня къде другаде…
И ето ме обратно в България. Вече 8 години. Странно как е устроен човек – бързо взеха да ме дразнят много неща и тук – вървя по улиците и ми се иска хората да не са толкова много, мръсотията ме вбесява, чалгата ме отвращава. България е изключително неуютно място за отглеждане на деца. Раздират ме съмнения дали синът ми и дъщеря ми няма да ме обвиняват един ден, че съм ги лишила от волно детство в Америка, че съм ги обрекла да пътуват с градски транспорт и да дишат бензинови пари. Но съм сигурна, че аз тук съм по-щастлива. Щастлива не е точната дума, но някак си съм по със себе си, по в мир със себе си.
0 Коментара