Сред целия невъобразим шум, който вдигаме около себе си, светът на поета Христо Фотев е като оазис на тишината „Тихо – както вали, тихо – както боли, тихо, тихо, тихо…“
Роден съм на 25 март 1934 г. В Истанбул В един дом, пълен с турци, гърци, сенегалци и хазайка арменка. И до днес сънищата ми често са на гръцки език. Бил съм петгодишен, когато родителите ми са се преместили да живеят в Бургас. Работил съм какво ли не – стругар, моряк на риболовен кораб, механик в мина „Качулка“, редактор в заводска многотиражка, драматург В Бургас, председател на СБП В Бургас, главен редактор на алманаха „Море“.
* И аз като Багряна мечтаех животът ми да бъде поема, но тя стана толкова страшна, че не е за отпечатване.
* Да не държа на членство в партия, на жена, семейство. Това да е моето „силово поле“ за защита. Такава бе моята интуитивно избрана програма за живот. Печална стратегия на отчаяно момче, глупаво, но предано, което не си даваше ясна сметка за скъпата цена, изплащана къс по къс с годините. Оскърбените жени и деца, разрушените прегазени мотиви. И така, в този смисъл бях един почти завършен негодяй.
Аз хвърлях тялото си като ръкавица в лицето на смъртта. Но имам ли право на това днес? Все пак живея с хора около мен, вътре в мен. Как да бъда отговорен за тях, когато не съм отговорен за себе си?
* С много труд и мъка успях да преодолея омерзението си от две жени – едната, която ограби дома ми в Равадиново, и другата, която се опитва да го доограби. Чувството ми на омерзение ме разболяваше. Сега съм опростил и свободен. Не мога да живея със злото. То би ме убило. И защо е нужно това, когато можеш да забравиш.
* Няма гладно и нещастно време за един поет. Който си е бил талантлив преди, талантлив е и сега. Който си беше дупе навремето, сега пак е дупе.
* Има хора мислещи и хора бленуващи. Аз съм от втората категория. Като по-млад мечтаех да обиколя света. Сега искам да направя едно интервю с Бургаския залив. Колко неща би ми казал той! Вярвам в паметта на водата.
* Толкова тънък слух имам, че нощем чувам стъпките на духовете и шумоленето от сънищата на Виолета.
* Книгата озаглавих ,Аполис“, което значи „Низвергнат от града“. Никой не знае как и къде ще намери своя град. Първия път, когато видях Созопол, имах чувството, че съм бил там и преди в някакъв далечен живот. Сега аз съм нещо като посланик на Равадиново в София. Този град е чужд за мен. Един град е твое убежище, а не урбанистично чудовище, когато обичаш улиците и тротоарите му. И дърветата. Когато искаш да отидеш някъде и има къде. Един град е твой град, когато е пълен с приятели. А днес моите приятели умират или приличат на мъртъвци. Живеем заедно, а сме по-сами отвсякога.
*За мен морето е герб и хералдичен знак на моя живот. С морето имам драматични интимни отношения.
* „Избрани паузи“ е книга за любимите ми паузи. Нямам паузи в живота. Имам паузи в текстовете. Обичам паузите. Не е важно всичко да се изрече. Това дори понякога е ненужно.
Много тъжно звучи това ваше признание, че когато сте в София, нямате мотив да излизате от тази стая.
Христо: Тук, в тази стая, идват хората, които са ми необходими. Аз малко предадох фронта. Дори кучето ми Алби като че ли ме смята понякога за мъртъв. Искам да намеря точния отговор на единствения важен въпрос – защо си жив? Защо избираш този живот, а не другия? Закъде си тръгнал? Стигнал съм почти пред отговора, но още не мога категорично да го формулирам. Важното е да не се поддаде човек на тъгата, на скръбта, на болестта. Трябва просто да си жив.
Съпругата Виолета: Когато миналата година Христо беше в болницата, много ми се искаше да подшушна на лекарите неговата диагноза. Те, милите, се мъчеха да я открият. А диагнозата просто е: Христо Фотев – по-гол от северния вятър, сънуващ дъждовния плаж, бленуващ за Равадиново и Истанбул, за Лисабон, за сродни духове, копнеещ и позволяващ си да поздравява същества, които не познава…
Как се запознахте двамата?
Христо: Ние сме се познавали винаги.
Виолета: Аз бях лудо влюбена в него. За мен той беше най-красивият мъж и най-големият поет. Мислех си, че не може да хареса жена, ходеща по земята, че тя трябва да е летяща…
Вече 10 години сте заедно с Христо. Битът не убива ли усещането, че човекът до теб е велик?
Виолета: Когато започна понякога да крещя на Христо, изведнъж си казвам: „Ей, съвземи се, спри веднага, та това е твоят Бог! Не бива да говориш с него по тоя ужасен човешки начин.“
Казвали сте, г-н Фотев, че живи и мъртви живеят във вас. Петя Дубарова порасна ли вътре във вас, или си остана 17-годишното момиче с дългите черни плитки?
Тя е вече на 34 години. Изглежда чудесно. Видях я за последен път преди четири години.
Виолета: Сигурно тя е мълчала.
Христо: Не бързай да отговаряш за нещо, което не познаваш. Тя никога не мълчи, макар и никога да не говори излишно.
Кое стихотворение си обичате най-много?
Христо: Нито едно. А искам да обичам някое.
Нито едно? Дори последното?
Христо: Не зная кое е последното.
А шедьовърът „Колко си хубава, Господи“ на кого е посветен?
Христо: Бил съм 20-годишен, когато съм го писал. Посветен е на Милка Керемедчиева.
Коя е тя?
Христо: Ами, тя е просто Милка Керемедчиева.
Бихте ли променили нещо в него сега?
Христо: Не, не мога да го докосна.
Липсва ли ви през зимата морето?
Христо: Влакът от Бургас до София е тъй бърз… Колко е хубаво, че съществува морето. Хубаво е, че не може да се притежава. Страх ме е да говоря за него. Не е подготвен човек за истински живот с морето…
На М. К.
Колко си хубава!
Господи, колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи,
непрекъснато си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги. *
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна…И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
0 Коментара