вторник, 04.07.2012
04:30 ч.
Втората банкнота в чорапа стигаше колкото за бутилка минерална вода и билет за влака до Варна в 06:30 от гара Искър. Копнеех да се махна от всичко, колкото може по-далеч, но без да се налага да напускам страната. Като съдбовно решение се бе очертало морското. Освен това сезонът настъпваше, пък и винаги съм мечтаел да живея край брега. Докато чаках влака, успях да поспя малко на една пейка. Скоро обаче гаровите маргинали взеха да ме обграждат. Гледаха ме такъв изтупан, с костюм, бръснат и с чисти нокти и сигурно ме мислеха за някой ексцентричен бохем, скъсал обувките си от танци и дошъл да изтрезнява в чакалнята им.
Поразмърдах се, колкото да им покажа, че не спя. Това ги пропъди, но само временно. След десетина минути пак ме налазиха. Можех да им кажа, че нямам нищо, нищо, което да използват, да продадат или да разменят за бутилка жълта ракия, но нямаше да ми повярват. Нищо, освен ръчния ми часовник SEKONDA, с който всеки от тях можеше да преживее поне няколко месеца. Не ми пукаше особено за часовника, макар че в някоя заложна къща щях да получа добри пари за него, но откъде можеха да знаят, че е достатъчно само да ми го поискат, за да им го дам. Не, първо щяха да ме пребият. От друга страна, не ставаше предварително да им го дам, защото благотворителността ми щеше да им се стори съмнителна и пак щяха да ме пребият, за да проверят какво още крия.
– Да… да… дай два лева, при… при… приятел! – заекна най-отраканият от тях.
– Остави човека, Пелтек! – обади се друг, разигравайки нескопосано сюжета с доброто и лошото ченге – пробва да се застъпи за мен и да вземе двата лева не по принуда, а от благодарност.
– Нямам два лева – признах, което бе почти вярно. Имах една банкнота от двайсет, а извадех ли я, не можех да се надявам на ресто.
– А ко… колко имаш? – прозря мислите ми първият.
– Бе аз к’во ти казах, бе! – кресна другият, скочи и му плесна една плесница.
Започнах да мисля, че изпълнението на доброто и лошото ченге не е чак толкова нескопосано. Напротив, изглежда е най-доброто, което бях виждал. Дори и истинските добри ченгета не стигаха до правдоподобни шамари, но това е защото с времето всички научихме, че измежду тях добри няма вече. Оня с двата лева се хвана за бузата хлипайки и точно когато реших, че такъв драматизъм идва в повече на реализма, в ръката му блесна коварно острие и с тихо свистене потъна в бедрото на моя ангел пазител.
– Ангеле, добре ли си? – писна едно женище, което само допреди малко кротко седеше през няколко пейки и тихо повръщаше. Едновременно с писъка, толкова тънък, че не му отиваше на килата, женището рипна с изненадваща пъргавина, прескочи пейките и страховито се надвеси над Пелтека. Онзи понечи да каже нещо, нещо, започващо с „не“, но зацикли и само „не“ повтаряше, но може и само „не“ да е искал да каже. „Не“ на нея не й се слушаше. Пресегна се – ръцете й приличаха на клещи или клещите приличаха на ръцете й, не знам, но се пресегна с тези ръце-клещи, стисна пелтека за предмишницата и я счупи. Реших, че е счупена, по звука от счупено, а и по това, че увисна, сякаш между лакътя и китката имаше още една става. Пелтекът не издаде и звук и тъкмо реших, че е куражлия, когато забелязах, че е припаднал.
– Превържете Ангел и вижте тоя да не си е глътнал езика – каза тя, но това всъщност си бе нареждане, после го подхвърли към групата и се обърна към мен.
– Какво търсиш тук?
– Просто си стоя – смирено отговорих.
– Такива като тебе никога просто не си стоят тук. Ходи стой някъде другаде!
– Няма къде да отида.
– Отиди там, откъдето идваш!
– Не мога, твърде дълго стоях там.
– И реши да постоиш при нас?
– Не. След малко се качвам на влака и повече няма да ме видите.
– Такива като тебе никога не пътуват с влак, такива като тебе…
– О, я стига! – прекъснах я аз и сам се изненадах, че посмях да го сторя. Какво въобще знаеше тя за мен? Гледа ме, че нося костюм и имам тен, и мисли, че може да надникне под плата и под загара на кожата. Мрази ме и не иска да ме гледа, защото аз й напомням за другия свят, към който тя никога няма да принадлежи. А би искала. Дали обаче го иска толкова, щом само си стои тука? Аз съм различен от нея. Различен съм с това, че аз имам ташаци… така де, кураж, кураж да направя това, което искам. Докато тя само си седи и иска това, което отдавна е трябвало да направи. По дяволите, та аз дори мразя костюми! – казах си, свалих сакото и го запратих нанякъде, внимавайки все пак да не шибна в лицето някой, който само това и чака.
– Стига си предполагала какъв съм, а ми помогни да намеря по-прилични дрехи! – казах и се приготвих да я посрещна.
– По-прилични? – сви вежди тя. – Ела с мен!
Не знаех доколко е безопасно да ходя с нея, но отидох.
Не че очаквах реквизита на Народния театър, но все можеше изборът да е по-голям. Изборът беше младеж с моя ръст, който се съблече с готовност и се усмихна доволно.
Трампих костюм Zegna за стари дънки и вехто сетре. Обувки, така да се каже, получих даром. Естествено, носени, но иначе съвсем здрави военни обувки, които можеха да издържат поне още няколко войни. Нахлузих ги с лека погнуса, която не убягна на моя стилист и тя побърза да уточни, че обувките били нейни. Не разбрах това как точно трябваше да ме успокои, но си дадох вид, че щом е така, значи всичко е наред. С военните обувки крачех по-уверено. Бяха толкова корави и тежки, че можех да стъпвам, без да разбера дали стъпвам по глави или гвоздеи. Чудех се колко ли задника е сритала с тях тя. Реших, че вечната ни вече дружба ми позволява да я попитам.
– Николко! Бяха ми сватбените обувки.
– Ангел?
– Не Ангел, преди него. Ангел ми подари едни други. Ние не си разменяме халки, а обувки. Обувки за пътя, който ни предстои да изминем.
– Защо не си ги запазиш тогава, за спомен?
– Вземи ги – настоя, – моят път свърши, твоят едва започва.
Елате на премиерата на романа на 31 март в книжарница „Сиела“ в подлеза на Ректората, 18.30 часа. СЪБИТИЕТО
0 Коментара