Вятър в платната с Дончо, Джу и Яна Папазови

Най-емблематичното пътешествие на „Жената днес” са приключенията на семейство Папазови – мореплавателят Дончо, пианитската Юли (по-известна като Джу, царство й небесно) и малката тогава Яна – които списанието следи отблизо с години, посвещава им корици, есета, десетки интервюта и снимки. Още в далечната 1975 година Юлия Папазова е януарската корица на „Жената днес”. Няколко месеца по-рано тя и Дончо пресичат Атлантическия океан с конвенционална корабна спасителна лодка с ветроходни платна и дължина 8 м. Експедицията е известна като Експедиция „Планктон-3”.

Прощавайки се с брега, жадуваш бряг

Бр. 1, 1975 г. 

Автор: Елеонора Турлакова

…Юлия поема един необикновен за жена път!…Просто среща Дончо – също влюбен в морето, един от първите леководолази у нас, инструктор по леководолазно дело, участник  в археологически издирвания по Черноморското крайбрежие, по-късно завършил курсове за капитан на малотонажен кораб. Дончо, икономист по професия, но свързан здраво с морето, притежава изследователска страст и целеустременост.

Юлия твърди, че любовта е може би най-важното нещо в живота на една жена. „Ако не обичах Дончо, едва ли бих била способна на всичко това“… Още тогава, в началото на познанството им, си купуват лодка и прекарват почивката си на Каваците край Созопол: вместо на палатка, в лодка край таляните. Тогава у Дончо се заражда идеята да изпробва въздействието на планктона като храна върху собствения си организъм. „Планктон-1″ — това е Дончо, прекарал 2 седмици върху една открита лодка в Бургаския залив, поддържайки се само с планктон, и Юлия, страдаща на брега. Още тогава тя решила, че ще е по-спокойна, ако е с него, а не в ролята на съвременна Пенелопа. „Планктон-2“ е вече сериозен експеримент — преплаване с „Джу-3″ на Черно море в най-широката му част от Варна до Сочи за 26 дни.

Този експеримент завършва с брак.

Семейство Папазови започва подготовката за третия етап от програмата — „Планктон-3″. Научните цели на експедицията са: проверка на възможностите на обикновена спасителна лодка с платна и нейната екипировка в продължителен престой в океана, изследване на зоопланктона като бъдеща храна на човечеството и в аварийни ситуации, психофизически изследвания върху човешкия организъм при тежки условия (и наблюдения върху съвместимостта между членовете на човешки колектив).

Но докато дойде моментът на тръгването, има огромна работа. Да се оборудва лодка и екипаж се оказва почти толкова трудно, колкото самото пътешествие. Това съвпаднало с най-трудния период от отглеждането на Яна — когато се разделяли, тя била на 8 месеца.

На 8 май „Джу-4“ напуска пристанището в Гибралтар. Потеглят с попътен вятьр, но скоро ги връхлита буря. Вълните идват една след друга и заливат лодката. Помпата се поврежда и най-сигурният начин за изхвърляне на водата остава ръчният – с кофи. На румпела непрекъснато трябва да стои някой, за да поддържат курса. У Юлия остава чувството, че изобщо не е спала през тези дни. Спят минути, за да се възстановят поне малко и да продължат борбата със стихията. Маршрутът Гибралтар-Лас Палмас поради претоварен трафик, криел и друга опасност – да се сблъскат през нощта с големи кораби. Отдалече по светлините определяли посоката им. Ако се виждат две светлини – бяла и червена или бяла и зелена – ще се разминат. Но когато проблеснат едновременно и трите (бяла, червена и зелена), е страшно: корабът се движи фронтално срещу лодката. Юлия нарича тези светлини

очи на чудовища, вещаещи бедствие.

Защото лодката не може да смени посоката на движение – тя следва вятъра. А моторът, който имат в резерв, пали само когато поиска, след дълги „увещания“. И когато някой от тях най-после ляга в рубката, повален от съня, скача през 15 минути; дали е там другият, дали не е изхвърлен от вълните! Кошмар, познат още от Черно море.

Но 8-те дни на бурята отминали, пътешествениците вече приближавали Канарските острови. Лодката трябвало да се насочи правилно, за да достигне Гран Канария и още по-точно – пристанището на Лас Палмас. Задача трудна за любители, без специални уреди за ориентиране. Дончо си имал своя навигаторска система, основана върху класически методи: разчитал на… Полярната звезда и Слънцето.

