Симеон Стоилов. Художникът кинаджия

Снимки СВЕТОСЛАВ КУЦАРОВ

Идете в Националния природонаучен музей. Вляво от парадния вход ще ви посрещне „Циклоп”. Това митологично творение със съвременна гледна точка е дело на художник, за когото пространството е най-силният коз в изкуството. Симеон Стоилов се впуска в отворените простори с намерения, които в завършен вид се подчиняват само на едно определение – зрелищни. В последно време е отдаден на инсталации, наречени site specific, създадени за конкретно място. Той помни и мисли в картини, има кинаджийско въображение и никакви намерения да се превръща в конюнктурен автор. Държи на посланията в творбите си. Би желал хората да изживеят положителни емоции, гледайки създаденото от него.

През 2008-а неговата инсталация „Изолатор” печели първа награда в конкурса за съвременно българско изкуство на М-tel. Миналата година Симеон превърна залата с параклиса на Националната художествена галерия в съвременен „Иконостас” от дървени рамки, паус, дантели и светлина.

Ако можеше да избира времето и мястото, в което да твори, това щеше да бъдe Египет – Старото царство. Защо ли? Защото всичко започва там, в люлката на цивилизацията. А Симеон винаги е любопитен да види началото и първоизточника. И съвършената симбиоза между архитектура, скулптура, изобразително изкуство, отношение към човека, философия, религия и управление на държавата.

Но нека се върнем към „Циклоп”, който официално се завърна у дома си, в Природонаучния музей. Той направи своя внушителен дебют преди два месеца в галерия „Райко Алексиев”. Историческата истина за творбата е, че това са костите на слоница от 60-те години. Артистичната интерпретация на Симеон Стоилов обаче съживи мита за Циклопа. И надеждата, че изкуството е живо и вероятно ще преживее настоящата „Ледена епоха”.

Ямболски облаци

На 8 ноември 1793 година парижкият Лувър официално отваря врати. На същата дата през 1971 година в Ямбол се ражда бъдещият художник Симеон Стоилов. Красиво съвпадение с артистичен нюанс. Един деликатен Том Сойер с очила израства в семейството на баща моряк и майка цветарка. Къща в края на града, безкрайните поля след нея, върбите и Тунджа. Облачният простор е спомен, който години по-късно ще превърне „Буря над Толедо” на Ел Греко в най-близка на вътрешния му натюрел картина. Малкият Симеон не се вписва в традиционния пейзаж на съседските деца. Задълбава в книгите, започва да рисува, да бъде все по-често сам със себе си. „Когато се върнеше от път, баща ми винаги ми носеше флумастри. В ония години такива нямаше у нас. След училище не ходех на занималня, а оставах при майка ми в складовете на „Булгарплод”. Седях между кашоните с цветя, карамфили, венци… Изключително приятно преживяване за мен. И понеже нямаше листи,

рисувах върху кочаните с фактури

Всичките ми по-сериозни рисунки бяха върху обратната страна на кочаните – връща лентата назад Симеон. – Разбрах, че е важно с годините човек да почне да прави връзките в миналото си. Всеки е такъв, какъвто е, заради някакви обстоятелства, случки и преживявания оттогава. Имам много любима мисъл на един френски философ: „Изкуството – това е да успееш да реализираш преживяванията си от детството.” Разбирам я, като визирам това, че тогава човек е най-чист, най-необременен. Нещата, които го впечатляват, са най-силни и той ги възприема като най-чистата монета. Години по-късно всичко това вече ескалира. Ако можеш да изкараш наяве тия впечатления и преживявания – това е изкуство!”

Темата с облаците намира своя впечатляващ артистично-инженерен сюжет в последната инсталация на Симеон Стоилов. „Сиви облаци” лирично увиснаха в пространството на галерия „Индустриална”. В главната роля влизат няколко фабрични резервоара на пречиствателни станции, носещи заплашителни екологични послания. Вдъхновение, почерпено от инсталацията на Анди Уорхол „Сребърни облаци” и близки паралели с класиките „Облаци над Делфт” на Вермеер и разбира се „Буря над Толедо” на Ел Греко.

