Един от най-личните въпроси, който са ми задавали, е: „Кои автори обичаш да четеш?”. Въпросът беше поставен в първия половин час от познанството и беше повече от очевидно, че е бърз лакмус, който ще ме очертае като личност. От такъв въпрос не ми се излиза с шега. Никога. Пък и кой не би бил поласкан, ако някой се опита да отгатне вътрешните му хоризонти? Вместо да плъзга пръсти по разните му там извивки на талията и шията, или да гадае модела на смартфона му (не казвам, че е маловажно).
Сегааа, не искам да звучи като превземка, обаче прегледът на любимите ми автори, е кратка история на порастването ми.
Порастване. Не „израстване”, опазил ме Господ (или Вселената, или каквото е там). Изпитвам уклончива съпротива към приложната психология с всичките й „10 начина да си успешен” или „166 причини да се харесваш” и „Незнамсиколко метода да си лакираш пръстите на краката”.
Но! Когато чух онзи въпрос, исках да съм честна. Мигновено усетих какво означава да те питат за пристрастията ти. Нали човек се разкрива до най-фините си пластове повече с предпочитанията си, отколкото с нещата, които го дразнят. Играта лайк-дислайк може и да прилича на крайно опростяване, но не е елементарна. Тя те разголва, дори когато не си готов. Е, пред наблюдателното око, разбира се.
Ако си зададеш същия въпрос, ще видиш, че отговорът е като
пътуване със скоростно влакче през най-личния ти живот
Не само защото четенето е модерно. Не защото то те отличава от всички, когато седиш на някоя малка масичка и пиеш фрапе под любимата си тента, не защото на плажа книгата си отива с плажната ти шапка и е така шик, така романтично, че ти иде да се снимаш.
Книгите, които те намират в съвършения момент, те променят. Обикновено това са скрито-болезнени, красиви, вечни и дългоочаквани от теб (без да го подозираш) истории. Рядко с добър край. Точно като в живота.
Често се хващам, че хепиендът е в състояние да утрепе и най-качествения филм. В романите сякаш по-рядко се случва, там авторите се пазят от енд-а като от чума. Особено пък от щастливия край – той все повече намирисва на лош вкус. Затова пък компенсаторно всички искаме да изживеем нещо светло и медоносно. Или поне да го поживеем дълго-дълго, жужейки като натежали пчели из захарния му въздух. И то да не бърза да свърши.
Така се чувствам с любимо четиво.
Защото има книги, които ме пренареждат. А аз съм достатъчно придирчив читател и не попадам лесно в мрежата на всеки роман. Обаче!
Има неустоими разказвачи – те те впримчват, вадят те от твоя свят, дават ти увеличително стъкло и те слагат в епицентъра на това, което разказват. И ти четеш, поглъщаш късове друг живот като гурме, съпреживяваш (голяма работа, че било фикция, недоказуемо е, на теб всъщност ти се смее или реве съвсем наистина!).
И така – моите книги.
Топ-колкото-излязат плюс тези, които ще забравя и ще ме е яд
Държа да отбележа – имам си моменти, в които харесвам по-стегнато писане, по-стратегическо, и моменти, в които има нужда от бавно, с отношение към детайла разказване. И при теб е така, знам.
Но вечното умея да разпознавам. Или то ме разпознава. Една от книгите, които завинаги влезе в мен и си направи място за всички времена, е „Арфата на тревите” на Труман Капоти. Добре де, заедно с „Музика за хамелеони” и „Закуска в Тифани”. Заради изящния безпорядък, в който живеят героите му, заради лекотата, така трудна за постигане.
И защото вярвам, че има книги, които лекуват. Лекуват наранено самолюбие, лекуват усещането, че си неособено адекватен в най-консуматорския от консуматорските светове. Такива книги те запращат насред летата на детството ти – сред отвесна и ярка светлина. Труман Капоти е от онези магьосници, които пишат елегантно и четенето му е привидно лесно. Това му е номерът – тази неуловима лекота. Затвориш ли книгата обаче, вече не си същият. Имаш нужда да си помълчиш.
По това разпознавам важните книги – след тях ми се мълчи. Изчаквам ги да си намерят място в мен, после въздъхвам, може да изпуша една цигара, преди да отворя следващия роман.
