В чантата ми има ключ. Обикновен, от секретна брава, с жълта шапчица. Проблемът е, че идея нямам откъде е. Може да е от старата работа, може от някоя пощенска кутия или да съм го взела погрешка отнякъде. Анонимен ключ, който стои на дъното кой знае откога. Все не ми стигаше характер да го махна. Като че ли може да ми потрябва някога за нещо. Обаче вчера в пристъп на решителност го изхвърлих. Усещането е като при пролетното чистене на гардероба от дрехите, дето не си обличал поне от пет години. Хем имаш известно чувство за вина, хем като че изведнъж олекваш.
Тогава реших, че е време за ревизия на дамската чанта. В моя случай раничка. Или по-точно серия от ранички (имам даже една с бродерии, за особено тържествени случаи).
Казват, че психолозите можело да съдят за характера на жената по съдържанието на чантата. Това звучи малко като онези тестове от последна страница: „Кажи ми какъв цвят е четката ти за зъби, за да разбереш можеш ли да управляваш фирма” или пък „Кафето и шестте типа жени”. Няма как всичко да е толкова елементарно, нали?
В раничката си открих следните неща – освен задължителните телефон, ключове за кола и портмоне, имаше тефтерче с телефони главно на политици, голямо количество визитни картички, които не ми говорят нищо, един зъб на детето, който Феята на зъбчетата е пропуснала да вземе,
и флаконче за размразяване на ключалки
За повечето неща, иди-дойди, има някакво обяснение, но това с флакона за размразяване би трябвало да затрудни психолозите. Защото навън е 30 градуса жега. Ама то знае ли човек кога какво ще му потрябва? И още: седем химикалки (три от тях непишещи), други два ключа с неясно предназначение, малко козметика, визитарник, десет лева резервни и ожулено USB с недовършени текстове.
Може пък тия с тестовете да са прави. Като че ли има някаква вътрешна логика във всичко това. Отсега ги чувам – спортен тип, липса на ред, хаотичност, творческа натура, най-вероятно зодия Близнак. (Това с Близнака е вярно, но чак хаотичност, може да поспорим.) Проблемът при подобен тип тестове и оприличавания е, че всеки чува това, което иска, и нагажда резултатите по собствените си представи. И после си вика: леле, тия пак познаха.
И все пак няма как да отрека – чантата дава доста информация за това с какъв човек си имаш работа.
Никога не мога да взема на сериозно онези с малките чантички,
освен ако не са част от вечерно облекло. Че то в такава чантичка десет на двайсет сантиметра можеш да сложиш само телефон, ключове и няколко празни мисли. Някои успяват да въведат ред и да знаят в кое отделение какво има. Това вдъхва доверие и респект, обаче дали имат въображение? Или пък тези с огромните торби, в които има всичко. Има нещо много майчинско в това да носиш комплект за шиене и лекарства за мигрена, язва и високо кръвно, при положение че не страдаш от тях. Не, нямам нищо против, всеки сам решава. Точно в това му е хубавото – да бъдем различни. Просто аз не се виждам с такава чанта.
Казват, че някои фирми имали практика преди да назначат някого, да го помолят да извади всичко от чантата си на масата.
Тогава вземали решение дали да получи мястото. Сигурно не е вярно, защото нарушава личното пространство и доста права. Но някои биха дали мило и драго да надникнат в чантата на кандидата. Кой знае, може да има фалшива диплома, по-добра оферта от конкурентна фирма или план за банков обир? Толкова много информация, заключена между закопчалките на някоя маркова или не чак толкова маркова чанта.
Мъжете например нямат чанти, освен когато носят документи. Тези с малките чантички с каишка на ръката няма да ги коментирам. Чудя се къде натъпкват всички вещи. И не им ли убиват ключовете в задния джоб, когато седнат в киното? Понякога завиждам на тази свобода – да излезеш от къщи ей така, без багаж, условности и ритуали. Дребното отмъщение е, че понякога им се налага да помолят да сложиш нещо при теб, защото не могат да го носят на ръце. Това дава известно чувство на превъзходство.
Ученическата чанта на сина ми е друга работа. В нея можеш да проследиш какво е правил, учил, ял или вършил в последната една седмица. Почти археолог, разравящ историческите пластове – три неизядени кроасана, от които са извадени татуировките. Тесте карти Ю Ги О, два блейдблейда и шепа кръгчета тазо – всяка майка на второкласник ще разбере за какво говоря, за останалите и без това няма значение какво е покемон. Бележник със забележка „Хвърля кестени в час по немски”. Тетрадка по всичкология. Все пак малко учебници и чифт гуменки, за които не искам и да си помисля откога стоят вътре.
За спортния сак на мъжа ми по-добре да не говорим.
Толкова много чанти с форми, марки, цветове и обеми. Шарени и разнообразни като собствениците. Уникални с това какво има в тях, как се носят, къде се хвърлят, как се избират.
Може би малко домашна психология наистина не е излишна. Може би наистина чантите са резюме за собственика. Как беше моето – емоции, контактност, липса на ред и малко хаотичност. Добре де, не чак толкова малко хаотичност. Но и това има известна интрига.
P.S.: Май се сетих откъде беше жълтият ключ – от електрическото табло на входа. Лоша работа.
0 Коментара