„Това е друг тип работа, пространствена – споделя Симеон Стоилов. – Исках да я направя по много причини. Както повечето ми неща, и тази е с много аспекти. От една страна, харесва ми да работя с продукти от индустрията, да ги използвам за създаването на артистични събития или артефакти, след това да ги върна на собствениците и те да ги продадат или отново да ги вкарат в масовото ежедневие. За мен изкуството, колкото и смешно да звучи, обслужва и обществото.”

Мащабът като егоцентризъм

Различно мислене, различен подход, различни мечти. И бягство от самоопределянето като автор. Защото това е символично рамкиране, слагане на граници. Което не приляга на любопитния критичен поглед на Симеон Стоилов. „Аз винаги правя мащабни работи. Което дълго време бе възприемано като егоцентризъм или демонстрация от моя страна. Но с времето хората разбраха, че това е моето вътрешно амплоа. Това съм аз. Вътрешна необходимост, която трудно се обяснява. Човекът на изкуството сам намира изразните средства, с които се чувства уютно и с които работи. Вероятно затова и ателието ми е огромно. Баща ми казва, че в едно голямо пространство можеш да сложиш малки неща. Но в едно малко пространство не можеш да сложиш големи неща. Аз нямам големи амбиции.

Но имам големи мечти

И винаги е било така. Мечтите на човека са толкова големи, колкото е той самият. В дома си имам едно малко пространство, нещо като meditation room. Бивше мокро помещение, метър на метър. Окачил съм една табела с цитат от Оскар Уайлд, който виждам всеки пък като вляза там. Той гласи: „Амбицията е последното убежище на неудачника.” Винаги когато у мен се появят някакви нездрави амбиции, се опитвам да ги уравновеся. Опитвам се да не робувам на клишета, канони и авторитети. Не разделям изкуството и живота. Не може да си лъжец и да правиш искрено изкуство. Или обратното. Това са несъвместими неща”, признава художникът.

Съвсем съвместими за него обаче са колаборациите в различните изкуства. „Аз съм твърде любопитен, човек, който непрекъснато се развива. За мен това да изградиш някакъв стил и да робуваш на една и съща форма на изява не е добре. Имам желание да посягам към различни форми и материали. Правя видео, фотография, скулптура, живопис, снимам short films. Едно от нещата, върху които работя в момента, е новото видео на група „Остава” – като идея, концепция и визия.”

Синьо лято

Въпросът за първата продадена картина на Симеон се превърна в забавен късометражен отговор. „Това е много смешна история. Учех в Художествената гимназия в Казанлък. Беше лято, отидохме на море с едно момиче в Несебър. На втория ден свършихме парите, доста хипарска ситуация. С последните пари купих едни картони, прости боички и две четки. Седнахме до старата църква и почнах да „я” рисувам. По едно време се обръщам и гледам една опашка се извила. Викам си: „Какво става тук?” Хората почнаха да ме питат дали мога да им направя портрети. Първите бяха на две холандски момичета. Платиха ми в долари. За един ден се оказах с купчина пари, но само долари и марки. Нямахме левове. По онова време освен при измамниците нямаше къде да смениш валута, нямаше още чейнджбюра. С последните си стотинки хванахме автобуса до Слънчев бряг. Отидохме до корекома да си купим нещо за ядене. Ама там какво има за ядене – тоблерони, кока-кола и алкохол. Образно казано, като няма хляб, ще ядем пасти… Вечерта минахме през един пазар и намерихме някакви остатъци от сергиите. Чесън, по-точно. И да видиш как се яде чесън с уиски и шоколад. Иначе първата ми официално продадена картина бе от една младежка изложба на „Шипка” 6.

Изкуство на масата или изкуство за масите

Питам Симеон на какво и кого могат да разчитат хората на изкуството в България.