И когато в далечината се показала земя, заедно с радостта възникнало и съмнението: кой е този остров. Погледнали в лоцията (морски справочник) силуета на Канарските острови, но те много приличали и на други острови, необитаеми – Салваген. А двамата пътешественици били виждали откъм Черно море само Змийския остров. Колебанието им било напразно: „Джу-4″ приближавала Алегранца — първия от Канарските острови.

След 11 дни и половина  – суша. В Лас Палмас вестниците отпечатвали снимките им и недоумявали, че двамата българи, никога по-рано невиждали океан, са дръзнали да го пресекат.

… И отново раздяла със сушата, следващият бряг е в другото полукълбо на Земята. Дотам са хиляди мили вода. Крехката лодка се превръща в дом и родина, а двамата й обитатели носят в себе си целия човешки свят. И от всичко онова, с което е дарен или е придобил човекът, зависи ще оцелее ли този малък свят – ще достигнат ли бряг.

52 дни. Естествено, не всички са бурни. При най-голяма благосклонност от страна на природата – в продължение на една седмица – пътуват по 5 часа на денонощие на двойни стаксели (2 предни платна), което значи, че не е нужен рулеви и двамата могат да почиват. Океанът след Канарските острови е съвсем „безлюден“ – през цялото дълго пътуване срещат само три кораба.

*************

Май, 1979 г. 5-годишната Яна Папазова е корица на списанието. В този момент е най-известното дете в България. Тя е най-малкият член на екипажа на яхтата „Тивия”, която се отправя на околосветско пътешествие.

Попътен вятър по море и суша

Бр. 12 от 1981 г.

На 14 юни яхтата „Тивия“ с екипаж семейство Дончо, Юлия и Яна Папазови завърши околосветското си плаване и акостира в пристанището на Созопол. В продължение на повече от 2 години (777 дни) пътешествениците изминават 40 500 мили (1 миля се равнява на 1852 м) по маршрут Созопол-Гибралтар-Мавриций-Панама-Таити-Нова Гвинея-Порт Дарвин (Австралия)-Дърбан (ЮАР)-Кейптаун-Баия (Бразилия)-Гибралтар-Созопол. Една от задачите на мореплавателите беше наблюдението върху психологическата им съвместимост при крайно тежките условия на плаването. Особено интересни са тези наблюдения, като се има предвид семейният състав на екипажа и участието на Яна, която тръгна да пътешества на около 6-годишна възраст.

Според представително социологическо изследване съвременните българи поставят на първо място в ценностната си система семейното щастие. При необикновения начин на живот на вашето семейство, след толкова пътешествия и хиляди мили около света споделяте ли това мнение? 

ДОНЧО: Да. Но семейството не е пристанище, в което можеш по всяко време да прибереш разбитите си надежди и намерения, или изгърмелите мечти. Вероятно семейното щастие е равенство и уважение. Ако не си разочарован, ако си запазил част от първоначалното си възхищение, ще ти бъде по-леко сред домашните дреболии и несгодите на дългогодишното общуване.

ЮЛИЯ: Мисля, че това, което ни свързва и което аз поставям над семейното щастие, не е семейният статут, а партньорството при споделения риск и напрежение. При нас ценностната система се променя в зависимост от условията на живот. Когато плавахме, най-важното беше да оцелеем и да сме здрави, а когато се върнахме и заживяхме нормално, всекидневието ни, освободено от риска, тече доста леко. 

Достигнахте ли до някакви истини за взаимното общуване по време на пътешествието, които смятате за верни и необходими и в обикновения семеен живот? Как се отразяват изпитанията  на духовните връзки в семейството?

ДОНЧО: Изпитанията помагат да се надмогне дребнавецът, който е заседнал в почти всеки женен човек.

