Насред прахоляка, паяжините и безпорядъка на сумрачната стая, черният човек лежеше, отпуснал тяло на една страна. Постелята му напомняше смачкана хартия, но това не го безпокоеше. Черните му мисли го човъркаха като с остра клечка и непрестанно объркваха рахата му. Горещото време и непомръдващият въздух го притискаха към дивана, чиято кожа залепваше по изпотеното му тяло, там където чаршафът се бе сгърчил като похабено лице. Омаломощаваха го.
Унасяше се от време на време в неспокойна дрямка. Тогава очилата, с които не се разделяше, се килваха настрани, щръкваха като антени и го бодяха. Стряскаше се. Наместваше ги и отново се предаваше на съня. Устата му, която иначе все се кривеше сърдито, сега кротко се бе отпуснала като мъртва медуза. От единия й ъгъл се стичаше тънка лига, която попиваше право в пухената възглавница.
Силното вдишване спираше за секунди дъха му. Следващото го като старо куче изхъркване, пазещо спомен за някое прерязано гърло, отново го стряскаше. Пращаше му сигнал да отвори широко уста и да диша. Правеше го. Шумно. Тогава се завърташе на другата си страна. Подгъваше като щърк единия си крак и в същия миг започваха опитите да нагласи другия, тъй като не му достигаше място на старинния диван, върху който от години спеше. Обикновено го застопоряваше на високия му гръб. Там тутакси уморено отпускаше и ръка. И в това си положение силно наподобяваше на разпнат клетник от далечно време, а гледката сама по себе си не бе никак смешна.
Задрямваше. И в съзнанието му тичешком се втурваха преплели се спомени. Минали. Сегашни. Истински и измислени. Присъствието им грубо ровеше в лъжовното му сърце, там където кръвта се бе сгъстила като прегоряла гозба и цветът й определено беше черен като на стар вампир. Спомените го връхлитаха като досадни мухи. Кацаха върху му. Хапеха го. Разваляха блаженството му, което тихо го напускаше като огорчена съпруга…
„А защо човек изобщо трябва да има такива?“ – мислено се питаше той, крепейки се неспокойно на дивана. Те го караха да се замисля, а той не искаше да мисли. Животът за него вече бе лишен от смисъл. Искаше само да се рее свободен в небесата. Надяваше се явно да спечели от скитническия си живот между двете жени и двата свята.
Кракът му, изтръпнал от неудобната поза, се свлича. Усуква се в чаршафа и неудобството го стряска. Намества се. Поглежда с притворено око към телевизора. Промърморва нещо неразбираемо и отново се отпуска. Сънят го държи здраво като треска. Храни го. А черният човек умееше да се угощава. Ръфаше жива плът от доста време. Вкусът й го настървяваше. И колкото повече се хранеше, толкова по-големи залци искаше да преглъща. Те дърпаха от дъното му все по-тъмни и все по-големи страсти.
Но черният човек не бе никак глупав. Размътеният му мозък осъзнаваше, че цялото злощастие идеше от него самия. Страховете му, свързани с неяснотата, изпиваха почти наполовина удоволствието от реенето в небесата. Мачкаха с корави пръсти и малкото останало в него живо. Бе захванал да върви по стара и отъпкана пътека, нищо различно. И макар че тя привидно сечеше канарите, нейната теснотия и несигурност отнасяха радостта от лицето му. То жълтееше като есенно цвете и бързо губеше от яркостта, така присъща на живота. Духовността му, която като белег го отличаваше от останалите люде, бледнееше като далечен спомен. Мърморенето. Недоволството. Откраднатите лъжовни мигове, го изпиваха с постоянството на пиявица. Развлеченията, по трудно обясними причини, не връщаха сияйността на очите му, където мракът бе намерил последната си гара. Слабееше като обречен, докато сатанински и с удвоени сили бродеше из световете. Вехтееше като опърпана дреха, а вехтото бе готово да се къса. Пътеката би трябвало да го изведе в небесата, но те като природа са твърде нависоко. Черният човек се страхуваше от височините, а туй чувство му бе вродено.
Музика, нечии шумни гласове и тряскането на врата мъчно го извеждат от съня. Трудно се надига. Пъшка. Замаяно сяда на дивана. Привежда тяло като стъпкан стрък и се хваща за главата. Подпира я на изтънелите си пръсти и тъжно се усмихва. Тъгата му е обяснима. От дън душа иска всички около му да изчезнат и необезпокояван, но с божията благосклонност, да потъва в прахоляка. Иска като сух лист да се премята между световете, дордето самото време го прилепне. Налудничаво желае да е на друго място, дето тамошното еднообразие му се види още интересно.
Става да се облекчи. Мие красиви ръце. Мокри лице и прокарва влажни пръсти през косата. Косата му е тъмна, без следите на живота. Вдига уморен поглед. Дири познато отражение в отсрещното огледало. Но него Го няма. Там незабелязано, види се, се е нагласило това на Вампира. И тогава…
Едва осъзнал очевидното, измежду цялата гама от блуждаещи мисли, здраво поддържащи вампирското му възбуждение, той примиренчески се усмихва. Така опрял ръце на умивалника и все още сънен, насред гълчавата, идеща откъм двора, Черният човек, привидно успокоен, благосклонно приема, че и това е достатъчно за другото му начало.
Бедният черен човек, хабейки сили, вдигна никому ненужен шум около си. Окаян остана без другари заради кратките си животински доволства… Тласкан от невидима и тъмна сила, внесе безпорядък в дома си, обладан от трогателни, но безхаберни твари. Изпробва, без да се смущава душата на жена си, решила благородно да претегли търпението си, като тигрица. Скъпернически проследи сина си, забравил за кръвнината, която ги свързва, незнаещ, че само той го още обича. Всели в душата си звяра. Завря доброто в тъмното на мазата и реши, че така изглежда интересен и крайно вълнуващ за цветните, но кратко живеещи пеперуди… Черният човек, улисан в постоянството на тази си работа, май забрави, че Бог само забавя, но не оставя безнаказано Злото.
Книгата „Речник на изневярата“ на Таня Тонева Танна можете да откриете в книжарниците на „Сиела“, „Хеликон“ и „Хермес“.
0 Коментара