Седя си в офиса и работя усилено. Напрежение цари в стаята, всичките ми колеги съсредоточено тракат клавиши. Задушно е. Решавам да метна едно око във фейсбука си, просто за да се разсея, да си поема малко въздух и после пак да продължа. Работата ми е сериозна, изисква пълна концентрация, точни сметки и премерени думи – като всяка търговска дейност, свързана с големи пари. Сред глуповатите смешки, картинки, сърца и словесни флиртове, попадам на една тема за семейното насилие.
Изведнъж ми стана студено, гневно, присви ме под лъжичката и отдавна натикани в дълбините на душата ми спомени започнаха да изскачат. Неканени, грозни, страшни и потискащи. Спомних си онова малко, слънчево момиче с оплетени коси, което тичаше по ливадите – цветни килими – в едно китно селце в Стара планина. Зелените хълмове бяха моето успокоение, дъхава трева под краката ми, небето – книга непрочетена. Щастие. На село при баба и дядо, щастливо съществувах, докато не тръгнах на училище.
Училището ми беше много голямо, много класове с много деца. Бях „Й” паралелка. На първия ми учебен ден ме заведе татко. Беше много щастлив, горд и усмихнат през цялото време. С две големи бели панделки в косите, стоях в редиците, а той отстрани. Когато стана време да влизаме, само подръпна едната ми панделка и ми махна за довиждане. Обичах много моя татко, обичах и двамата си родители. Тогава те бяха много млади, обичаха се и много се стараеха в грижите си за нас – за мен и брат ми. Когато съм се родила аз, мама е била на 18, а татко на 21 години. Брат ми е по-малък от мен с три години.
Може би много рано са имали големи отговорности, две деца и куп задължения.
Живеехме в една малка боксониера в „Люлин“.
Стая, пълна с легла, и кухничка, която повече приличаше на коридор, отколкото на стая. Тясна и дълга, с наредени до едната стена печка, хладилник, маса, мивка. Мама, като момиче от село, научено на работа, поддържаше всичко в идеален ред и блестяща чистота. Татко беше трето дете в семейството си. Загубил баща си много малък и се научил да се справя с всичко сам. Можеше да ремонтира и поправя всичко, от ютията и ключовете на печката до автомобили. Всички видове автомобили, които имаше по онова време. Беше шофьор в МВР. Имаше много приятели, кои заради услугите, кои заради компанията, но бяха много и го търсеха по всяко време на денонощието, когато не беше командировка. Пътуваше често за по няколко дни. Като попораснах, разбрах, че всъщност е работел към следствието.
Така и не разбрах кога и точно защо започнаха скандалите им. Родителите ми – двама духовити, млади и енергични хора. Душата на всяка компания, особено татко. Имам спомени за безкрайни купони у дома. Събираха се с още няколко семейни двойки. Слагаха масата пред леглата.
По цели нощи ядене, пиене, танци, а след това – кавга.
В началото отиваха в онази тясна кухничка и се караха там. Чувах разни шумове, но все още не разбирах. Не съм била толкова малка, но бях много изморена. Спомням си нещо за пари, ревност и изневяра, но каквато и да е била причината, и до днес вярвам, че не беше решението това. Понякога заспивах ей така, до колоната. Имахме две големи колони, които потреперваха от басите.
После започнаха по-сериозните скандали и побойща. Скачах и се намесвах, защитавах майка си. Не рядко отнасях и аз по някой шамар. Плачех и умолявах да престанат. Никой не ме чуваше. Баща ми започна да пие всеки ден. Не знам как успяваше да погълне толкова алкохол, а на следващия ден да работи.
Бях обучена как да избирам бирата, като обръщам бутилката и гледам за парцали, коя водка е по-хубава. Коя е добра и по-евтина.
В снек-бара наблизо ме познаваха и макар че не продаваха алкохол и цигари на деца, на мен даваха. В момента, в който си влезеше татко вкъщи, аз започвах да правя салата и да слагам чашите. Понякога приятелите му идваха по-късно, понякога си влизаха заедно с него. Мама се прибираше по-късно от работа и нямаше как да я чакат тя да го направи.
Седяхме си в стаята с брат ми, вечер след вечер и тръпнехме в ужас, че когато си отидат гостите, ще стане страшно. 3-4 години през вечер, през две – побоища, скандали и пиянски оргии. Много сълзи, много гняв и смразяващ страх.
