Щеше да ми мине. И този, като десетките други пъти, в които какви ли не неосъществими закани съм си повтаряла на ум, поради унижението да съм клиент. Потребител на мобилна услуга, а от скоро и на домашен интернет, барабар с кабелна телевизия.
Подадох аз оплакване в един от клиентските офиси на Мтел, задето ми таксуват домашен интернет към разговорите, при положение, че съм си платила пакет, в който се включва интернет и кабелна телевизия. Въпросния домашен интернет ми го пробутаха под предлог, че стойността му се покрива от разговорите, които водя и всъщност не само че ми излиза без пари ами и сметките щели да са ми по ниски.
Сметките ми не са оказаха по ниски, напротив. Хем знам, че безплатно в ни една корпорация няма. Във фактурата ми си фигурираха онези петнайсет лева и то по три за трите номера: моя, на детето и на майка ми, които добросъвестно и ежемесечно плащам от години. Да не говорим, че за тази половин година и бол, в която съм с променен тарифен план, така и не дочаках техническо лице, което да ми инсталира полагаемия се домашен интернет, та се наложи да си заплатя за пакетната услуга – телевизия и домашен интернет, за която вече ви споменах.
Така дочаках обаждане от любезен служител, млад човек (защото в корпорациите дъртаците не са на почит), който ме разпита какво е довело до потребителския ми смут. Аз обясних и в същия ден получих съобщение да отида в някой офис, за да си видя резултата от протеста. Отивам аз и младо момиче (защото и в офисите на корпорациите младостта е предпочитана поради маркетинговите стандарти) ми принтира отговора на
компанията, която расте заедно с доверието ни,
както се казва в един неин слоган. Юристите са отсъдили, че мога да си избера нов тарифен план, без да дължа неустойки за незавършения период на стария договор и уверението, че домашният интернет, който така и не доживях, но заплащах, се прекратява.
Да ви кажа: малко срамно, но простодушно се зарадвах, нищо че не предвиждаха компенсация за пропуснати ползи в периода, в който съм плащала, без да получавам. Впрочем, както знаят всички клиенти на въпросния оператор, в офиса си принуден да подпишеш договор, който не ти дават да прочетеш преди това, а услужливо полагаш параф на електронно екранче, без да знаеш дали току-що не си дарил апартамента, колата и душата си на продавача. А докато се мотаеш с онзи молив, който не е съвсем молив, зад теб се трупа гневна опашка и ти се чувстваш като досаден недоверчив глупак, който само бави хората.
Зарадвах се, че ще оправя работата и в бъдеще поне няма да плащам залудо. Избързах.
Младото момиче – надеждно като компанията и бодрата коледна музика – се наведе към по-старшата си колежка, дочух само: „по- надолу на може, нали?“. После ме попита какво правим. „Променяме плана – отговарям й – на по –ниска такса и каквото там имате подходящо за тийнейджър и възрастен човек, моят пък номер…“ и така дружелюбно, леко заговорнически обяснявам аз. Момичето напрегнато ми отваря брошурата на една страница с някакви тарифи и започва да ми обяснява колко би било мъдро да не мърдам от старото положение, защото на майка ми минутите, дето не ги изговаря, се прехвърлят в необозримото бъдеще на детето, което и без друго ми „прави бели“ защото интернета за нищо го няма, а и есемесите не спира да ги праща.
Даже като гледа, по-добре там да качим малко…
И тук аз я прекъсвам любезно и обяснявам, че на пубера, ако трябва, ще му изхвърля телефона, дип че ми е важно да знам къде ходи, но повече пари за комуникации нямам. Тя троснато и без да мига ми заявява, че аз мога да искам всичко, но от една седмица те имат нови правила и не може да ми променят тарифния план с по-евтин. „Вие може да имате нови правила и от преди една минута – все още любезно се отбранявам аз – само че нали сега заедно четем този отговор на вашия именно отдел „Жалби“ и в него се казва, че мога по моя преценка и желание да оправя нещата по начин, по който пожелая?“
Момичето е явно много досадено, а е и от скоро.
Младите служители си личат по устрема да служат с онази всеотдайност, която им докарва нервните нотки в гласа и изпотяването на дланите, както и неприязънта към клиента, която и най отработената усмивка не може да скрие.
Казва ми да изчакам и потъва в стаичката зад гишето.
Няма я. Минава половин час. Вече става час, откакто аз с температура и решимост да не се прецакам за пореден път отвисявам в празнично украсения офис, в който ведри реклами ми обещават подаръци от Дядо Коледа и пораслата, колкото доверието ни, мобилна организация. Зад мен се трупа опашка. Хора пръхтят нервно, на съседни гишета едни чинно плащат сметки, други с тих глас виновно уточняват нещо, дето не им си е изяснило, пък се отразило на сметките, на третия пункт прилично изглеждащ мъж с градираща интонация обяснява, че им е дал съвършено изправен на външен вид апарат, а са му написали, че имало ожулвания и следи от удари, отбелязани надлежно във фактурата.
