Някога питали ли сте се кое е онова нещо, което приковава книгите към ръцете ви и ви кара да бленувате за тях, когато сте далеч едни от други?
Дали е омайващият език на автора, който реди всяка дума толкова прецизно, че сякаш оформя гравюра в сърцето ви? Или е завладяващата история, която ви кани да разлиствате страница след страница и разцъфва във все по-красиви и упояващи краски? За мен има още един фактор. Oформлението на някои книги може да им отреди трайно място в чантата ми, защото съм непоправим воайор. Обичам да се наслаждавам – това е всичко.
Преди около месец попаднах на едно такова издание, което сякаш знаеше точната рецепта на пътя към сърцето ми. Един своеобразен любовен еликсир, толкова мъничък, че се събира между две очарователни картинни корици. Толкова голям по смисъл, че не мога да спра да мисля за него. Да не забравя – подписан от Ерик-Еманюел Шмит.
Една на пръв поглед приключила любовна история, намерила израз в най-романтичната форма на комуникация, а именно писмото. Вие някога писали ли сте такова?
„Ако искаш да ме чуеш, здравей.
Ако не, сбогом.“
Така – простичко и колебливо – започва да пише Адам на любимата си Луиз. Не харесвам думата „бивша“ – смятам, че ако някога си обичал, не може да има минало време за теб, макар че на пръв поглед точно то се е наместило между двамата главни герои в романа. Някой мъдрец беше казал, че само любовта, която сме дали, остава завинаги при нас – това е и моята философия. Докато се движите хаотично напред и назад по страниците на „Любовен еликсир“, не можете да не се съгласите. Ще попитате защо хаотично, защо напред-назад – нали? Веднага отговарям – всяка буква, всяка дума, всяко изречение е толкова на мястото си, че ще ви се иска да си ги запишете. При липса на хартия и мастило, вашето платно ще трябва да е паметта ви. И днес, дни и дни след като се срещнах с творението на Шмит, не мога да се отърся от него и ви го цитирам – съвсем по памет:
„Има неща, с които човек трябва да свикне, преди да развие вкус към тях – кафето, цигарите, броколите, самотата. Мъча се да опитомя последната, защото тя е новата ми компания.“
На вас, за щастие, няма да ви се наложи да правите това, защото ще се сдобиете със събеседник още при отварянето на „Любовен еликсир“ – срещата с една история, която всеки е изживял до някаква степен, ще ви направи една идея по-малко сами.
Точно това – читателят, книгата, мястото (което и да е то), е моята лична рецепта за любов. Ще я изпробвате ли?
0 Коментара