Тези, които познаваха баща ми, даже и на шега не можеха да си представят какво прави той, когато си отидат. В компания беше весел, усмихнат, духовит мъжкар, но след това пред нас маската падаше и този човек се превръщаше в едно
пияно, озлобено чудовище със силни юмруци
Бях на 8-9 години, когато пътувахме до провинцията някъде около Враца. Имаше някакво тържество, роднини, събор. С напредването на вечерта, когато вече всички бяха пияни, татко реши, че ще си тръгваме. Пак се изпокараха и хоп в колата. Майка ми, силно изплашена и видимо трепереща, ми прошепна, че ще седне при нас на задната седалка. Пътувахме в тъмното Враца – София, чуваше се шумът на мотора, свистенето на вятъра. Брат ми заспа, мама между нас. Те продължиха да се карат ту шепнешком, ту малко по-високо. Имаше големи паузи тишина, татко клюмаше зад волана. Спомням си, мама му каза, преди да тръгнем, че не може да кара толкова пиян, че бил изпил цяло шише водка и половин каса бира, но той не – тръгваме и това е. Започнах да се страхувам, че ще катастрофираме. Добре, че нямаше много движение.
В паузите тишина започнах и аз да клюмам, но в момента, в който ми се притвореха очите, мама ми стискаше ръката силно и ми шепнеше в ухото: „Не заспивай, той ще ме убие, ако заспиш” и така изпълнена с ужас и неописуем страх аз седях там на задната седалка, скована от емоции, не можех и да плача даже.
Изведнъж колата спря. Баща ми слезе и носеше нещо. Когато попитах какво е, мама ми каза, че е пистолет. Бях забравила, че има такъв и не знаех, че го носи. Спря колата сред полето в тъмницата и изчезна. Стояхме там може би час. Допишка ми се и излязох от колата. Клекнах в страни до нея, а през това време татко се върна. Качи се и запали колата. Тръгна. Стоях там в тъмницата, сред полето в студа. Бях скована от страх, че сега, като не съм в колата, той ще убие мама. Изобщо не помислих, че съм сама в нищото. След около 15 минути се върна и ме взе.
През следващите години нищо не се промени при тях. Аз растях, ходех на училище, бях добра ученичка и започнах да чета във всеки свободен момент – всичко, което ми попаднеше пред очите. Много страдах от техните скандали и разправии, отрази се на здравето ми
и придобих, както каза докторът, „страхова невроза”
Заради нея ме изпратиха в пансион в провинцията в осми клас. За да съм се успокояла и оправила. Как ще се успокоя в такава чужда и враждебна среда! Но се справих и се върнах обратно в София за девети клас.
В мое отсъствие се бяхме сдобили с по-голям апартамент, пак чрез многото връзки и контакти на баща ми. Но друга промяна нямаше. Вечерта преди първия учебен ден ми казаха номера на училището и нищо друго. Ей така – утре отиваш в училище номер… Записана си. Добре. Влязох си в стаята, слава богу, че вече имах такава, но радостта ми беше много кратка. Започна някакъв свиреп сблъсък в кухнята. Чуваше се дрънчене на посуда, блъскане, тропане и аз изхвърчах. Влизам и виждам – баща ми забил ножа за хляб, от онези с двата шипа отпред, в устните на майка ми. Виждаше се малък прорез на горната устна, около половин сантиметър. Стоят прави до мивката, с едната ръка държи нея, с другата ножа забит в устните. Кръв обилно се стичаше по зъбите й, брадичката, гърдите. В очите й – ужас и болка. И аз не издържах – просто се развиках истерично. Обвинявах ги за всички беди на света, обидих ги, заплаших ги, дръпнах го от нея. Малко ми се губи споменът, направо ми причерня. Продължавах да крещя силно. Баща ми ме гледаше стъписано и стреснато, все едно ей сега проглежда и му просветва.
Цяла нощ говорих, помирявах, плаках, не смеех да ги оставя и за миг сами. На сутринта – за първи път в ново училище, а аз – недоспала, с подпухнали червени очи.
Започнах да умолявам майка ми да се разведе,
не можех и не исках повече да живея по този начин. Най-накрая тя събра някаква смелост. След случая в кухнята имаше още два доста сериозни и след последния – тогава баща ми разглоби всички секции, шкафове и мебели, които имахме, струпа дъските на купища в хола. Отвъртя крановете на водата. Разглоби цялата къща за нула време и ни остави една седмица все едно живеем на поляна. Не можехме да отидем и при комшиите, защото срамът беше голям. Изпратих майка си да живее при леля ми.
