Йълдъз Ибрахимова: Сцената е моят космос

Едно любимо и за двете ни място, наситено с детски спомени – градинката пред Седмочисленици. Леността на августовския следобед е заразила даже гълъбите. Тя се задава стилно елегантна в белия си костюм, точно навреме. „Прекрасно е, тази атмосфера най-много ми напомня за някогашната София – усмихва се Йълдъз Ибрахимова, – израснала съм тук, в този квартал, учих в 6-о, преди да вляза в Музикалното училище…”

Живеете в Анкара, гастролирате, пътувате по цял свят… Има ли нещо, което ви дразни, не ви харесва, когато си идвате тук? Едва ли е само чешмичката и чистотата…

Правя и сравнение с преломния период от 90-а година насам, който е граница за всички, които живеем тук. Да, сега има свобода, всеки може да изкаже своето мнение, да каже какво мисли, но при всяко мое идване, виждам как хората стават все по-груби помежду си, отнасят се без уважение един към друг. По-учтиви ли бяхме преди, сега ли хората са по-изнервени, притеснени от това, че наистина животът е все по-труден? Ето, в тази градинка например сега има една дневна и една нощна смяна. Дневната са децата, които си играят, също както си играеше през лятото моята дъщеря, а нощем, което е много притеснително, излизат съвсем други хора, сякаш напуснали човешкия вид, бездомни, хора, за които няма вече никакви ценности, които живеят дори не ден за ден, а час за час…

Да сменим контрастно темите – да поговорим за музика. Вие кога открихте музиката в себе си?

По думите на майка ми съм пеела още на годинка и половина, слушайки нейните песни (тя обича да пее до днес) или пък радиото. После на десетгодишна възраст ми купиха пиано, а тук, в Шесто училище, всеки път, когато идваха гости, мен ме караха да пея… Така че, някак съвсем естествено беше да започна да свиря, да тръгна по своя музикален път – с обучение по пиано и солфеж, което беше една много здрава основа, да вляза в Музикалното училище, да го завърша, после да вляза в Консерваторията, да се дипломирам като музикант… Но и когато завърших, никога не съм си помислила „ето, аз вече съм готов, добър професионалист”…

Вие завършвате оперно пеене в Консерваториятa. Как стана така, че джазът се оказа вашият избор, вашата стихия?

Моят баща беше любител и на класиката, и на джаза, на големите джазови оркестри, вкъщи се слушаха много плочи и радио… По няколко причини изборът ми беше не оперната музика, която обичам и досега и често взимам теми от оперни арии – започвам като мецосопрано и продължавам в съвсем друга окраска, импровизирайки в джаз… мисълта ми е, че една от причините е моят голям диапазон, който не се вместваше в строго рамкираната класическа музика и специално в оперното пеене, където трябваше да бъда или сопрано, или мецосопрано или алт. И ако бях избрала операта, цял живот трябваше да бъда само едно от тези. Другото, което ме привлече в джаза, е свободата на музиканта да импровизира. В класиката всичко е фиксирано, не можеш един тон да прибавиш от себе си. Спомням си в Музикалното училище в междучасията сядах на пианото и си импровизирах нещо, а тъй като част от нашите преподаватели освен класиката, не признаваха нищо друго, имаше един дежурен на вратата, като види, че се задава даскал – дава знак и аз започвам да свиря ария. Много ми беше интересно, а забраненият плод, знаем, е най-сладък. И така, като потвърждение на моя избор, дойде и една касета на Ела Фицджералд, която ни бяха дали вкъщи. Изслушах я цялата, без да мръдна от креслото до края и си казах – ето, това е моята музика! Не да пея като Ела Фицджералд – аз много я обичам, както и Сара Воун, и Бети Картър, и Даян Уошингтън и още много от големите имена, които всъщност са написали историята на джаза, – харесах свободата, която имат тези певици, прекрасното им въображение, това ме накара да си кажа „ето я е свободната музика, която искам да правя!”.

Свободата на духа ли е най-висшата ценност за Вас?

Свободата и това да мога да се движа свободно, да мисля свободно, да изказвам своите мисли свободно. Когато се оженихме с мъжа ми и преди това, когато се запознахме и вече имахме повече мнение един за друг, аз харесах у него точно това, че той е с много свободен дух, както и аз съм човек със свободен дух. С нашите професии – и двамата пътувахме много, това е много важно. Всяка жена има в живота си предложения за женитби, но една от причините да отказвам предложения е било това, че някак си професията ми е била поставяна на второ място. Не става. Това за мен е най-свободното пространство, където аз съм себе си, където мога да се реализирам, да се претопя в безкрайност и да преживея една изумителна свобода.

Да, има правила в музиката, разбира се – това е основата за всеки музикант, но аз съм свободна да импровизирам и да се чувствам свободно. Докато в живота, човек колкото и да иска да бъде свободен, той е задръстен от хиляди глупави забрани. Така че, аз избрах такъв човек, който също се чувстваше свободно, и беше интересно в едно такова семейство, където е много трудно, поемайки отговорността за човека до тебе, да уважаваш неговата свобода. Нашият периметър на свобода, който си бяхме дали като взаимно уважение, беше много голям. Това е много важно нещо. Защото има ревниви хора, даващи много малък кръг на свободно действие на човека до себе си. Разбира се, взаимното уважение и любовта също са много важни.

Свободата, която аз съм търсила и съм намерила в един момент е точно в това – да упражнявам своята професия, която за мен не е просто професия, а много по-широко понятие – начин на живот, поглед върху живота…

Кой е най-големият подарък, който Ви е поднесла съдбата?

Може би, това от дете да имам такова семейство, в което се чувствах страшно удобно, с много хубава хармония във взаимоотношенията, уважение и обич, взаимно доверие между майка ми и баща ми…

Нататък, имах шанса да срещна мъжа си (прекрасен човек беше той – Али Динчер!), от който научих доста неща за живота, за това, че не трябва човек да се нервира за дребни неща, да ги уголемява под лупа. Напротив. Той ми казваше : „Не хаби енергията си да се ядосваш за нещо, което вече се е случило, превърни я в положителна енергия, използвай я да разрешиш този проблем”. И действително е така – ние сякаш преобръщаме ценностите в живота си, действаме често по неразумен начин. А всъщност, човек живеейки, преминавайки през много негативни неща, отрицателни емоции и през тежки загуби, оценява кое си струва в живота, кое е ценно и кое -безценно. И в един такъв момент много ясно вижда в живота, който му е останал занапред, какво да направи и как всеки миг за нас е един подарък.

Разбира се, щастлива съм, че майка ми е до мен, че имам Суна – това е най-голямото ми богатство. Не точно „богатство”, защото то няма измерения…

Да поговорим за дъщеричката Ви Суна. Тя вече е избрала пътя на музиката също…

Да, тя още не беше проходила, съвсем малка беше, когато забелязах, че има силно ритмично чувство. Освен това тя израстна в среда с музика. На първия ми концерт, на който дойдоха те с Али (това беше в Амфитеатъра на Аполония, концерт с цигански романси), бях силно притеснена, защото тя беше изключително палава, навсякъде се катереше, беше огън и жупел. И му казвам на Али – добре, но седнете близо до вратата, до изхода, при алармено положение – веднага да се изнасяте. Оказа се след концерта, че са ги настанили на централно място, но аз не чух ни звук от нея, слушала с голямо внимание и чак затанцувала на стола, настоявайки татко й да гледа не само към мама, а и нея…

Колко голяма е била тогава и на колко е сега?

На две годинки и половина, сега е на 14 и половина. Свири на пиано от седем години, получи две награди от конкурси, вече трета година откакто свири и на контрабас. Даже в момента, докато си говорим, тя има урок по контрабас вкъщи…

С нея имаме над двайсет концерта на сцена с албума ми с детските песни, който записахме, когато Суна беше на пет години. По време на записите в студиото всички бяхме изумени от сериозното й поведение, направи си песните от раз, не й се искаше да си тръгва от студиото. Мисълта ми е, че тя е свикнала със сцената, с музиката и някак естествено тръгна в тази посока. Всички, които я познават и знаят какво палаво и енергично дете беше, са забелязали как на сцената тя се преобразява, концентрира се, влиза в друг образ… Надявам се да се развие по най-добър начин, да стане добър музикант.

Често ме питат – няма ли да я занимаваш с пеене? Но тя сега е във възраст, когато гласът й не е още установен. Макар че, по нейно настояване, съм я разпявала, както разпявам моите студенти, и видях, че има три октави глас… Човешкият глас е по принцип октава и половина, две октави. Откровено казано, това много ме изненада, тя има хубав, плътен глас. Но сега не му е времето, още не трябва да се пипа. Нека да има музикалната основа, оттам нататък – ще видим.

За Вашия глас няма предели, притежавате уникален диапазон от четири октави. Как се грижите за този ценен инструмент – Вашия глас? Спазвате ли някакви специални предписания, рецепти

О, да! Много е важно всеки инструмент да бъде поддържан грижливо. Цял живот, не че съм го правила по принуда, но така са ме учили още от Музикалното училище – да пазя стриктно хигиена на гласа, която е много важна, за да се пее правилно и да се пее по-дълго, разбира се. Така че този начин на живот с приоритет да си пазя инструмента, не е нещо, което ми тежи. То се е превърнало в самодисциплина, която е станала напълно естествена за мене. Никога не съм пушила, алкохол – по една, две чаши, в последните години – изобщо никакъв алкохол не пия, не ям определени неща…

На този чувствителен инструмент – от сантименър и половина, две гласни връзки, влияят не само физическото състояние и околната среда, но и психическото състояние, цял комплекс от дразнители.

Преподавате джаз пеене в Университета METU в Анкара. На какво учите Вашите студенти?

Първо – да познават добре музиката, после – да опознаят себе си, какво могат. Оттам нататък да се научат да разпознават и да избират красивото, хубавото, доброто в най-широк смисъл. Да пеят правилно, да пеят естествено, да дишат правилно. Дишането е страшно важно. Започвайки със студентите, това са първите уроци. Аз в Музикалното училище правех Хата Йога, което много ми помогна за дишането и за една много здрава дисциплина.

Имат ли днес достатъчно хъс младите хора да развиват таланта си?

Да, има много амбициозни деца, които имат и много добри възможности. Някои от моите студенти направиха след Консерваторията и мастер в Европа и в Щатите. Една от моите студентки – Есин, остана след мастера си в Америка, и се е насочила към композиция и съвременна музика на 20-ти век, което никак не е лесно. Миналата година участва на Джаз фестивала в Монтрьо с американски биг бенд с пеене и с нейна собствена композиция. Много ме радва, разбира се, че има такива талантливи деца, които не остават само с наученото в училище. Много е важно.

Споменах, че аз когато завърших образованието си – никога не си казах, ето – край, готова съм, вече всичко мога. Напротив. Главозамайването е много вредно. А и, да си призная, никога не съм ламтяла да стана велика, всички да ме познават – не. Това никога не ме е привличало. За мен беше важно, това, което имам, да го развия, да го извадя от себе си. И така казвам на моите студенти – всеки от вас е неповторим, всеки един глас е уникален. Въпросът е да се намери това съкровище, което имате, този диамант и хубаво да го излъскате, за да блесне.

Помните ли Аполония преди 25 години… Когато за първи път чух поразителния Ви глас, беше там в църквата в Созопол… и беше магия!

Тогава Аполония беше наистина едно сакрално място. Мисля си, че това, че много неща ни бяха забранени тогава, ни караше – не само нас, изпълнителите, но и публиката, да почувстваме това място като един остров на свободата, остров на свободния дух. Спомням си и джаз фестивалите в Сопот, на които се стичаха предимно млади хора от цяла България, идваха с раници на гърба, спяха навън, само и само да бъдат на Фестивала и да го слушат… Помня и Софийския джаз фестивал в зала Универсиада, побираща 3-4 хиляди души. Ние отивахме там буквално за една глътка свобода на духа. Зала – препълнена, страхотни музиканти на сцена, фестивалът започваше от седем часа и до един – два през нощта продължаваше. Беше невероятен празник. За първи път там участвах с трио Любо Денев… Имаше невероятен ентусиазъм и възторг, каквито сега няма. Дори, мисля, че сега в София вече няма такъв джаз фестивал.

Има в Банско…

Да, бях поканена миналата година там, имаше много хубава публика на площада, много възторжена. Имаше и хора, специално дошли от чужбина, за да слушат концертите. Срещнах се, например, с един джаз-фен – журналист от БиБиСи, купил албумите ми и пристигнал специално, запознах се и с хора, дошли заради мен от Турция. Беше много приятно.

Ако изброяваме къде сте пяла, ще е прекалено дълго. Къде не сте гастролирала досега?

В Европа – не съм пяла само в Норвегия и Швеция. Но пък съм пяла най-на север, в Мурманск, пресичайки Полярния кръг близо до полюса. Беше незабравимо турне и съм влюбена в тази природа там, все едно че попадаш на друга планета.

Публиката различна ли е?

Може би там, където за първи път отивам, където не ме познават, като че ли в началото публиката е по-сдържана, но след това атмосферата така се наелектризира и нажежава, че стига някаква еуфория. Страшно се радвам, много добре се чувствам и заради това (сега съм в много добра форма, може би – сега съм най-свободна на сцена от целия ми минал период) как хващам тая публика и я водя там, където аз искам и тя е с мен!

Имах много интересен концерт в Лвов преди години, където публиката беше много компетентна, тежка – само музиканти и композитори. И след концерта да ме поздрави при мен дойде един композитор, който ми каза: „Много Ви благодаря за този концерт, преживях невероятно чувство на свобода и знаете ли – Вие ме изхвърлихте в Космоса, в Безкрайното!“ Аз му отговорих – И аз Ви благодаря, защото ние бяхме заедно там.

Музиката, сцената ли Ви зареждат с нови сили и енергия?

Аз съм благословена, че имам тази професия, това не е професия – това е моят свят. Сцената е моят космос. Разбира се, и близките хора, които са до мен, които ме обичат и подкрепят, тяхната обич и всеотдайност… Може би и тази енергия, която имам в себе си и която се поддържа от музиката, от това, което правя. Защото изкуството е нещо, което няма край, няма граници, то е безкрайно. Ето – догодина ще навърша шестдесет години и това, че мога да пея – това е наистина дар Божий. Гласът е дар Божий, но е нищо, ако не се обработи, ако не се дисциплинира, ако не влезе в един път, основан на знание за това, което правиш, не просто уповавайки се на таланта… И затова, че имам шанса да имам здрав глас, да съм здрава, да пея на сцена, да танцувам на сцена и да имам до себе си много добри музиканти, разбира се… И това е тази безкрайност в изкуството – колкото повече човек напредва във времето, толкова повече разширява хоризонта си, вижда че то е повече от океан, защото дори океанът има бряг, а изкуството – няма. И това е магията, това е двигателят, който те кара непрекъснато да търсиш, непрекъснато нови и нови неща да правиш. Примерно, когато съм била на сцена и правя саунд чек, съм откривала техника и си казвам – а, това е нещо ново, което не съм правила, запамети го, непременно трябва да го направиш.

Каква е ролята на импровизацията, на Въображението в работата Ви?

О, огромна! Особено в музиката, която ние правим, човек трябва да има голяма свобода на мислене, но пак казвам – върху основата на знанията и уменията. Това е нещото, което също страхотно вдъхновява и поддържа. Защото свободата на духа е най-главният двигател да продължиш напред, въображението няма граници и никога не се повтаря. Понякога сме споделяли с приятелите – музиканти на сцената, че дори съжаляваме, че не сме „уловили” тези моменти. Но пък магията на импровизацията е именно в това…

Коя друга сфера на изкуството, различна от музиката, Ви интригува, Ви е най-близка?

Майка ми е разказвала, как още от ранно детство съм рисувала върху трамвайни билетчета дори. Наистина, много рисувах като малка, взимала съм уроци по рисуване, имам до днес и много приятели – художници и скулптори. Имаше период, в който правех много хепънинги с една група художници, което беше за мен страхотно удоволствие. Канех, примерно в Народния театър, и на по-големи сцени, художници и на едно голямо платно те рисуваха, ние музицирахме и от това взаимодействие между нас се раждаха интересни, чудесни неща. Бяхме една дружинка със страхотно усещане за общност. Помня, в Кюстендил ни бяха поканили на откриването на изложба – бяха опънали голямо платно на земята, /наистина много авангардни истории за 80-те години!/ и обикаляйки платното, аз пеех и импровизирах. Така се разчу и се хареса, че накрая освен на откриването, ни поканиха и на закриването на изложбата. Направих подобно нещо в Турция – оказа се, че там за първи път се прави и много се хареса, първо в Анкара, после в Истанбул…

Какви хора допускате близо до себе си, как избирате приятелите си?

Не ставам лесно приятел с всеки, казвали са ми, че слагам дистанция между себе си и хората. Не знам дали е точно така, но за мен е много важно един приятел да бъде – както се казва, приятел в лошите дни, когато имаш нужда от подкрепа. В хубавите дни има много приятели, но в труден момент… Така че, приятелите, които имам до себе си, са преминали през изпитанието на времето, били сме заедно в различни моменти – и на радост, и на тъга, и сме се опознали добре и си вярваме… Дори и след 90-та година, когато съм чувала, че нерядко при някои е наставала промяна, материалното е ставало по-важно и водещо пред едно приятелството, (където материалното няма никаква стойност!) – моите приятелства, за радост, останаха здрави.

Защо тези най-първи приятелства като че ли се оказват най-здрави?

Защото човек тогава е най-чист, гледа много искрено на света, няма нужда от престореност, не знае какво е двуличие. Няма страх от това, което е, няма нужда от маска: каквото мисли – това казва, да, понякога може и да заболи от думите му, но той е искрен и зла умисъл тогава няма също… Това са много чисти, кристални чувства, които децата и само децата могат да имат. А вече нататък животът постепенно ни слага в едни рамки, непрекъснато затягащи се около нас, превръщащи се във високи стени. Стени на лъжата, на двуличието, на измамите, особено пък, когато парите са Господ в един свят, тогава за съжаление, животът става еднотипен. В предговора към последния си албум, който довърших неотдавна (в него участват и български, и турски музиканти!), написах точно това – за съжаление, все повече започваме да губим културните си специфики, своята самоидентичност, а именно различните култури са огромното богатство на тази Земя и на това човечество. Защото, представете си, какъв би бил светът само в зелено, или само в синьо! Това, всички да си приличаме, ни обезличава и спира движението напред. Пъстроцветната различност, конфликтът дори, е динамиката, той създава енергията. За съжаление, все повече живеем един и същи стереотип и начин на живот, все повече забравяме и не познаваме своето минало, особено в музикалната култура – започваме въобще да нямаме хабер какво се е пеело, какво се е свирило, което е огромното богатство на един народ. Където и да отида по света, в който и град да попадна, ми прави впечатление все това – сградите са различни, но само тези, които са останали от миналото, модерната архитектура е еднотипна – независимо дали си в Европа, Щатите или Азия, едни и същи коли се движат по улиците, едни и същи дрехи носим, една и съща музика слушаме … Все по- малко виждаме тези обогатяващи човечеството разлики в ценностите и в културите, за съжаление…

Това ли най-много Ви разочарова в днешния глобализиращ се свят?

