Място на действието – страните Шумер и Акад, люлката на човешката цивилизация. Време на действието – 4400 години назад в историята, време на човешко съзидание, но и време на робство.
Това е историята на шумерското момче Ярим, син на свободен селянин, който изхранва жените и децата си с непосилен труд под знойното слънце на пустинята. Една нощ, докато пази стадото, Ярим се нахвърля върху лъва, нападнал овцете, и го убива. Така спасява животните и става героят на селото, но завинаги му остава тежък спомен – осакатялата ръка. Остава му и амулетът от зъбите на лъва, който да го пази в бъдеще.
Ярим е неспособен за селска работа и баща му го продава в робство на царица Ку Бау. Така момчето заминава за град Киш. Там – в служба на царицата – той доказва верността и ума си, затова скоро получава обратно своята свобода. За награда Ку Бау го изпраща на дълъг, но вълнуващ път по големите реки до самия океан. Ярим вижда нови земи, нови хора и животни, но когато се връща, царицата вече не е жива. Кой ли ще бъде новият цар? Дали момчето ще избегне волята на царицата да отиде с нея в отвъдния свят, както повелява стародавният обичай… Все въпроси, на които отговорът се крие в задъхания от събития роман „Под знака на лъва“.
Новият роман в популярната поредица „Европейски разказвачи от XX/XXI в.“ идва от Холандия. Писателят Ханс Хаген е посветил шест години на написването на това повествование – години, през които изучава историята и живота в земите от Междуречието, запознава се с митове и легенди. Неслучайно книгата е отличена с най-престижната награда на Холандия за детско-юношеска литература – „Сребърният калем“.
А ето какво написа самият автор за българските деца:
„Роден съм на село. Затова игрите ми бяха най-често в гората с моите приятели. Играех и на футбол. И четях – вземех ли книга в ръце, не чувах никого, колкото и силно да ми викаше, бях се пренесъл в света на разказа.
Като малък имах две големи желания: исках кон и исках да стана селски стопанин, като дядо. Но за съжаление… Когато бях на пет, майка и татко ми подариха бял кон. Вярно, имах кон, но той беше дървен и наместо крака имаше колела. А наместо селски стопанин станах учител. „Виновниците“ за това са двама мои учители от селското училище.
Веднъж единият ни прочете откъс от „Без дом“ на Хектор Мало. След този момент аз не спирах да го карам да вади книгата от бюрото си. Щом започнеше да чете, гласът му променяше тембъра си и непознатият свят на стара Франция се отваряше пред мен. Неусетно обхождах с Реми хълмове и равнини, усещах студа и глада, изживявах с него всички мъки – по-голямо блаженство нямаше за мен.
Другият учител ни разказваше за египетските фараони и за римските императори – без да чете, не му беше нужна никаква книга. Веднъж на един съученик му се ходело до тоалетна, но за да не изпусне нещо от разказа, чакал до последно и… свършил работата в панталоните. Вече не знам дали се бе случило наистина, но съвсем е възможно да се е случило, толкова увлекателно разказваше учителят.
И тъй като обичах разказите и красивия език, аз станах учител по холандски език и история. И започнах самият аз да пиша. Когато навърших 25, първата ми книга вече беше в книжарниците. На 33 се посветих изцяло на писането, станах свободен писател, та до днес. На ваше място бих направил същото, защото не познавам по-прекрасна работа на света. Какво ще пиша, колко време ще пиша – определям аз. А когато времето е хубаво, сам си давам време за разпускане.
Преди да започна да пише книга, тръгвам на път. За „Под знака на лъва“ отидох в Сирия, Йордания и Пакистан. Исках да се запозная отблизо със света, в който се развива дейстието. Как мирише, какво расте там, каква е атмосферата, какви са цветовете… Усетих тишината и величието на пустинята, срещнах заклинател на змии, соколар и странстващ ковач. Всички тези хора влязоха в моето повествование, защото тези професии са съществували по тези земи и преди повече от четири хиляди години.
Затова сега се радвам, че не станах селски стопанин – ако бях, щях цял живот да работя на едно парче земя. А като писател мога да обиколя целия свят, ако не в действителност, то поне в моето въображение.“
0 Коментара