Да откриеш Катя

Мъдрите хора казват, че всяко нещо идва с времето си. И въпреки че те обикновено са прави, аз все още не мога да се примиря с мисълта, че съм срещнала Катя Петрова едва сега. Яд ме е за всички нейни постановки, които съм пропуснала да гледам, за всички нови светове, които съм можела да посетя благодарение на тях.

Не, причината не е в това, че последното й представление „Цар Шушумига” в пазарджишкия театър взе всички възможни награди – „Икар” за сценография, „Златен делфин” за режисура на фестивала във Варна, голямата награда на фестивала „Пиеро” в Стара Загора. Ако се върнете назад в годините, ще откриете, че всяко едно нейно представление е обирало наградите на фестивалите и овациите на публиката: „История за чайка и банда котараци”, „Ние, врабчетата”. (И двете представления се играят в Столичен куклен театър.)

Представете си, че вървите по улицата в хубав слънчев ден и изведнъж – котка! Гледа нагоре към небето. Вдигате глава – една

малка чайка прави първите си опити да лети

Добре, че сте тук! Инак тя ще кацне уморена наблизо, котаракът ще се приготви за скок и… Нищо такова обаче не се случва. Чайчето и котаракът си тръгват заедно пред изумения ви поглед. Не! Ушите не ви лъжат. То го нарича „мамо”, а той му дава съвети във връзка с летенето.

Вие продължавате по пътя си леко притеснени. Става все по-тъмно. Появяват се странни, апатични, примирени фигури. Пред вас се изправя в целия блясък на своя бяло-сив профил един цар. Той заповядва да се отреже главата на всеки, който употребява думи с непознато за него значение. Затова вие кротко си седите в ъгъла и наблюдавате. Какво друго да направите? Ако цар Шушумига издаде заповед да отрежат и вашата глава? Слава Богу, едно малко момиченце обърква тежката и всяваща респект царска корона със смешна, странна шапка. Смъква я от главата на царя и… после доброто побеждава. Можете спокойно да продължите по пътя си.

Ей такива неща се случват по великолепните улици на измислените от Катя Петрова светове: доброто и лошото зависят от постъпките на героите; въздухопроводните тръби се превръщат в котки; дървените чаталести клони, от които момчетата си правят прашки, стават на врабчета. Всеки предмет оживява, всяко нещо си има душа. Точно това е пленителното – този таен живот на нещата, за който обикновено нямаме очи.

„Всичко може да бъде кукла. А няма по-хубаво нещо от това да оживиш една кукла, да й дадеш душа.

Има хора – живи, а пък мъртви – разбирате ли?

Не обичам мъртви, студени предмети. И затова оживявам кукли. Кукленият театър дава неограничени възможности.”

Това са само няколко реплики на Катя Петрова. Да, правилно забелязахте, че всичките са свързани с кукли. Трябва ми един час време, за да разбера, че тя е дълбоко, страстно и щастливо влюбена в кукления театър. Питам я за късометражните филми, които прави. Не е ли странно режисьор за куклен театър да снима късометражни филми? Оказва се, че всички те са свързани с кукления театър или съчетават играта на жив актьор, кукла и анимация. „Въображаем концерт” с Ицко Финци и симпатична синеока кукла; „Трутина” – куклен филм по Карел Чапек; „Приказка без край” – филм за историята на Столичния куклен театър. Всичко, което Катя Петрова прави, е свързано с куклите. Просто аз още не го знам.

Подготвям се старателно за първата ни среща. Чета отзиви за спектаклите й, романа на Сепулведа за бандата котараци, които учат чайчето да лети; гледам снимки от спектакли и все повече се вълнувам. Виждала съм я как изглежда на снимки. Имам вече дори изграден образ за нея – малко повече сериозна, малко по-малко се усмихва.

Когато я виждам, разбирам, че съм сгрешила. Катя Петрова е човек, който ти дава усмивка. Толкова широка и искрена, че не можеш да не й дадеш своята в отговор. Десет минути след началото на нашия разговор разбирам, че съм напълно неподготвена за него. Ако някой знае толкова много и говори с такава любов за куклите и театъра, най-разумното е да спреш да питаш и просто да слушаш. Така и решавам да направя. Почти не задавам въпроси. Само от време на време се чудя как така досега не съм срещнала този човек? Къде са ми били очите и сърцето?

