Не, няма да ви разказвам за страха ми от бръчки, нито за страха от самотата. Няма да ви плача за това, как животът ми се изплъзва от пръстите и не искам да умирам. И въпреки че съм класическа блондинка, не очаквайте да се панирам от всеки качен килограм. Големите страхове на моя живот са и големите ми победи – над обстоятелствата, над предразсъдъците ми и над собственото ми его.

kremena

Първият ми осезаем страх беше от една стая. Бях на 5. Живеех в къща, която тогава ми се струваше огромна – с 4 стаи, една от които служеше за склад. Тежките плюшени завеси бяха винаги спуснати така, че в стаята цареше пълен мрак дори в най-слънчевите дни. Тази стая беше моят кошмар. Години наред упорито отказвах да влизам в нея, а ако майка ми ме пратеше за някой рядко използван сервиз, първо промушвах внимателно ръката си през едва открехната врата до ключа за осветлението и едва когато големият полилей светнеше с четирите си крушки, прекрачвах прага й. Но когато мама постави кутията си от абаносово дърво с приказни дрънкулки в онази стая, любопитството и страхът ми започнаха надпревара като партньори в страстно танго. Спомням си много добре деня, в който реших, че трябва да отворя тази кутия на всяка цена. Стоях пред стаята, гледах я и… се случи. Просто рязко отворих вратата и без да светвам лампите, я затворих зад гърба си. В сумрака видях кутията, приседнах до нея, а сърцето ми беше изпълнено със самодоволство и гордост.

Тийнейджърските ми години бяха белязани от

страха да не съм част от стадото

Във времената, в които групата е най-важна, аз неистово се притеснявах да не заприличам на другите. Когато момичетата измерваха своята популярност по дължината на полата и бретона си, аз ходех с дълги фусти и безобразна прическа. В годините на първата цигара в училищната тоалетна и първия секс на пиянски купон у съученици, аз гордо развявах своето непушене и изкарвах нощите си в четене на руска класика.

Страхът ми от обезличаване в крайна сметка направи точно това – превърна ме в незабележимата зубърка, до която сядаха, само ако има класно по математика. Вечно намръщената ми физиономия ми изигра лоша шега и в крайна сметка останах без приятели. Нещо повече – всичко ми се случваше трудно.

Може би щях да продължа дълго така, защото смятах, че това е нормалното състояние на умниците (да, тогава се мислех за много умна), ако не се бях запознала с най-усмихнатото момиче на света. Тя не беше красавица, но беше лъчезарна и където и да влезеше, веднага ставаше център на внимание, защото умееше да се усмихва. Без да е сервилна, получаваше всичко от живота с много по-малко усилия, разчитайки на двата реда прелестни зъби, обрамчени от неустоима усмивка. Страхът ми да не ме вземат за повърхностна рязко се сблъска с истинското възхищение от това прелестно същество. Тогава разбрах, че перфектният бретон и красивите дрехи отварят повече врати от „Ана Каренина“ и Питагоровата теорема, въпреки че няма нищо лошо да си добър и на двата фронта. Постепенно започнах да скъсявам подгъвите, купих си червило и до ден- днешен продължавам да изпитвам ефекта от искрената усмивка. Оказа се, че да се радваш на живота е по-важно от това за познаваш в детайли всички рокли на Наташа Ростова.

Страхът от обвързване беше кошмарът на моите 20. Докато приятелките ми изживяваха големите си любови, аз прелитах от обект на обект и всеки малък намек за дълготрайна интимност

ме изстрелваше веднага в орбитата на самотниците

ПО ТЕМАТА

Мъжете преминаваха през живота ми със скоростта на боинг, а аз се чувствах прекрасно, играейки си на самостоятелност. Дори когато се оказах единствената неженена сред приятелките си, продължавах да не допускам мъжете да се застояват в дома ми.

Един разговор с баба ми ме накара да осъзная, че доверието е най-ценната придобивка във всяка връзка. Да се довериш и да оставиш да те харесват, обичат, понасят или дори мразят в определени ситуации. Защото любовта не понася половинчати чувства. И никак не обича страха. Баба ми ставаше всяка сутрин и правеше чай за дядо, после му купуваше цигари, въпреки че постоянно му мърмори за пушенето и докато плевеше градинката, си подсвиркваше, защото знаеше, че ако й прилошее от жегата, той е наблизо. Абсолютната любов се проявява в незначителните детайли и зависимостта от другия всъщност е донякъде споделена свобода. Благодаря ти, бабче, че ме освободи!

 

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара