Навремето на фотографа се е гледало като на вълшебник, който може да те направи на красавец или на маймун, дори може да ти вземе душата със снимката. Оная тъмна стаичка и оня черен ръкав, в който се е завирал, са възбуждали любопитството на непросветените. С разбулването на тайните все повече хора са захващали този занаят.
Така и аз. През 1981 г. станах фотографът на сп. „Жената днес”. Снимах с широкоформатна апаратура, а после закупихме и една Лайка, която беше моята гордост. Цяла одисея беше снимането на кориците. Нямаше фотошоп или модни агенции, за да си избереш модели, а и по принцип се интересувахме от обикновения човек. Нямаше напудрени корици с неузнаваеми, подмладени звезди, дори известите личности бяха снимани в естествена ситуация. Майсторлъкът е така да предразположиш субекта, който снимаш, че той да забрави присъствието ти, а ти да го хванеш в най-хубавия му вид. Колкото по нафукана е личността, която снимаш, с толкова повече претенции е. „Този профил ми е по-хубав, да не ми се вижда това зъбче”. Най- непринудени са децата. За тях снимането е една забава. По онова време, поради естеството на печатане, броевете се приготвяха три месеца предварително.
Сега ще се опитам да ви предам вълненията около снимането на корицата за брой 12/1986 година. Нали се сещате, че съм я правила през месец септември, когато все още сме с летните си рокли. Затова едно от условията беше децата да се облекат в по-зимни дрехи. За да се предаде коледна атмосфера, сестра ми, моят вечен асистент, държеше един елхов клон с играчка, който се вижда на първи план. Аз съм се качила върху една пейка, бременна, с вдигнат във въздуха апарат (предимството на шахтовия визьор), а децата са приятелчета на племенницата ми от кварталната градинка.
И се започва: „погледни нагоре”, „мръдни този клон” „хайде пак…”. Всички се потим. Абе, труден е пътят към изкуството. Не е като да снимаш с дигитална камера. Безброй кадри, все някой ще е хубав.Тук имаш дванадесет кадъра на диапозитив и ти трябва много точна експонация, за да имаш поне три добри за избор. Скоро сеирът за зяпачите приключва. После стискам палци цветовете на диапозитива да са добри, за да не повтарям тази галимация… и така всеки път.
По идея на Алис решихме отново да повторим корицата от 1986 г. Да живее Facebook! Събрахме се бивши деца със своите деца и майки, станали баби, и повторихме същата суматоха. Само емоциите бяха малко по-различни: „О, колко хубави сте станали! О, колко приличаш на майка си! Абе, този ти е одрал кожата!” Вярно, отсякоха черешата, по която се катерехте, и я замениха с бетон, а терасата не е станала по-малка, просто вие, деца, сте пораснали…
Стефан:
Имам много спомени от това време, макар и да са далечни и като през сън. Бегло си спомням моментите около снимката. Бяхме в градинката на НДК, където тумбата от петнадесетина деца и нашите родители се събирахме и играехме всеки ден. Мястото е някъде пред паметника с красноречивия прякор, който тогава беше нов и почти здрав. Трудно беше да се съберем и да застанем, така както леля Силва искаше. Мисля, че тя се беше качила на една пейка, за да ни снима отгоре. Явно са трябвали няколко опита, защото помня, че след това ме болеше вратът от гледане нагоре. Като гледам снимката, май и някой друг родител е помагал да ни привлича вниманието. Сега, когато Алис се свърза с мен, попитах и майка ми за оня ден. Каза, че все още пази броя от това списание.
Детството ми е свързано с присъствието на списанието. Когато и сега някой каже „Жената днес”, веднага ме връща в 80-те в градинката на НДК. Игрите с многото деца около и пред паметника, брането и яденето от дърветата на всякакви плодове, които уж „не ставали за ядене” според родителите ни. Спускането с шейни през зимата в детския кът, гледането на поповите лъжички в жабурняка на края на изкуствената река… Разбира се, не съм чел списанието, тогава не можех да чета, но то присъстваше постоянно около мен вкъщи – обикновено върху броевете на „Паралели” и „Пиф”, който имаше повече картинки – в градинките, в трамваите… Когато попораснах, пак не четях, но „Жената днес” придоби съвсем различна стойност – заради гланцираната си хартия, това беше най-ценният източник на хартия за фунийки – питайте, който и да е член на последното поколение, играещо на фунийки (моето). Разбира се, тогава – в началото на 90-те – вкъщи редовно продължаваше да се появява този ценен ресурс за нашите игри. После някак изчезна.
Знам, че списанието съществува от много отдавна и когато преди няколко години го забелязах отново по вестникарските будки, много се зарадвах заради спомените от детството, които ми навява, но и заради факта, че обществото ни съумява да запази традицията на нещо толкова крехко като едно списание. Сега отново го виждам на различни места. Разлиствал съм го в няколко чакални или приемни, където стои до другите списания. Зачитал съм се. Скоро открих и интернет версията на списанието и с удоволствие прочетох няколко статии от различни автори.
Първо обичах да обикалям в градинката на НДК, да ям „забранените плодове” от дърветата, да играя футбол пред паметника или понякога на фунийки. После се научих да чета. Не ми хареса. Предпочитах новините и научнопопулярните филми по телевизията. Те и досега са ми интересни. Запалих се по историята и обичах да решавам задачи по математика. Появиха се компютрите и компютърните игри, кабелната телевизия. Така научих английски между частните уроци. Понаучих френски във Френската (гимназия). Проговорих френски във Франция. Между работата учех право и философия. Пораснах, май. Хареса ми да чета. Върнах се. Влюбих се. Роди ни се Слънчо – брънчо. Работя – помагам на хората да подобрим администрацията и обществото си, да знаем какво се случва.
Мария:
Здравейте, казвам се Мария, а през далечната 1986 г. ме снимаха за корицата на списанието „Жената днес“. Имам откъслечни спомени как мама ми каза: „Деца, ще ви снимаме за любимото списание“. Когато то се появи и аз с приятелите ми бяхме на корицата, не си спомням да съм се развълнувала особено – дете, какво ли разбирах?! Но баба ми, която днес е на 95 години, беше и още е най-гордата баба на света. Бяха купили няколко броя и ме показваха на всички. И така, баба беше, доколкото си спомням, абонирана, мама си го купуваше, а аз в последните години го следя online! Тази година, за най-хубавия празник на жената, 8 март, дори спечелих подарък от ваша игра. Толкова ме зарадвахте! Сутрин си пия кафето с вас, разнообразявам почивката на обяд, а и доста често готвя с изкушаващите рецепти. Чета всичко съвременно, емоционално и интересно, а вие сте прекрасни. Надявам се четвъртото поколение, моята дъщеря, след време да продължи и тя да ви чете с удоволствие. Честита 70-годишнина на всички, които правите списанието!
Алис:
Помня, че се снимахме в градинката пред НДК, където играехме като деца, дори мисля, че си спомням на коя алея точно бяхме. Снима ни леля ми, която се беше качила на една пейка, а ние дълго време стояхме с главите нагоре и не разбирах защо трябва да се снимаме в една и съща поза толкова много пъти.
„Жената днес“ винаги е било най-четеното списание у нас, може би защото леля ми работи там, откакто се помня. Вкъщи винаги имахме последния брой на списанието и дори не се замислях как се появяваше. Като дете за мен „Жената днес“ беше нещо като семеен албум, защото там често имаше мои снимки и такива на мои роднини и приятели, които трябваше да са илюстрация към дадена статия (тогава нямаше интернет, откъдето да си свалиш снимка на каквото поискаш). Аз приемах това за нормално, тогава не се интересувах какво пише в статиите за възрастни. Като тийнейджърка разгръщах модните страници, а с напредването на възрастта почнах да се зачитам в различни материали за човешките отношения или статии със здравно-профилактична тематика.
Да, знам, че „Жената днес“ става на 70 години и не помня друго списание, което да се е съхранило толкова дълго време. Съвременните броеве на списанието продължават да се намират вкъщи, а аз с удоволствие ги разгръщам и продължавам да не се замислям как се появяват.
В градинката пред НДК всички бавно пораснахме – там се научих да скачам на ластик, да карам ролкови кънки и колело, да се катеря по дърветата за жълъди, да играя на жмичка, на дама и на какво ли още не. Като дете много мечтаех, дори исках да стана писателка. След като закриха клуба по спортна гимнастика към Двореца на пионерите, и мечтата ми да бъде гимнастичка пропадна.
В по-зряла възраст заложих на точната наука – математиката. След като завърших Националната финансово-стопанска гимназия, изкарах магистратура по финанси в УНСС. Започнах да работя още като студентка, минах по цялата йерархична стълбичка, пътувах много, работих в чужбина, изкарах няколко международни сертификата, научих много ценни неща, за които не се издава диплома. Днес математиката продължава да е част от ежедневието ми, тъй като работя като финансов мениджър в голяма международна компания. Работата ме среща с хора от цял свят, от които продължавам да се уча, надявам се, че вече и другите има какво да научат от мен. Безспорно най-голямото ми постижение е дъщеря ми Ая, а най-(без)ценното: семейството, което успях да създам, и малкото, но истински приятели, които винаги са до мен.
Извън работата разпускам с йога, по която се запалих преди 6 години, тъй като се припокриваше с вътрешната ми философия, че щастието е въпрос на баланс и във всяко начинание трябва да разчиташ най-вече на себе си. Дано успея да науча и дъщеря ми на това…
Наско:
От онези години помня розовите храсти, в които се криехме, и милиционерите, които ни гонеха оттам. На четири години бях, много са ми оскъдни спомените, но списанието от 1986 г. го пази баба ми. Толкова, нищо друго не ми говори това списание. Просто интересите са ми били други. Женските издания са ми малко далечни. Едва сега разбрах, че „Жената днес” става на 70 години. Сигурно и този брой баба ми ще го запази за идните поколения. А аз завърших Техникум по съобщенията и индустриален мениджмънт в Техническия университет. Най-много време съм работил в БТК – 7 години. От две години съм в телевизия Bulgaria on air. На 33 все още не съм женен и нямам наследници.
0 Коментара