Какво ли търси моята история изобщо в този брой! Емигрантка? Представата ми за емигрант носи патината на борба за оцеляване, може би дори нелегалност, съпровождащите я ежедневни формалности по фалшифициране на дипломи, автомобилна мафия, недооценен тежък труд, мухъл в банята на порутено жилище в близост до гарата, гняв и надежда, едно хладно слънце сутрин зад запотените стъкла, отвъд които градът арогантно изправя гланцовите си фасади от метал и стъкло. Все клишета, познати ни от романи. Чели ли сте „Ангелски езици“ на Димитър Динев? Там ще срещнете истинския балкански емигрант, с тъгите и грубостта му, разказани по йовковски от един съвременен български автор. И разбира се, истинското емигрантство има и политически мотив.
Напуснах България през лятото на 1996 г. с автобус от паркинга на Централна гара в София. Багажът ми се състоеше от два прашни сака, натъпкани с най-необходимото. Не ми се наложи да се лиша от почти никакви вещи, тогава май не притежавах много повече от това, което взех със себе си. Раздадох малко от книгите си на приятели, други оставих в дома на родителите ми, взех само тези, които ми се струваха най-необходими за странството – двутомната „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, няколко български романа и книги с лични пожелания,
все неща с висока сантиментална стойност
Бях на двайсет и няколко и ми се пътуваше. Оставаше ми малко до завършването на висшето образование в Софийския университет, набавих си го година по-късно. Не изпитах нищо повече от обичайната тъга при раздяла – сух залък в гърлото и няколко преглътнати сълзи, които да го прокарат надолу към стомаха. После се отпускаш в миризливата седалка на вече поизносения международен автобус, затваряш очи и давай напред!
Да бъдеш на път – екзалтиращото усещане за свобода! Да търсиш, да се запознаваш с нови хора и да опознаваш нови места, да притежаваш международна студентска карта и да спиш в туристически младежки спални, да си говориш с млади хора от целия свят – един опияняващ коктейл от възможности и нови начала. Бях висяла достатъчно дълго на опашки пред немското посолство, бях пила в скрежни софийски утрини димящи кафенца от пластмасови чашки, докато чаках поредното подпечатване, прошнуроване, лепене на държавни марки, преводи на документи, официални покани. Вече познавах добре процедурата – търпение и изрядни до-кументи.
Заминах за Германия при момчето, което обичах
Нямах политически мотиви. Никой не ме е преследвал или измъчвал в България. Изживях весели студентски години в родния си град. По онова време скитахме по цели нощи с приятели от университета, ходехме на квартира в Созопол всяко лято. Когато някой ми се оплаче днес, че младите били безотговорни и нехаели, отговарям,че не си спомням ние да сме били по-отговорни.
Дори ми се струва, наблюдавайки отстрани, че съвременните млади българи са политически по-ангажирани, откривам сред тях активни природозащитници и хора с воля да реформират обществото. Никогане съм била по-голям оптимист за бъдещето на България,отколкото през последните години. Но в средата на 90-те не съм била герой от антикомунистическо движение, макар да не ми е никак трудно да си сглобя и такава биография. По-старата източноевропейска имиграция беше тогава силно политизирана. Това бяха истинските бежанци. Повечето от тях бяха избягали от България с риск за живота си, бяха живели в имигрантски лагери. Те бяха свикнали да ругаят комунистите и да се оплакват от вълната новопристигащи. Ние бяхме другите, по-скоро аполитични. Ние просто заминахме през 90- те, взехме си визите, отидохме да учим или да си търсим щастието, да работим.
Истинска емигрантка е например Ина (името е сменено) -медицинска сестра от Франкфурт на Майн. Запознах се с нея на път. Отиваше да работи в старчески дом. Беше оставила сина си в България при роднини. Докато аз имах възможност да уча в университет в Германия, тя работеше на чудовищни смени, поделяше стая с друго момиче и заделяше за детето си. Ина е едно от най-жизнерадостните момичета, които познавам. Никога не се е оплаквала от нищо, винаги усмихната до уши с големите си млечнобели зъби, с изпито лице, което й придаваше благороден вид,
Една балканска Мадона
Но мога да си представя океана от тъга в сърцето й. Понякога хващаше автобуса за България, когато имаше няколко свободни дни, за да види детето си, да му занесе подаръци, да го прегърне просто, то повече време от за една прегръдка май не й е оставало. Тази история има щастлива развръзка – доколкото знам, момчето вече е при майка си, ходи на училище и рита топка в задния двор.
Или историята на съседката ми госпожа Майер.Тя живееше в апартамента над нас. Приемаше винаги адресираните до мен пощенски пакети, понеже почти не излизаше от дома си. Пакетите бяха често повод за разговор на по чашка шери. „А, госпожа Хайнрих, – изчуруликваше тя, щом отвореше вратата на жилището си – заповядайте, госпожо Хайнрих, имате ли малко време за едно мъъъъничко шери?“. Очите й проблясваха като скъпоценни камъчета иззад тежките стъкла на очилата. После се затътряше бавно към хола, а аз тихичко като коте след нея се настанявах в избелелия плюшен диван. Тя отваряше долапчето,
вадеше две старинни чашки и бутилката шери
Уютната тишина на дома бе нарушавана единствено от ритмичното тежко движение на махалото на огромния стенен часовник в преддверието. Госпожа Майер се отпускаше елегантно в креслото отсреща или по-скоро тупваше в него – никак не я държаха краката вече, но в това старческо сгромолясване все още можеше да се усетят финесът и елегантността на дамата от добро семейство.