„На себе си, единствено. Това е начинът” е краткият отговор. Каква е перспективата тогава – изкуство на масата или изкуство за масите? „Нито едното, нито другото. И в двата случая се споменава „масата”. Масата в България не се интересува от изкуство. Как да правиш изкуство за масите, като тя няма нужда от това? Изкуство за масите е попфолкът. Но той пък не е изкуство. Той е просто музика за маса. Българският манталитет е изключително тежък. Много колеги все още се поддават на инерцията от миналото. Вярват, че държавата или Съюзът на българските художници е длъжен да им помогне да се реализират. Или Министерството на културата. Аз вярвам в това, което аз самият правя.”

Всичко, което създава Симеон днес, има своята връзка с миналото. Преди месец неговият първи учител по рисуване кани известния си вече ученик да открие последната му изложба в родния Ямбол. Голямата школа на Казанлъшката художествена гимназия приютява Симеон, когато е 13-годишен. Там създава най-чистите си приятелства, най-здравите връзки, най-силните моменти на заедност в една красива борба и съревнование. Всичко в името на съвършенството.

През 1996 година завършва Националната художествена академия с диплома по живопис в класа на проф. Светлин Русев. „Той е изключително силна фигура – като личност и като художник. Всяка една държава би се гордяла да има такъв творец”, споделя Симеон, а разговорът ни продължава с обсъждането на минали и настоящи идеологии.

За имиджа на един паметник

За Симеон Стоилов историята, пространството и предизвикателствата като творец намират интересни пресечни точки. Говорим си за поредните истерии около паметника на съветската армия в София. Нека си представим, че му предложат да сложи своя авторски почерк върху тази внушителна композиция. „Ако ми дадат такава възможност, със сигурност бих приел. Бих направил този паметник по-видим за хората, които са свикнали с присъствието му. Бих направил стълба около него. За да може всеки да го обиколи като Вавилонската кула и да застане лице в лице с фигурите високо горе. Близкото гледане, тоталната близост до нещо предизвиква много силни емоции. Бих се захванал с такова нещо. Близко ми е като мащаб и като тип поведение. Да трансформирам нещо от една форма в друга. Бих направил по пътя на стълбите нещо като музей със снимки, които разказват историята. А след като хората я разгледат, да стигнат горе, до символа, до победата. Това би било обществено значима трансформация, а не чист художествен акт. Изкуството в обществените пространства е много популярно напоследък. Това е естествена реакцията на всички художници, които не могат да бъдат в музеите и топгалериите. Но търсят начин да бъдат забелязани.”

Опит за портрет на съвременния мъж творец в България

„Ако трябва да го нарисувам, в никакъв случай няма да бъде образ – реалистичен или хумористичен. Бих използвал нещо символично, някакъв знак. Имам една работа, която скоро направих, и не е показвана никъде досега. Представлява чисто черно боядисани листи с почти незабележими бели линийки, издраскани върху тях. Чак като се доближиш, ги забелязваш. Това е част от цикъл, наречен „Скрити белези”. За мен това е нелош опит да изобразя сегашното състояние на българския творец. Тези бели линии могат да бъдат нещо като „светлина в тунела”, спомени от миналото, надежда… И дори да не се виждат на пръв поглед, те все пак съществуват.”

Enjoy The Silence

Ако можеше да си го позволи, Симеон би окачил в дома си оригинала на „Буря над Толедо”. Проста композиция с брилянтно изпълнение – катедрала на фона на тъмно небе и развети зелени треви. „Аз съм open space човек. Във всичко, дори в картините. В моето съзнание работят картините с шир. Те са като простора и дишането. И до ден-днешен едно от най-любимите ми места е Северното Черноморие. Най-голямото ми удоволствие е да отида на скалите и просто да гледам – само море и небе. Няма по-голяма почивка, това е свръхудоволствие.”

„Не може да си лъжец и да правиш искрено изкуство. Или обратното.”

„В моето съзнание работят картините с шир. Те са като простора и дишането.”