Три месеца бях домакиня, готвачка, перачка, майка и баща за брат ми и ученичка.
През тези месеци говорих много с баща си, по цели вечери. Той седеше в кухнята и си пиеше ракията, а аз се опитвах да го убедя, че пиянството и побоищата до нищо хубаво няма да доведат. На връх Нова година си легнах рано, защото настроението беше много далеч от празнично. Малко преди да се унеса, чух шумолене и движение. Мислех, че вече всички спим. Ставам и виждам балконската врата отворена, студът влиза на талази, а на балкона татко, облечен в най-хубавия си костюм, се държи за парапета, надвесен от седмия етаж и ми вика да се махна. Стоях като закована до отворената балконска врата. Дългата ми нощница се увиваше около краката ми от студения вятър. Стисках вратата с премръзнали пръсти и треперех от студ и от страх. Някакъв глас крещеше в мен какво да кажа и да направя, за да не сгреша и татко да се метне. Имаше много решителен вид. Тихо и бавно го умолявах да влезе. Бях премръзнала, сърцето, ми и то. Някъде след около час се размърда и влезе. Разплака се. Плака цяла нощ. Седях до него на дивана и аз плачех. Мълчахме.
Три месеца по-късно се разведоха. Ходих в съда, като навършила някакви години, които ме задължаваха да избера родител. Изключително гадна недомислица според мен. Аз няма какво да избирам. Те и двамата са ми родители. Просто трябва да остана да живея някъде. Той си взе дрехите, касетите с музика и нищо друго.
Два месеца след развода майка ми каза, че има друг мъж в живота си и тъй като не може да ни остави, той ще дойде да живее у нас! Ха, честито! Молих я да помисли, да не избързва, да се поуспокоим и да поживеем малко тримата на спокойствие. Не! За следващите две години мога да разкажа много, нямаше физически тормоз, но пък психическият беше много добър! Не ме разбирайте погрешно, човекът беше много добър, възпитан и умен, но за едно петнайсетгодишно момиче не е лесно просто ей така да смени баща си. А за мен мъжката фигура в семейството имаше особено значение.
Веднага щом завърших гимназията, се омъжих.
С баща си се виждах рядко и винаги с особено напрежение. Година след като се омъжих, родих едно прекрасно момченце, съпругът ми е добър човек и живея спокойно с него, той – разбира се – не живее много спокойно с мен. Всички преживявания се отразяват и, за съжаление, най-близките го усещат най-силно.
По време на брака си не спрях да уча с един неуморен хъс да се развивам. Тъкмо преди да се дипломирам, работех в магазин за дрехи при много тежки условия. Не можех да излизам, заплатата ми беше малка. Татко се обади, че е болен и трябва да отида с него на лекар. Нямал пари. Не можех аз да отида и за това отиде съпругът ми. Купил изписаните лекарства, купил и храна и го завел до тях. Пари за алкохол обаче не му оставил. Вечерта татко ми се обади много разочарован, защото не съм се погрижила лично за него. „Ти си най-лошата дъщеря”, каза и затвори.
Четири дни по-късно се обади майка ми. Намерили татко мъртъв на мястото, където работеше като охрана.
Бях много сама на това погребение, защото никой освен мен не пазеше добри мисли за този човек.
Поех тежестта на ритуала и всички последващи събития. Две седмици след погребението се погледнах една сутрин в огледалото и видях две празни очи. Няма думи, с които да опиша огромната вина, която чувствах. Болката и мъката. Нямам обяснение защо, просто ги чувствах. Отслабнах с десет килограма за тези две седмици. Бях безработна, уморена, тъжна и виновна. След няколко дни ме извикаха в районното – трябвало да приключат следствието по смъртта и да подпиша някакви документи. Изчетох доклада от патолога за причините за смъртта. Сърцето не издържало подсилено от цирозата на черният дроб. ”Тялото е намерено в процес на разлагане със следи от ларви в устната кухина”. Излязох си от районното, вървях дълго без посока, а в главата ми: „следи от ларви, следи от ларви, най-лошата дъщеря, следи от ларви в устната кухина, най-лошата дъщеря…“
Вярвам , че слънчевото момиче е още живо. Идва при мен вечер, преди да заспя. Не успях да бъда добрата дъщеря, мисля, че не съм и много добра съпруга, но – ей Богу! – много, много се старая да бъда добрата майка. Поне нещо да бъда, не повече от другите, а достатъчно за мен!
0 Коментара