Служителката се появява с вид на преживяла сериозен удар от съдбата
и ми заявява примирено и с глух глас да избирам. Аз се насмитам и в главата вече ми е само мисълта да се махна от подземния офис колкото се може по скоро. Правим договор. Подписвам. Този път ми подават страниците една по една. Вероятно нещо се е случило от последния път, в който подписвах с нещо като молив, който не е молив. След това момичето с лъскав маникюр и бледо лице отново хлътва в стаичката. Отново аз стоя на гишето, права, с температура, а в гърба усещам стрелите на майка с кисело дете, на която навярно й иде да ме изпари със силата на отегчението си.
Минава повече от половин час. Междувременно ставам свидетел на историята на баба, на която дали безплатен телефон като лоялен клиент, ама после се оказало, че с телефона върви такса обслужване, нищо, че не се ползва. На нея това пропуснали да й го кажат, ама го пишело в договора. И тя била ли го подписала, пита без да мига обучената да понася всичко служителка. Била. Само че не можела да чете ситното, оправдава се бабето. Този случай ми напомня да си отварям и аз очите този път, защото все нещо не разбирам и пропускам, а уж се славя с таланта си да задавам въпроси. Връхлитат ме спомени за десетки обрулени, заекващи от възмущение граждани, които идваха в телевизията, за да се оплакват от какви ли не безчестия на мобилни оператори и ние какво ли не измисляхме, за да ги отпратим, защото корпоративната етика изисква да си лоялен към партньора. На човешки преведено:
да пазиш гърба, а и сурата на оня, дето ти пълни джоба
А мобилните оператори са най-рекламиращите и най-радващите клиенти всеки рекламен и търговски офис на медия. Това е причината да не доживяваме критични репортажи за хилядите зулуми на монополистите.
Въртя си аз лентата на спомените с гневни потребители, наивно подирили подкрепа в рицарите с микрофон и камера, а на гишето до мен една жена се интересува от коледните промоции. Виж за тях пък изобщо не се сетих. Хич и никой не ми спомена. А не е да не исках съвет, както в началото споменах. По- старшата служителка, онази която потвърди, че не може „по-надолу“ да се пада с тарифния план, отвори на жената същата брошура като моята, но на друга страница и заобсъждаха възможности хем да си говориш, колкото ти душа иска, хем да плащаш по-малко. Взех и аз твърдо прегънатата брошура на моите, най-добри опции, според служителката, която така и не излизаше от стаята в
превалящия втори час от престоя ми сред елфична музика и червени реклами
Разлистих и видях коледните предложения. Зачетох и ми се сториха интересни. Ще пробвам да върна нещата, си викам и това ми дава нови сили да чакам.
След малко служителката излиза, а очите и съвсем заблестели на фона на побледнялото лице. „Не може“, вика ми. Този телефон, дето завършва на 11, няма как да го променим. Този телефон дето завършва на 11, е на пубертета и точно той ми навърта най- големите сметки. „Защо“, интересувам се учтиво. „Не пада кода“, авторитетно ми отговаря момичето. Утре трябва пак да дойдете и ако… Не я доизчаквам да завърши. „Вижте, викам й аз, не знам какъв код и как пада, сега ще променим договора и така може и кодът да си остане стабилен, пък и някой и друг лев от моята сметка да падне, да не говорим за доверието, дето ви е хормон за фирмения растеж“.
Не съм сигурна, че й понесе моето тъпо чувство за хумор, защото кресна. „Не може! Вие сте подписали!“ Щуква ми, че щом съм на територията на офиса, имам право да променя договора. И го казвам. Мълчание. Май така беше. Да му се не надяваш на мозъка, като го пържи температурата. Следва шушукане със старшата. „Избирайте“, откъсва се едва чуто от бледите устни на момичето с табелка. Избирам. „Само че договорът ще влезе в сила от датата на подписване на стария договор, не незабавно“.
Стори ми се, че ехидно прозвуча девойчето, потропвайки с черния си маникюр по деска.
„Защо?“, питам аз и се чудя отде тези сили ми се взимат, като отдавна трябваше да съм припаднала. „Защо не веднага, защо искате да ме изнудите да платя още веднъж за нещо което не получавам? Вие като отидете на ресторант и не ви донесат… Това не го казах, само го помислих, а може и да съм, не помня. „Вие – продължих – защо не ми показахте коледните промоции? Нали доверието ви е важно, лилипути в гъливеровия свят на неограничените възможности за монополистите, лобистите, олигарсите, мошениците, които бъкат от предприемачески талант!“. Съскам, не крещя. И се мразя.
Мразя се, защото не мога да хвърля противния телефон в кошчето. Не мога да изскубна кабеляка и да спра завинаги да гледам помията, лееща се от над седемдесет канала. Защото съм роб. За момичето ми е жал и за старшата също. Иска ми се да им кажа да се махат от това подземие, в което омразата прави въздуха животозастрашаващ. Да им разкажа за моите спомени от работата ми и като служител, и като шеф в корпорации, все големи, все мощни. Не му е времето. И мястото не му е. Коледа е.
0 Коментара