Кукленият театър за възрастни е като плаващите пясъци – трудно е

да накарате сериозните възрастни хора да влязат в малката куклена зала,

защото нали куклите са за децата, какво има да им се гледа. Успеете ли, те сами ще потънат в чудния свят, който е пред очите им. Така е и със спектакъла „Цар Шушумига” – влезте в уж безинтересната театрална зала и само изчакайте да угасят светлините.

Много се изписа за постановката. За това, че Константин Илиев е написал пиесата специално за Любен Гройс, но заради цензурата до днес тя никога не е поставяна. За актуалността на текста. За интересната сценография.

Самата Катя Петрова сигурно за хиляден път обяснява защо е избрала японката Рин Ямамура за сценограф на представлението: за да избяга от битовото, от конкретиката, от етнографията; как са направени хиляди скици, преди да се стигне до тази визия на спектакъла; как по време на целия репетиционен процес Константин Илиев е бил неотлъчно до тях. Как той много добре си спомня 1968-а и целият екип е имал възможност да черпи информация от извора за нравите, начина на мислене и да ги съотнася към времето, в което живеем. Да, по-голямата част от актьорите никога преди не са хващали кукли. Да, било е трудно, трябвало е първо да се преборят с

типичното снизхождение на драматичните актьори

към изкуството на кукления театър и после сами да откриват възможностите на куклите. И в крайна сметка чудото се е получило. Всички от екипа са били като „погалени от ангелски криле”, както казва режисьорката. Разбрали са, че без „ти” няма „аз” и това се усеща по време на целия спектакъл.

Спектакълът „Цар Шушумига“ е поканен за участие на 21-ия световен конгрес на УНИМА в Китай. УНИМА е световна, неправителствена организация на актьори, режисьори, художници и всякакъв вид артисти, занимаващи се с куклен театър, а Катя Петрова и екипът й са единствената българска трупа, която ще има честта да се представи на съпътстващия конгреса фестивал.

Защо ви занимавам толкова дълго, след като е ясно, че не мога да преразкажа спектакъла и е най-добре да отидете да го гледате? Защото посланието, което той отправя към зрителите, отговаря най-пълно на моето верую: не бива да стоим безучастни към собствената си съдба! Трябва да се борим за своята кауза! И ако всеки човек се бори честно и упорито, светът ще стане едно много по-добро място за живеене.

Ще си помислите – какво наивно, романтично и утопично схващане? Може и да сте прави, но то лежи в основата на повечето спектакли на Катя Петрова, а това ме прави щастлива. Прекрасно е да откриеш съмишленик. Всъщност, не само един.

Ако заведете децата си на спектакъла „История за чайка и банда котараци”, ще видите как те съвсем естествено приемат историята за котката, която научила чайката да лети. Съчувстват на героите, радват се заедно с тях, крещят и ги предупреждават за „лошите”. Ще откриете, че вие самите сте развълнувани и се усмихвате щастливо всеки път,

когато чайката нарече котката „мамо”

За мен това е най-пленителното в Катя Петрова – с няколко кукли, актьори и текст тя ни кара да се замислим за толерантността, за свободата. Поражда в нас желание да се борим за нея и ни предупреждава: Свободата е отговорност и трябва да знаем какво да я правим!

По време на разговора Катя Петрова ми разказа как сама отишла в Смолян, за да се запознае с Любен Гройс, как разкритикувала спектакъла му „Тартюф”, как това сложило началото на тяхното приятелство. Често споменава своята професорка Юлия Огнянова. После изведнъж преминава към пътуванията с „Перпетуум мобиле театър”. (Не, няма общо със сегашния театър със същото име. Става въпрос за трупа, която е основана от Катя Петрова, единадесет години пътува по света, обикаля най-престижните театрални фестивали и играе български куклени спекаткли – „Ние, врабчетата”, „Кино, кино”, „Игри с топки и ластици”.)

Разговорът може да продължи безкрайно. Тя има хиляди истории, хиляди идеи и още няколко обезоръжаващи усмивки в запас.

На „Цар Шушумига” и трупата на пазарджишкия театър тепърва им предстоят пътувания – Естония, Италия, Ирландия. Сигурна съм, че публиката там, както и българската, ще усети посланието на представлението. Защото всички лесно се оставяме на течението и винаги имаме нужда някой да ни издърпа от него. Междувременно Катя Петрова – усмихната, слънчева и измамно мека – бърза към следващия си спектакъл. Оглеждайте се внимателно. Надявам се да я откриете и вие.