ЮЛИЯ: По никакъв въпрос, свързан със семейните отношения, не мога да отговоря със 100 на сто сигурност. Може би когато стана на 70 г., ще започвам изреченията си по-решително. А засега само: струва ми се, че стигнахме до по-голяма свобода в отношенията, до задаване на минимум въпроси от двете страни, до съзнателно пестене на нерви, като се стараем да се разминаваме с дреболиите, до голяма откровеност. Това са някои от „придобивките”, които сме пренесли в обикновения си живот. Има и други истини, до които стигнахме по време на плаването. Те са: пълна вяра в другия (когато единият кара яхтата, два живота са поверени на него), абсолютна координация на действията (почти без да си кажем дума), умение да разбереш кога на другия му е напрегнато и уморено и да поемеш ти част от задълженията му и т.н. Изпитанията укрепват духовните връзки в  семейството, но става дума за изпитания, свързани с някаква идея или обща любов към нещо. Не изпитания от рода на липса на квартира, липса на пари или усложнени роднински отношения. Защото и това са изпитания, но те разрушават духовните връзки и самото семейство. 

Как Яна понесе драматичните моменти от пътешествието? Не намирате ли, че преживяванията от това пътуване ще доведат до ранно остаряване на чувствителността на вашето дете?

ДОНЧО: Ако детската психика не е изхабена, ако детето е със здрави нерви, ако околните не драматизират тежките моменти, то никак не е трудно да се приемат несгодите за нормални. Яна е на 8 години – две и половина от тях е прекарала на яхта около Европа и около света. Тя премина през прочутите по трудност за навигация Ламанш, Северно море, Бискайски залив, Средиземно море, Торесов проток, Индийски океан, Нос Добра надежда и т.н. Досега е преплавала 46 000 мили с яхта. За наша радост тя няма психически травми, а продължава да обича морето и гледа на него с поглед, очистен от сантименти и възбуди. Чувствителността й не е остаряла. Тя е гейзер от емоции и е жадна за приятели.

ЮЛИЯ: Яна се оказа дете с много здрави нерви. Успя да проспи всички по-драматични моменти от плаването. Ако не спи, пита какво да помага – подава инструменти, държи някое въже, отчита и съобщава дълбочините на ехолота, подава ни дрехи, прави чай – задълженията й на яхтата бяха доста. Като свърши, ляга си мирно на койката и чака, докато обявим, че вече всичко е наред.

Не смятам, че децата трябва да бъдат предпазени от емоции, за да им се запази ненакърнена чувствителността, още повече, че след втория месец от плаването Яна го възприе като нормален начин на живот и това не бяха отрицателни емоции за нея. Децата се приспособяват много по-лесно от възрастните и нямат чувство за страх, ако не им го втълпят родителите. Никога с нищо не сме я плашили. 

*******

32-годишната вече Яна Папазова дава специално интервю по повод 60-годишнината на сп. „Жената днес”.

Дъщерята на прочутите мореплаватели за бурите в океана и в живота 

Бр. 10 2005 г.,

Автор: Станислава Петкова

В края на 70-те и началото на 80-те години Яна беше най-прочутото българче. Връстниците й завиждат за приключенията, които изживява, докато те ходят на училище. С яхтата “Тивия” семейството направи Околосветското пътешествие. Папазови го планират много по-рано, още когато Яна е 8-месечна. Тогава те я оставят в Института по педиатрия и обикалят Атлантика. “Ще обича ли Яна морето? Може и да го мрази – като реакция и израз на самостоятелност. Искаме да я вземем с нас за обиколката на света, а тя ще бъде на 5 и няма да може да каже иска ли да пътува или не. Защо децата да не свикнат с живота на лодка? Те не знаят, че живеенето на суша е едва ли не задължително. Понякога си мисля: “Блазе й на нашата Яна.” Ако някой ме беше качил на 5 години на яхта, щях да съм най-щастливото дете. А аз обикалях от урок по пиано, на солфеж, оттам на репетиция в “Бодра смяна” и на училище. Това, което Яна ще види и усети, няма да го научи никъде. А с читанките и бездруго няма да се размине. Такова пътуване поставя различно начало в живота на едно дете. И другото ми голямо “за” е чист егоизъм – не мога да се лиша от Яна за 2 години”, пише Джуто в дневниците си тогава.

Много хора се възхищават на смелостта на семейството, но има и доста отрицателни реакции. “Спомням си колко “загрижени“ непознати порицаваха родителите ми. Казваха: “Айде, вие си трошете главите, но горкото дете защо ще го мъчите?” Но

ако не ме бяха взели с тях, никога нямаше да им простя

Това, че бях плътно с майка си и баща си в продължение на 2 години и половина, ми даде много за цял живот”, убедена е 27 г. по-късно Яна Папазова. Тя работи в Центъра за либерални стратегии като програмен координатор и заедно с Любомир, когото всички наричат незнайно защо Джовани, се грижи за 4-годишния им син Виктор.

