В сърцето на АмстерДама

„There’s no need to show me round baby, I feel like I’ve been in here before.“ – „One for the Road“ – Arctic Monkeys

Пръстите ми са замръзнали, по тротоарите има сняг, а дъхът ми се превръща в топла пара всеки път, когато напусне гърлото ми. Сградите наоколо са с интригуваща архитектура, стройна и подредена, с капка лукс по ръбовете на прозорците и по извивките на покривите. Всичко е в хармония, няма еклектика тип „възрожденска къща до стъклена модернистична сграда“, няма супервисоки до меганиски сгради, изоставени дворове и рушащи се исторически паметници.

 

Дори бидета по главната улица няма.

Покрай мен постоянно преминават забързани велосипедисти. При все минусовите температури, всички си цъкат с колела и изобщо не ги интересува. Както се казва – Амстердам е като Tour de France – просто много надрусани хора на велосипеди. Това не е съвсем невярно, но градът е известен със свободните си нрави и в това има повече чар, отколкото можеш да премълчиш. На обратната страна на спектъра ще срещнеш майки с колела, снабдени с обезопасени бебешки кошове, в които кротко дремят пеленачета.

Чувствам се

спокойна, макар на практика да съм се загубила.

Все успявам да се заблея някъде и да се окажа сама на улицата. Без телефон и бегла идея къде са останалите, се разхождам из града. Чувствам се като откривател, като женски Питър Пан, току-що попаднал за първи път в Ничия земя. Изобщо не съм притеснена,  напротив – големите групи обикновено ме напрягат и все някога се стига до неизбежния момент, когато имам жизнена нужда да остана сама и да презаредя батериите, да се наместя в себе си.

Да помълча.

Ще прекараме в града на каналите, който не е Венеция, 6 туристически дни.

Стъпките ми отекват по улиците, вече е тъмно. Не ми трябва никой друг, достатъчна съм си. Имам чувството, че мога да се разхождам до безкрай.

У дома съм

Студът все пак ме набутва в един жизнерадостен смартшоп, където можеш да си grow-неш гадже или да си купиш гъби. Заговарям се и с чернокож барман в някакъв кофишоп, който не само знае къде е България, ами и пита за скорошния по онова време случай с трагикомичното „нападение“ над Ахмед Доган. „Лош човек ли е той?“, пита ме и аз през смях се опитвам да му обясня политическата ситуация у нас, но се отказвам и казвам просто: да.

След това попадам на площад, обрамчен от книжарници. Влизам в най-голямата и прекарвам поне два часа в разглеждане на книги, постери, сидита и тефтери. Възхищавам се на подредбата. Купувам си няколко и продължавам с тегелите из улиците.

Кварталът с червените фенери не е нищо особено – просто витрини с мацки по бельо, които не проявяват особен интерес към мен. Нещо като

телевизия „Планета“, но без кофти музиката

Музеят на мъченията е зловещ, но дразнещо малък, а този на секса – забавен.

Запленена съм от града – макар в края на януари студът да сковава, а водата в каналите да е посипана с лед, има нещо във въздуха, заради което заобичвам Амстердам от първата ни среща. Знам, че съм просто турист и сигурно е различно, ако живееш там, но не мога да се отърва от усещането за хармония. От красотата на факта, че всички „тъмни“ пориви на хората са на показ и никой не ги съди. Нещо повече – те са прошнорувани, картотекирани и с цена.

Допада ми и лекото отчуждение – това, че всеки е в своя си филм и не пресмята наум за колко пари си се облякъл, не се интересува от това кой си и какво правиш.

Прозорците на апартаментите – дори на сутерените, нямат щори или пердета. Амстердам е голям пристанищен град и някога, отдавна,

жените, очакващи съпрузите си, оставяли пердетата дръпнати,

за да не си мислят благоверните им, че правят нещо нередно в тяхно отсъствие.

Застои ли се човек на едно място, започва да се задушава. Едни и същи хора, едни и същи случки и истории, безкраен цикъл, който можеш да надвиеш, само ако се разкараш някъде далеч. И тогава… ако имаш късмет, може да попаднеш на място, което да те намести и да отвори отново дробовете ти, да ги напълни с чист въздух. И да те изкарат от клетката на еднообразието.

Амстердам е моята глътка свеж въздух…

… и ако някой ме пита къде винаги бих се върнала, отговорът е: 24.06.2015 – Амстердам.