Край мен винаги има купчини нова проза – моето законно бягство от действителността.
А сега си представи Капоти – стилен, предвзет, светски. Изключително умен. Това е авторът, успял да направи от себе си градска легенда. Приживе. В едно интервю казва: „Аз бях считан за малко ексцентричен, което си беше доста вярно, и глупав, което пък справедливо ненавиждах”.
Мечтая да срещам повече хора като героите му
Мечтая да мина през живота като героиня на Чехов – трогателно-наблюдателна, придирчива, деликатна и прикрита. Точно защото знам – такива хора не оцеляват.
Много е странно. По-големият процент от световните автори са мъже. Затова си има куп обяснения – от „живеем все още в доминиран от мъжете свят”, до простичкия битов факт, че на повечето жени им се налага в някакъв момент да бъдат майки и съпруги. Което отнема време. Което ги пренасочва. Което едновременно ги захранва емоционално и краде от времето им за писане. Което е нужно на семействата им, но отлага времето на реализацията им.
Или помага? Вярвам в емоционалната интелигентност. А тя се трупа най-сериозно в моменти, в които от теб се изисква да си отдаден. Някому. И въпреки.
Мисля си за фината Сири Хуствет и романа й „Какво обичах”, защото той ме накара да надникна в собственото си бъдеще. Също и със суеверен страх. Иначе Сири Х. е известна и като съпругата на Пол Остър.
Мисля си също за Исабел Алиенде („Къщата на духовете”, разбира се, и „Дневникът на Мая”), която казва, че предпочита сутрин да направи палачинки на внучетата си. Не знам доколко това е поза и не знам дали би казала същото, преди да добие световната си популярност.
Мисля си и за Франсоаз Саган. Защото усетих, че трябва да препрочета „Добър ден, тъга”. Обичам да се връщам към книги, в които светлината и сянката са добре дозирани, които не се боят да влизат в човека, да изследват подсъзнателните му механизми. Странно е, че Саган, която написва романа за шест седмици и го публикува едва деветнайсетгодишна, успява да стане (и остане) любимка на хора от различни възрасти. В цял свят.
Френският психологически роман е висока топка. Но Франсоаз я отиграва безкомпромисно.
„Добър ден, тъга” обичам, защото
тази книга разпознава малкото чудовище в мен
Онова наблюдателно, скрито-ранимо, малко меланхолно момиче, винаги готово да счупи света. И да оцелее. И да съжалява, че е оцеляло.
Да се откриваш и да четеш себе си в някой съвременен европейски роман означава да се отървеш от приличието. Както и да отървеш себе си от мнимите изисквания на еснафския бон тон. Не е трудно, ако ти стиска. Въпросът е после да успееш да избалансираш и да се престориш на същата. Да не разваляш пейзажа. Да се впишеш безконфликтно в обичайната си градска среда.
Дори не искам да знам дали успявам.
Знам обаче, че всички герои и героини, които са ме впечатлили, живеят в мен. Заслуга и отговорност затова носят авторите. Аз не отговарям за емпатичната си природа. Но вярвам, че важните книги ме намират. Те стигат до мен през приятел, заради силна рецензия, дори след случайно протягане на ръката пред щанда в книжарницата.
И това е едно от чудесата на малкия ни, фино взаимообвързан свят.
Сред другите (книжни чудеса) са: „Лолита” на невъобразимия Набоков, „Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис, безпощадният „Американски пасторал” на Филип Рот, красивите „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков и „Осъдени души” на Димов, огромните (в който искаш смисъл) книги на Маркес и Борхес.
И докато все още се чудя дали книгите, които съм прочела, не предпоставят живота и мен самата, си спомням, че четенето е убежище. Четенето е уютен свят, в който съм едновременно изложена на ветровете от чуждите животи и защитена. В него бягам, когато светът е зъл и остър. На него вярвам, когато ми е нужно да си повторя, че не изпитвам нищо уникално.
Също и когато в стомаха ми започнат да се съживяват онези пеперуди, знаеш. Влюбването.
И ми се иска и ти да помниш, че животът е добър.
Щади се. Оптимистично казано „Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре” (Самуел Бекет).
0 Коментара