Бавно разлистваме спомените – нейни и на прочутите й родители.

Пътешествията на Дончо и Джу са новина N1 не само в България. Те предизвикват сензация със своя експеримент “Експедиции “Планктон”.

“Родителите ми дадоха чувството на свобода, на любов към морето. Е, не станах морски лъв, пътувам с приятелски яхти из Черно море, но нямам амбиция сама да управлявам платноходка. Добре, че не ме лови морска болест, защото всички околосветски планове на нашите с мен щяха да рухнат. Преди да тръгнем на голямата обиколка, когато още нямах 5, ме пробваха на тежко зимно плаване до Гданск, за да вземем яхтата “Тивия”, през Балтийско и Средиземно море до Созопол. Оттам смътно помня една страшна история. Нашият кораб спира до руски танкер и се качваме на него, но се върви по много висок трап. Тъкмо стигаме палубата на танкера и мама ми казва да се върна до нашия кораб да й взема цигарите. Аз веднага тръгвам, но вместо да сляза по трапа, скачам – за по-лесно – и падам във водата от 30 метра височина. Веднага скачат да ме вадят и българи, и руснаци. Но и тогава, и сега плувам много добре – когато съм на море, плувам поне по час и половина на ден. Прекосявам залива на Каваците по няколко пъти”, разказва Яна.

Стоим край кухненската маса, отрупана със семейни снимки и книгите на Дончо и Джу. Яна описва на малкия Виктор приключенията си около света – как докато чакали “Тивия” да мине Панамския канал, тя 6 часа не спряла да скача от борда на яхтата в морето. Как ходила на френско училище за няколко дни в Таити, как се научила да кара сърф на остров Мавриций, как плавала с пирога на остров Рождество. Как навършила 7 в открито море и Джуто й опекла питка със свещички вместо торта. А Виктор си мисли, че това са приказки. Още не схваща, че майка му е главната героиня в тези случки.

“Когато се върнахме в България, трябваше постоянно да разказвам какво съм преживяла – разпитваха ме едно и също: дали ме е било страх, дали ми е било скучно, видяла ли съм делфини, акули, китове… И аз се затворих в себе си, отказвах да говоря изобщо, станах много дива и много самостоятелна. Започнах да си измислям небивалици само и само да се отърва от въпросите за пътуването.

“Мама е най-добрата ми приятелка,

сега ми липсва болезнено. Имам невероятна връзка с нея. В морето на нашия ритуал за лека нощ – приказка, гушкане и целувка – му казвахме “любуване”. И когато пораснах, винаги бяхме заедно. При нас не е стоял въпросът дали да се правят отделни купони – тя винаги е танцувала на моите купони. Джу танцува божествено и е любимият ми партньор по танци.”

Яна говори за майка си в настояще време, а Джу си отиде от този свят през 2001 г. Нейната енергия и любов към живота обаче прекосяват всички граници. Изключителен ентусиазъм трябва да притежаваш, за да преодолееш хиляди условности и предразсъдъци, да надмогнеш тялото си и да се качиш на платноходка, да тръгнеш към дълбокото. Авантюрист по душа, Джуто е и изключително работлива. Качвала се е на 17-метровата мачта на „Тивия” да поправя светлините, и то в бурно море. С часове е шила платната на лодката. „Яхтаджийството – обяснява Яна – не е нещо, при което един дърпа въжетата, а другият си прави ноктите. То е огромен, къртовски труд. Убедих се за сетен път в това и когато татко подготвяше своята самотна експедиция около света нонстоп по невъзможния път – винаги на юг от “ревящите 40 градуса” през нос Хорн и нос Добра надежда. Той извърши тази обиколка през 1988 г., но преди това работеше по 15-16 часа на ден. Организацията беше грандиозна, той почти не спеше, преди да тръгне. А и после, по време на експедицията. Били са нужни изключителни усилия и концентрация. Най-малкото, защото “Тивия” е двумачтова яхта, не е за сам човек да я управлява, а той успя.”