Системата, поставяща на първо място парите, целият този начин на живот е такова лицемерие, за съжаление, че човек с истински чисти помисли към света не би могъл да бъде преуспял в този двуличен свят. Чистият човек винаги има много проблеми, защото тази система насажда двуличието и фалша като начин на общуване – в живота, в работата, двуличие в политиката, навсякъде. Всички са с маски.

Изкушавала ли сте за миг поне да влезете в политиката?

Не, никога, макар че имах две предложения тук – и от СДС, и от ДПС – още в началото и от Желю Желев, и от Ахмед Доган. Но тогава отговорих и на двете партии, че това изобщо не е моят живот, аз имам съвсем друга нагласа, а и няма какво да правя аз в Парламента. Тази материя не я познавам, не познавам законите, просто да вдигам ръка, без нищо да разбирам – няма никакъв смисъл. Имах познати, хора на изкуството, които влязоха в Парламента и им казах: „Не знам дали ще издържите и шест месеца”. Те дори по-рано си излязоха, не издържаха и толкоз. Не виждам мястото на един човек на изкуството в политиката!

Покрай мъжа ми имах възможност да вляза и в кухнята и да разбера, че за да си добър политик – а добрите политици са много малко! – първо трябва да имаш много сериозни познания за социалната система, за историята, да си много ерудиран във всяка област и после – много да обичаш хората, да искаш да направиш нещо за тях, а не за себе си. За съжаление, в този материален и все по-материален свят, в който живеем, все повече забравяме, че духовното е движещата сила! Бях поканена през 2002-ра година от ООН като представител на Турция и България в Йоханесбург на световен Форум по екология и социално развитие, който се провежда на десет години веднъж. Това, което там се изнесе в докладите като статистика и данни, те кара да изтръпнеш, колко е човешкото същество себично, самолюбиво и колко е глупаво, защото буквално реже клона, на който седи! Как цял живот човек в гонене на измисленото нещо „пари”, което изобщо го няма в природата, разрушава първо себе си, разрушава и цялата жива и нежива среда около себе си. А ние нямаме друга къща освен нашата Земя. Според установена вече статистика, за съжаление, по-голяма част от екологичните проблеми на планета се предизвикват от най- богатите хора, които заразени от болестта на парите, унищожават природата.

Мисля си, че човешкото същество ще започне малко по-малко да се осъзнава и да има уважение и любов не само към себе си – не говорим за себичност, а за себепознание, когато започне да обича и уважава и най-малката птичка, и най-малката буболечка, скалата, морето, всичко, което е около нас. „Моят дом е моята крепост” – казват англичаните, а според моето мислене моят дом е моят град, моята страна, моята планета. Когато повече хора започнат да мислят така, тогава ще разрешим екологичните си проблеми много по-лесно. Такава е моята философия. Понякога излитам с моя дух нанякъде и поглеждам надолу (макар че там няма „долу”, нито „горе”), търся моята планета и виждам – а, ето, там е Земята, моята къща. А аз къде съм? Коя съм? Няма никаква разлика между мен и най-малката мравчица, между мен и ето това врабче, което подскача там. Аз съм една мъничка незабележима точица, частица, която по-малко от части от секундата живее и след това не се знае къде отива…

Не мислите ли, че човешкият дух е безсмъртен?

Да, мисля. Има теории, че когато човек вече не е жив, се губи една част от него, че олеква… Но това са теории, хипотези. Вярвам обаче, че човек трябва да остави нещо добро от себе си, след себе си. Това е нещото, което мотивира човек да живее.

2011 г.