Госпожа Майер е родена в Гданск, тогавашния Данциг.Надълго и нашироко описваше приемите в дома на родителите й, благостта на балтийските пейзажи и покритите с борови иглички меки пътеки навътре в крайбрежния парк към плажа. После идваше време да изрецитира куплет от свое сантиментално стихотворение, описващо морските вълни и залеза над Данциг. Искала да учи психология в местния университет, но не й позволили – баща й бил аристократ и не бил с фашистите. Но пък получила разрешение да учи музика. Все още плъзга артритните си китки по разстроеното пиано в другата стая, чувах я понякога дори през нощта. След края на войната Данциг става част от Полша, а госпожа Майер заедно с огромен брой изселници
поема към Германия с двете си кърмачета на ръце
В хола е окачена портретна снимка на сина й – мъж на средна възраст… с папийонка. Не можала да изхрани и двете деца, едното погребала по пътя Боже, дали тази жена е била изправена пред тежкия избор да кърми само едното дете, за да спаси поне него? Дали е жертвала единия си син заради другия? Тази мила жена, това хладнокръвно животно майка по време на бягство! Дали изпитва чувство за вина? А може би е кърмила и двете, може просто едната рожба да е била болнава, да е носила малко живец в крехко тяло.
Винаги ми се е струвало, че неслучайно снимката е разположена прекалено вляво на стената в хола на госпожа Майер, нарушавайки симетрията на това иначе така хармонично подредено жилище. Само когато човек си представи липсващата втора снимка на мъж с папийонка, би се възстановило равновесието в света. Но госпожа Майер бързо сменяше темата, понаместваше с треперещи ръце тежките очила, питаше ме как съм, дали ми е трудно, имам ли приятели, дали се нуждая от нещо, например плодов сок, защото тя имала много и можела да го подели с мен, сокът е богат на витамини. Не можех да й откажа. Знаех, че се чувства щастлива да помага на бежанци и хора, загубили по една или друга причина родината си. Поемах бутилката сок, който после вкъщи доста ми нагарчаше.
„Страна, която не подкрепя чужденеца, скоро пропада“ – бил казал Гьоте
Въпреки клишетата за германците като студен и недружелюбен народ, бих казала, че съм получила повече добро от хората около мен, отколкото пренебрежение или отхвърляне. Най-големият враг в странство си самият ти на себе си. Чужденецът е страхлив и несигурен,защото не знае как дасе държи на новото място. Елементарни неща като това, че в Германия на ескалаторите вдясно се стои, а вляво се дава път на бързащите, са винаги повод за напрежение и несигурност в началото. Чувала съм го често не само от българи. С времето поведението в града се автоматизира, човек се научава да си преценява рисковете, изгражда си стратегия за оцеляване. Не се притеснява да направи забележка на някой, който го изпреварва на опашката в хлебарницата примерно.
За някои адаптацията трае вечно. Те са винаги недоволните, мрънкащите, уж недооценените, на тях винаги хлябът им тук е кисел, сиренето не е сирене, а германците са им дървени. Точно тези хора вдигат в България най-много шум около несгодите си, някои медии с афинитет къмсензациите превръщат историите им в топновини и създават у живеещите в родината си едно крайно негативно отношение към емигрантите.
А емигрантите са толкова различни – пъстър народ
Всъщност трябваше да разкажа за себе си – емигрантката. Ето ме. Живея със семейството си в Дюселдорф. Синът ми се каза Робин, кръстен е на Робин Худ, и е горд да носи името на легендарен разбойник и защитник на слабите. Възпитавам го да уважава културата на чужденците, давам му избор да се нарече германец, българин, европеец или, ако ще, дори футболист. Пиша поезия и имам кръг от приятели, с които споделям това свое увлечение.
Всъщност да си поет в днешно време е също вид емиграция. Потегляш към един друг свят, ставаш малцинство и често те вземат за странна птица. А другата форма на емиграция, емиграцията по политически или икономически причини, за нас, българите в Европа, все повече започва да губи ясните си очертания. В традиционния смисъл на думата аз съм все по- малко емигрантка, все по-малко емигрантка…
Случва се понякога така, че когато заминеш, ти се връщаш, защото запазваш само есенцията на нещата и от нея реконструираш своята друга България – есенцията от нещата или просто думи, с които ви разказах тази история.
една от 3 376 894 583 389
по света има толкова много българии
гани турции финландии америки
китаи има всякакви русии житании
куби аляски перута индиании египети
Японии сомалии конги и тонги
балкании филипинии нови и най-нови
зеландиикабо вердета у разнородни
Португалии малай Малайзии
авганистани и ира/к/нии и други
страни и острови многократно
реплицирани смалени хартиени
макети или монументални
чучела паметници с лъскави чела
дребни картофени печатчета
на консулския отдел на мравките с
кафевите гръбчета обитаващи
саксията на рододендронацъфтящ в
кремаво и печати на бронтизаври от
долината долинова и други карамели
и други катамарани и други стилове
на живот работа говор и чешене зад
ухото моля ви моля ви моля господ да
ви помоли да признаете правото
на моята една от около
3 376 894 583 389 други българии
които казват „айде“
0 Коментара